№ 19264
гр. София, 25.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:********
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от ******** Гражданско дело № 20231110101497
по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва:
1/ искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „****.“-
чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на ***, вписано в
Търговския регистър на *** под номер 01-10-****, да заплати на С. Г. С. сумата от 26 322.11
лева, представляваща неизплатена част от брутно трудово възнаграждение за периода от
01.12.2019г. до 09.12.2022г. по силата на сключен между страните трудов договор от
01.02.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2023г. до
окончателно изплащане на задължението, сумата от 3689.83 лева, представляваща
обезщетение за забава върху това трудово възнаграждение за периода от 10.01.2020г. до
10.01.2023г.; сумата от 9531.16 лева (след допуснато изменение на иска чрез увеличаване
на размера му), представляваща неизплатена част от брутно трудово възнаграждение за
периода от м. 01.2020г. до м. 11.2022г. за дните, през които в този период ищцата е ползвала
платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2023г.
до окончателно изплащане на задължението, сумата от 1707.83 лева (след допуснато
изменение на иска чрез увеличаване на размера му), представляваща обезщетение за
забава върху това възнаграждение за периода от 10.02.2020г. до 10.01.2023г., сумата от
990.85 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за труд, положен на
официални празници за времето от 01.12.2019г. до 09.12.2022г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 10.01.2023г. до окончателно изплащане на задължението, както
и сумата от 118.20 лева, представляваща обезщетение за забава върху това възнаграждение
за периода от 10.02.2020г. до 10.01.2023г.;
2/ иск с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ за осъждане на „****.“- чуждестранно
акционерно дружество, учредено съгласно законите на ***, вписано в Търговския регистър
на *** под номер 01-10-****, да заплати на С. Г. С. сумата от 37 327.02 лева (след
допуснато изменение на иска чрез увеличаване на размера му), представляваща
командировъчни пари, дължими й за осъществени от нея в периода от 01.12.2019г. до
1
09.12.2022г. международни полети, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10.01.2023г. до окончателно изплащане на задължението;
3/ иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на „****.“- чуждестранно
акционерно дружество, учредено съгласно законите на ***, вписано в Търговския регистър
на *** под номер 01-10-****, да заплати на С. Г. С. сумата от 22 783.48 лева (след
допуснато изменение на иска чрез увеличаване на размера му), представляваща
неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2023г. до окончателно изплащане на
задължението;
4/ иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване за недействителна клаузата на
чл. 5, б. „б“ от сключения между страните трудов договор от 01.02.2010г., в частта й,
съгласно която „сумите за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се
считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и
работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“, поради противоречието й с
нормите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ във вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, евентуално поради заобикалянето на
закона, в частност на посочените разпоредби.
Ищцата С. Г. С. твърди, че в периода от 01.02.2010г. до 09.12.2022г. била страна по
трудово правоотношение с ответното дружество- „****.“- чуждестранно акционерно
дружество, учредено съгласно законите на ***, респ. с негов праводател, като съдържанието
на същото било уредено чрез сключения помежду им трудов договор от 01.02.2010г.,
изменен последователно с анекси от 29.12.2017г., 09.02.2018г. и от 29.04.2022г. в частта,
касаеща заеманата от ищцата длъжност, както и следващото й се възнаграждение. Така, с
трудовия договор било уговорено С. С. да заема длъжността „*****“, а считано от
21.06.2010г.- длъжността „****“, за което съгласно договора й се следвала брутна заплата в
размер на 3500.00 евро годишно, платима на 12 равни месечни вноски ежемесечно в
зависимост от броя на дейстително отработените при работодателя месеци, която сума
включвала: брутна основна заплата от 2204.00 евро, брутна еднократна сума от 175 евро
годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над
изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ, брутна
еднократна сума от 350 евро годишно за часовете, през които се полага дежурство в
условията на постоянно разположение на повикване или служителят е извикан на работа по
време на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване, брутна
еднократна сума от 525 евро годишно за работните часове по време на следобедни и нощни
смени, както и брутна еднократна сума от 246 евро годишно за прослужено време. Наред с
брутната заплата била уговорена и дължостта на т. нар. „*****“, които се следвали за всеки
сектор (полет) след втория за един ден, като възнаграждението за един сектор било 10 евро
бруто, а след 21.06.2010г.- 12 евро бруто. Изяснява, че съгласно уговореното в договора
възнаграждението за първия и втория сектор за деня се считало включено в размера на
основната брутна заплата, която уговорка според ищцата е недействителна поради
противоречието й с нормите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ във вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2
от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, евентуално – поради
заобикалянето на посочените разпоредби. С трудовия договор работодателят поел
задължение да заплаща на ищцата за времето на изпълнение на международни полети и
допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и
специализациите в чужбина в размери, допълнително установени с изрична заповед на
работодателя. Падежът на задължението за заплащане на заплатата на служителя бил 10-о
число от месеца, следващ текущия месец. По силата на анекса от 29.12.2017г. страните
уговорили, считано от 01.01.2018г. ищцата да заема длъжността „инструктор на кабинен
екипаж“, която заемала до 30.04.2022г., след което- считано от 01.05.2022г. и до прекратяване
на трудовото правоотношение, заемала длъжността „*****“ по силата на анекса от
2
29.04.2022г. Междувременно, с допълнително споразумение от 09.02.2018г. размерът на
брутната заплата на ищцата бил увеличен на сумата от 12 581.00 лева годишно, в която сума
се включвали основната заплата, възнаграждението за допълнителна работа, за дежурство в
условията на постоянно разположение на повикване, за работни часове по време на
следобедни и нощни смени, както и за прослужено време. Наред с това било увеличено и
възнаграждението за всеки сектор след втория за ден на сумата от 40.09 лева бруто. С анекса
от 29.04.2022г. освен длъжността на ищцата били изменени и размерите на основната й
заплата, както и секторното плащане, като същите били увеличени. Изяснява, че в периода
на съществуване на трудовото правоотношение работодателят прилагал политика (вътрешни
правила) относно възнагражденията на кабинния екипаж, според която размерът на
секторното плащане за изпълнявани от членове на кабинния екипаж международни полети
през съответния ден се определя в зависимост от заеманата от тях длъжност и времетраенето
на съответния полет. Поддържа, че в периода от 01.12.2019г. до 09.12.2022г. работодателят
не й заплатил пълния дължим размер на секторните плащания, представляващи според нея
възнаграждение по чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата- възнаграждение над основната работна заплата, определено според
прилаганата система за заплащане на труда, и възлизащи за посочения период на сумата от
общо 26 322.11 лева. Счита, че причина за това било прилагането на сочената в исковата
молба като недействителна клауза на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор, съгласно която
секторните плащания за първите два сектора за деня се включват в основната заплата.
Счита, наред с това, че работодателят определил неправилно и размера на следващите
й се командировъчни пари, който следвало да бъде определен съобразно посочената в
приложение № 3А ставка от 55 евро на ден за заеманата от служителката длъжност, поради
което в настоящия процес претендира разликата между заплатената и действително
дължимата при прилагане на посочената ставка сума за командировъчни пари.
Неправилно според ищцата при изчисляване на следващото й се възнаграждение по
чл. 177 КТ за времето, през което в периода от 01.01.2020г. до 09.12.2022г. ползвала платен
годишен отпуск, работодателят не включвал в базата за определянето му дължимите *****
или включвал същите, но в по- нисък от действително дължимия съгласно изложените вече
доводи размер на същите.
В исковата молба са изложени и доводи за неправилно изчисляване на изплатеното на
С. С. при прекратяване на процесното трудово правоотношение обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск от една страна, доколкото отново не бил съобразен размерът на
следващите й се за месеца преди прекратяване на трудовия договор *****, а от друга-
доколкото не била съобразена и действителната продължителност на следващия й се платен
годишен отпуск. Поддържа във връзка с последното, че в случая спрямо нея в качеството й
на член на летателния състав на гражданското въздухоплаване приложима е нормата на чл.
30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, предвиждаща удължен платен
годишен отпуск съобразно броя прелетени часове за посочената категория служители, както
и че освен това в чл. 14 от индивидуалния й трудов договор бил предвиден допълнителен
платен годишен отпуск за работа при ненормирано работно време от 5 работни дни.
Поддържа във връзка с тази своя претенция, че съобразно решение № 5 от 14.06.2022г. на КС
по конст. дело № 13/2021г. неприложена следва да бъде оставена нормата, предвиждаща
погасяване по давност на правото на платен годишен отпуск, доколкото същата противоречи
на разпоредбите на чл. 31, параграф 2 от Хартата на основните права на ЕС и на чл. 7 от
Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2023г. Изяснява, че
по повод на последната в свои решения СЕС приема, че е принципно допустима национална
правна уредба, предвиждаща условия и ред за упражняване на правото на платен годишен
отпуск, вкл. загуба на посоченото право при изтичането на референтен период от време, при
условие че работникът, който губи правото си на платен годишен отпуск, е имал
действително възможност да упражни предоставеното му право, като задължението да
3
осигури ефективното упражняване на правото на платен годишен отпуск не следва да се
прехвърля изцяло върху работника. Поддържа в тази връзка, че ответното дружество не
изпълнило задълженията си за информиране и насърчаване на ищцата да ползва полагащия
й се според нея удължен платен годишен отпуск.
Ищцата твърди, че в периода от 01.01.2020г. до 24.05.2022г. полагала труд и на
официални празници, за което съгласно нормата на чл. 264 КТ й се следвал двойният размер
на действително платеното й възнаграждение, който не бил платен от ответното дружество.
Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените срещу него искове като недопустими,
евентуално- като неоснователни, излагайки подробни съображения, поради които счита, че
работодател на ищцата е „****.- клон ****“ и считайки в тази връзка, че надлежно
материално, а с това и процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове е
именно последният, притежаващ работодателска правоспособност.
Изяснява по отношение на т. нар. „*****“, че съгласно уговорката в чл. 5, б. „б“ от
процесния трудов договор отделно плащане за всеки сектор се дължи след втория за деня,
като оспорва в тази връзка иска за недействителност на посочената клауза, поддържайки, че
тя по никакъв начин не противоречи на и не заобикаля сочените от ищцата норми на
трудовото законодателство. Твърди, освен това, че секторните плащания се изчисляват и
заплащат на служителите за периоди от 21-во до 20-о число, а не от 1-во до 30-о число,
поради което възнагражденията за прелетени сектори в периода от 21- во до 30- о число се
дължат със заплатата за следващия месец, а не за този, през който са прелетени.
Поддържа, че на ищцата били заплатени всички следващи й се командировъчни пари,
като оспорва на същата да се дължат по 55 евро на ден за всеки ден, в който е била част от
екипажа, изпълняващ международни полети, считайки, че посоченият размер е приложим
единствено по отношение на екипажите на въздухоплавателни средства, които летят с
национални и регистрационни знаци на *****, каквито самолетите на работодателя не са.
Поради това твърди, че определял и изплащал следващите се на ищцата командировъчни
пари в едностранно установен от него размер. Евентуално- дори и да се приеме за
приложимо приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и
специализациите в чужбина, поддържа, че последното предвижда максималния размер на
командировъчните пари за съответните длъжности, поради което е допустимо определянето
от работодателя на по- нисък такъв. Поддържа, наред с това, че сумите в *****
представляват общ размер на командировъчните пари, включващи пътни, дневни и
квартирни пари, а в случая ищцата претендирала единствено дневни пари в посочения общ
размер на командировъчните такива. Твърди, че на ищцата били заплатени всички суми,
покриващи разходите й за престой извън пределите на *****, че й била осигурявана храна
по време на полетите, както и че с оглед графика на полетите в рамките на един ден не й се
налагало да извършва разходи за транспорт, храна и нощувки в чужбина. Поради това счита,
че евентуалното заплащане на претендираните командировъчни пари би довело до
обогатяването й.
Оспорва и иска за заплащане на възнаграждение за времето, през което С. С. е
ползвала платен годишен отпуск по изложените съображения за недължимост на отделно
плащане за първия и втория сектор за деня, извън уговорената основна заплата, а и
поддържайки, че секторните плащания сами по себе си не следва да бъдат включени в
базата за определяне на възнаграждението по чл. 177 КТ, като отрича в тази връзка същите
да са такива по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ- „възнаграждение над основната заплата,
определено според прилаганите системи за заплащане на труда“. Изяснява, че въпросните
„*****“ представляват „добавки“, които не зависят от волята на работодателя и служителя, а
от това дали и колко полети ще има през съответния месец, поради което същите са с
4
променлив характер, непредвидими са.
Твърди, че изплатил на служителката и пълния размер на трудовото възнаграждение,
следващо й се за положения от нея през исковия период труд на официални празници, като
изяснява в тази насока, че размерът на възнаграждението за труд на официални празници
бил предварително определен в чл. 5, б. „а“ от трудовия договор като част от месечното
възнаграждение на ищцата.
По отношение на претенцията с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ оспорва
приложимостта на нормата на чл. 30 от Наредбата за работното време, почивките и
отпуските по отношение на ищцата, излагайки съображения, че тази норма касае единствено
членовете на летателния състав на гражданското въздухоплаване, каквото качество ищцата,
заемала длъжността „стюард/****“, не притежавала през исковия период. Твърди, че
въпреки това в политиката си за отпуските работодателят предвидил удължен платен
годишен отпуск за летателния и кабинния екипаж, считано от 01.01.2019г., както и за 2017г.
и 2018г., за което право освен това ищцата била информирана чрез сключване на анекса от
14.12.2018г. Релевира възражение, че правото на С. С. на платен годишен отпуск е погА.о по
давност съобразно нормата на чл. 176а, ал. 1 КТ, като излага подробни съображения, поради
които счита, че за работодателя не съществува задължение да отправя покана към служителя
да ползва отпуска си. Евентуално, възразява, че погА.о по давност е и вземането за
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Оспорва доводите на ищцата за приложимост в случая на
Хартата на основните права на Европейския съюз и Директива 2003/88, подчертавайки, че
същите не създават самостоятелни и директно приложими субективни права за гражданите
на Съюза, а установяват гарантиран минимум за реализиране на правата им, като
подчертава, че в случая се касае за гарантиране на правото на платен годишен отпуск,
упражняването на което счита, че българският законодател е обезпечил в достатъчна степен.
Оспорва предявените акцесорни искове за обезщетения за забава поради
неоснователност на исковете, имащи за предмет съответните главни вземания.
В условията на евентуалност спрямо всички изложени доводи релевира възражение за
погасяване на всички процесни вземания по давност.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
На първо следва да бъде разгледано релевираното от името на ответника в отговора на
исковата молба и поддържано в хода на производството възражение, че същият не е
материално, а с това и процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове,
поддържайки, че не чуждестранното дружество, а неговият клон в ***** е работодател на
ищцата.
В тази връзка следва да се изясни, че действително, макар по правило клонът на
търговец да не е правосубектен, доколкото на същия е призната специалната работодателска
правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ в качеството му на организационно
обособена структура в предприятието на търговеца, клонът може да участва като страна в
производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение ще обвърже и
юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Ето защо, в този
случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно
обособената структура, поради призната й от КТ правоспособност по трудови спорове, така
и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват
правните последици на решението, в какъвто смисъл са разясненията в постановените по
реда на чл. 290 ГПК решение № 25 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2021 г., III г. о.,
ГК, решение № 310 от 15.06.2012 г. по гр. д. № 458/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
5
325 от 22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, Определение № 204 от
30.12.2008 г. по гр. д. № 5022/2008 г., II г. о. на ВКС и др.
Независимо от изложените принципни правни разяснения, следва да се изясни, че в
случая въз основа на приобщената доказателствена съвкупност се достига до извод, че
работодател на ищцата е именно унгарското дружество, срещу което са предявени
процесните претенции, доколкото изрично в сключваните след учредяване на трудовото
правоотношение, възникнало с понастоящем заличения търговец „*****“ ЕАД,
допълнителни споразумения съответно от 29.12.2017г., от 09.02.2018г., 14.12.2018г., както и
от 29.04.2022г. като работодател е посочено унгарското дружество. Обстоятелството, че в
тези анекси е посочено, че чуждестранното юридическо лице действа чрез клона си не
променя правния извод, че титуляр на правата и задълженията на работодател са възникнали
в правната сфера на търговеца, който, както бе изяснено, е изрично посочен като
работодател на С. Г. С..
По изложените съображения неоснователно се явява наведеното от името на ответника
възражение, че не е материално, а с това и процесуално легитимиран да отговаря по
исковете.
Между страните не е спорно, поради което и с доклада по делото на основание
разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и поради това ненуждаещи се
от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че ищцата е заемала
последователно сочените от нея длъжности, че процесното трудово правоотношение е
прекратено, считано от 09.12.2022г., че по време на съществуването му и през исковия
период ищцата е участвала в посочения от нея брой международни полети, както и че е
полагала труд на сочените от нея официални празници.
Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези факти с
правно значение се установяват въз основа на приобщените като писмени доказателства и
неоспорени от страните трудов договор от 01.02.2010г. и анекси от 29.12.2017г., от
09.02.2018г. и от 29.04.2022г. към него.
Така, при учредяване на трудовото правоотношение на 01.02.2010г. между страните по
него е уговорено С. С. да заема длъжността „*****“ за периода от 16.03.2010г. до
20.06.2010г., а считано от 21.06.2010г.- длъжността „****“. В чл. 5, б. „а“ от трудовия
договор е предвидено, че на служителя се дължи обща брутна работна заплата от 3500.00
евро, платима на 12 равни месечни вноски, като е постигнато съгласие, че тази обща сума
включва следните компоненти: основна брутна заплата в размер на 2204.00 евро, брутна
еднократна сума от 175.00 евро годишно за допълнителна работа, извършвана извън графика
ежедневно или над необходимите часове работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143
КТ, брутна еднократна сума от 350.00 евро годишно за часовете на резерв или повикване за
дежурство по време на готовност, брутна еднократна сума от 525.00 евро годишно за
часовете работа през следобедни и нощни смени, както и брутна еднократна сума от 246.00
евро годишно за прослужено време и професионален опит на служителя. Наред с това, в чл.
5, б. „б“ от трудовия договор страните са се съгласили, че след всеки планиран и приключен
сектор (полет) работодателят заплаща на служителя т. нар. „секторно плащане“, като е
уточнено, че сумата за първите два планирани и завършени сектора за всеки ден се счита
включена в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да
извършва отделни плащания за тези сектори, а сумата за всеки стандартен сектор след
втория, т. е. за 3- и, 4- и и т. н. сектори, е 10.00 евро бруто, а от 21.06.2020г.- по 12.00 евро,
които суми се изплащат допълнително от работодателя на месечна база. В същата клауза на
чл. 5, б. „б“ е посочено, че работодателят превежда по банков път заплатата на служителя до
десетия ден на месеца, следващ текущия месец.
С анекс от 29.12.2017г. страните са уговорили, че считано от 01.01.2018г. С. С. ще
заема длъжността „инструктор кабинен екипаж“, за което ще получава трудово
6
възнаграждение- обща брутна работна заплата и *****, в увеличени размери, но при
запазване на начина на формирането им и на включените в тях компоненти съобразно
трудовия договор от 01.02.2010г. Впоследствие- на 09.02.2018г., страните отново са
постигнали писмено съгласие за изменение на следващото се на служителката
възнаграждение чрез увеличаването на размерите на всички включени при формирането му
елементи.
Последното изменение на съдържанието на процесното трудово правоотношение преди
прекратяването му през м. 12.2022г. е извършено с анекс от 29.04.2022г., с който са изменени
както длъжността на ищцата- на „*****“, считано от 01.05.2022г., така и размерите на
следващите й се обща брутна работна заплата и *****.
По иска с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ:
На първо място следва да бъде разгледана претенцията с правно основание чл. 74, ал. 4
КТ, доколкото въпросът за действителността на клаузата на чл. 5, б. „б“ от процесния трудов
договор, предвиждаща начина на заплащане на прелетените от служителя сектори (полети)
за деня, се явява обуславящ както за исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, така и за
претенциите с правно основание чл. 177 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
Както бе изяснено, от името на ищцата се поддържа, че уговорката в чл. 5, б. „б“ в
трудовия договор относно заплащането на първите два прелетени за съответния летателен
ден сектора е недействителна поради противоречието й с нормите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ
във вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, евентуално – поради заобикалянето на посочените разпоредби.
В разпоредбата на чл. 242 КТ е предвидено, че положеният труд по трудово
правоотношение е възмезден, а съгласно нормата на чл. 247, ал. 1 КТ размерът на трудовото
възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното.
Настоящият съдебен състав намира, че доколкото в случая трудовите функции на
ищцата, включени в последователно заеманите от нея през исковия период длъжности
съответно „инструктор кабинен екипаж“ и „*****“, включват преимуществено участие в
полети, оперирани от ответното дружество, за които между страните не се спори, че са
международни такива, обосновано е да се приеме, че следващото й се в качеството й на член
на кабинния екипаж на тези полети възнаграждение възмездява основно труда й, положен на
борда на самолета, т.е. при осъществяване на т. нар. сектори. Поради това само по себе си
включването съобразно уговорките между страните на секторните плащания за първите два
полета за деня в основната брутна заплата не би могло да обоснове извод, че трудът при тези
първи два сектора е безвъзмезден, доколкото именно този труд е съществената и същностна
част от вменените на служителката трудови задължения. Напротив, същият се
възнаграждава чрез ежемесечно заплащане на ищцата на уговорената основна работна
заплата. Именно с оглед същността на трудовите задължения на включените в заеманите от
ищцата длъжности, неизменно и преимуществено свързани с участието й в експлоатираните
от ответника международни полети и поради това подлежащи на възмездяване чрез
уговореното основно трудово възнаграждение, в случая не е налице и соченото от името на
ищцата отклонение от правилото на чл. 4, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията
на работната заплата, въвеждащо ограничение за замяна чрез колективен или индивидуален
трудов договор на основната работна заплата или на части от нея с допълнителни или други
възнаграждения и плащания. Изводът, че в случая не е налице безвъзмездност на положения
от С. Нейкова труд при осъществяването на първите два сектора за съответния летателен
ден, не се разколебава от обстоятелството, че между страните е уговорено заплащането на
следващите- след втория, сектори за деня да бъде отделно, доколкото именно по този начин
и съобразно сочената като нарушена, респ. заобиколена императивна норма на чл. 247, ал. 1
КТ се постига справедливо възмездяване на положения труд съобразно неговите
7
продължителност и интензивност.
Така, по изложените съображения обособяването на секторните плащания на две групи
съобразно начина на заплащането им- като част от основната работна заплата, респ. като
допълнително трудово възнаграждение, според настоящия съдебен състав не съставлява
нарушение на която и да е от сочените от името на ищцата повелителни правни норми, а и
не води до постигане на забранен от тези норми резултат, а напротив- обезпечава
справедливото, обосновано и предвидимо заплащане на действително престирания в полза
на работодателя труд.
По изложените фактически и правни съображения претенцията с правно основание чл.
74, ал. 4 КТ следва да бъде отхвърлена.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, имащ за предмет следващо се на ищцата
неизплатено брутно трудово възнаграждение за положен от нея труд в периода от
01.12.2019г. до 09.12.2022г., процесуално задължение на ищцата е пълно и главно да
установи съществуването между страните през посочения период на трудово
правоотношение, размер на следващото й се месечно възнаграждение, основание за отделно
заплащане на сумите за първите два сектора за съответния летателен ден, както и реалното
полагане на труд в полза на субекта на работодателска власт.
Както бе изяснено, в случая от надлежно приобщената доказателствена съвкупност се
установява, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, вкл. през
посочения период, като не е спорно, че ищцата реално е престирала работната си сила в
полза на ответника, като е участвала в полети в определените съобразно графика й дни,
отразени като конкретен брой за всеки месец в ежемесечно издаваните от работодателя
фишове. Нешо повече, с нормата на чл. 8, ал. 2 КТ е установена законова презумпция за
добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения, която в случая не е
опровергана, а и не е оспорена от името на ответното дружество.
Доколкото, обаче, ищцата обосновава претенцията си за неизплатена част от трудово
възнаграждение за посочения период за дните, в които реално е полагала труд, с
възражението за недействителност на клаузата на чл. 5, б. „б“ от процесния трудов договор,
предвиждащ заплащането на първите два сектора като част от основната брутна заплата,
респ. поддържа, че същите подлежат на отделно заплащане, и доколкото възражението и
обусловеният от него довод в последния смисъл съдът счете за неоснователни по подробно
изложените вече съображения, искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от
26 322.11 лева и обусловената от него акцесорна претенция с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД следва да бъдат изцяло отхвърлени.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 177 КТ:
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с 177 КТ следва да бъде установено
ползването на платен годишен отпуск от ищцата през посочените от нея периоди и със
сочената от нея продължителност, елементите на брутното трудово възнаграждение на
служителката за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през
който е отработила най- малко 10 работни дни, както и стойността на същите.
Между страните не съществува спор, че тази част от секторните плащания, които се
изплащат от работодателя отделно от т. нар. обща брутна работна заплата, представлява
трудово възнаграждение, като изводът в този смисъл следва от обстоятелството, че както в
индивидуалния трудов договор и анексите към него, така и в обяснението на заплатите на
кабинния екипаж, имащо характер на Вътрешни правила за работна заплата по смисъла на
чл. 37 КТ във вр. с чл. 22 НСОРЗ, е предвидено заплащането им за положен от служителя
8
труд в полза на субекта на работодателска власт.
Спорно между страните, обаче, е дали се касае за допълнително трудово
възнаграждение с постоянен характер, респ. налице ли е основание тази част от секторните
плащания, невключена в основната работна заплата, да бъде преценявана като част от
брутното трудово възнаграждение на служителя по смисъла на нормата на чл. 17, ал. 1 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата при изчисляване на
следващите му се трудово възнаграждение по чл. 177 КТ, респ. обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението
за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се
включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над
основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;
3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт,
с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които
имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно
заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от
Кодекса на труда; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена
необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда; 7. възнаграждението по реда на чл.
268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.
Съгласно разпоредбите на чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата допълнителните трудови възнаграждения по чл. 11 и 12-
за образователна и научна степен и за придобити трудов стаж и професионален опит, са с
постоянен характер, като за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и
допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за
съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното
време.
Следователно, в основата за определяне на възнаграждението по чл. 177 КТ и на
обезщетенията по чл. 228 КТ следва да бъдат включени основното трудово възнаграждение
на служителя, допълнителните, които самият закон изрично дефинира като постоянни, както
и непосочените изрично в наредбата допълнителни възнаграждения, които отговарят на
въведените в нормата на чл. 15, ал. 2 критерии за честота и периодичност на изплащането и
начин на уговаряне на дължимостта и размера им. Така, в случай че се касае за ежемесечно
изплащано възнаграждение, чиито дължимост и размер не са обусловени от волята и
преценката на работодателя, както и от постигнатите от служителя резултати, т. е. от
качеството на извършената работа, а са уговорени като ежемесечно задължение на субекта
на работодателска власт, дължимо само заради факта на положен от служителя труд по
съществуващото помежду им трудово правоотношение, следва да се приеме, че се касае за
допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер.
Съжденията в този смисъл намират опора в разясненията, касаещи дефинирането на
дадено възнаграждение като такова с непостоянен характер, съдържащи се в постановеното
по реда на чл. 290 ГПК решение № 55 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV г.
о., ГК, в което е прието, че „допълнително възнаграждение, което не е в зависимост
единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според
качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата“, както и че „целевите
награди и премиите поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да
наградят показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер. В този смисъл е решение № 847/2010 г. от 14.01.2011
г. по гр. дело № 1558/2009 г. на ВКС, IV г. о.“
9
Следователно, в размера на брутното трудово възнаграждение се включват всички
предвидими и сигурни плащания. Към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен
характер не могат да се отнесат само суми, при които отчитането зависи от възприетия от
различните работодатели начин на отчитане на работното време - подневно или сумирано,
както и целевите награди и месечни премии поради предназначението им да стимулират
трудовото участие и показани високи резултати за определен период- в този смисъл са освен
посочените решения, и решение № 23 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 1407/2015 г., ІІІ ГО на
ВКС, решение № 159 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3836/2017 г., ІV ГО на ВКС.
Както бе изяснено, в случая в сключения индивидуален трудов договор заплащането на
секторните плащания за всеки следващ осъществен след втория за деня сектор е предвидено
като задължение на субекта на работодателска власт, като същият съобразно уговорките
между страните не разполага с правомощие да извърши преценка дали и в какъв размер да
извърши плащане, след като служителят обективно е положил труд, участвайки в
съответния брой полети. Наред с това, съгласно данните в приобщените като писмени
доказателства фишове за работна заплата на ищцата на същате ежемесечно са били
начислявани ***** за осъществени повече от два полета в дните, които за нея са били
летателни съобразно възлагането от работодателя, като в последния смисъл са и
доказателствените (фактическите) изводи в неоспореното от страните заключение на
допуснатата основна съдебно- счетоводна експертиза, което, преценено по реда на чл. 202
ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и
обосновани отговори на възложените задачи. А от обяснението на заплатите на кабинния
екипаж се установява, че секторните плащания имат различни размери. Последните са
обусловени от продължителността на съответния полет, като в скалата на заплатите,
включена в обяснението, е предвидена ставката за стандартния сектор за отделните
длъжности, изпълнявани от членовете на кабинния екипаж, а в част „Елементи на заплатата“
са разяснени критериите за определяне на даден полет като среден, дълъг и свръхдълъг, а
съобразно това- за приложимото процентно увеличение спрямо ставката за стандартен
сектор, с което се възмездява всеки от тези полети. Следователно, несъмнено в случая
секторните плащания, в частност дължимите за третия и всеки следващ полет за деня, са
част от следващото се на ищцата ежемесечно възнаграждение за изпълнение на трудовите й
задължения и има същностна връзка с изпълнението на възложените й с трудовия договор
задачи– плащането им е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и
определянето на размера им зависи от количеството на вложения труд.
Поради това, при съобразяване на естеството на основанието, на което се дължи
заплащане на разглежданите *****, а и на специфичния характер на процесния трудов
договор, се налага извод, че тези плащания са сигурни и предвидими, като без значение е
различният им месечен размер, доколкото последният е обусловен от броя на възложените
на служителя полети- в този смисъл решение № 50233 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. дело №
330/2022 г., IV г. о., ГК, решение № 4500/16.08.2023г., постановено по възз. гр. дело №
1392/2023г. по описа на СГС, решение № 2803/13.05.2024г., постановено по възз. гр. дело №
11850/2022г. по описа на СГС.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че секторните
плащания, дължими от ответника на ищцата, представляват допълнително трудово
възнаграждение с постоянен характер по смисъла на нормата на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата.
За пълнота и прецизност, а и във връзка с доводите на страните в тази насока следва да
се изясни, че обособяването от работодателя при изплащане на възнагражденията на
служителите на посоченото в индивидуалния трудов договор и в обяснението на заплатите
на кабинния екипаж секторно плащане на „секторно плащане“ и „секторен бонус“ не
повлиява извода, че тези два елемента в своето единство представляват допълнително
10
трудово възнаграждение с постоянен характер. Това е така, тъй като съгласно разясненията
на вещото лице- счетоводител в проведеното на 27.11.2024г. открито съдебно заседание, до
м. октомври 2020г. работодателят е начислявал и заплащал отделно секторно плащане и
секторен бонус, като последният е възлизал на увеличението, което се следва над стойността
на стандартния сектор за прелетни по- дълги от него сектори. Следователно, касае се едно и
също вземане, чийто размер се определя от стойността на стандартния сектор за съответната
длъжност с приложен процент увеличение съобразно продължителността на полета, като
отделното начисляване за определен период от време на т. нар. секторен бонус не
обосновава извод, че се касае за вземане, различно по вид и основание, респ. за същински
„бонус“, дължим обичайно и по дефиниция за постигнати от служителя по- високи
резултати, а единствено внася яснота относно начина на формиране на единното вземане на
служителя за допълнително трудово възнаграждение за полети с по- голяма
продължителност.
Изводът в последния смисъл следва и от показанията на свидетелката К. Й.- служител
в дружеството, осъществявало счетоводно и ТРЗ- обслужване на ответника, вкл. през
исковия период, по отношение на чиято правдоподобност, преценени по реда на чл. 172
ГПК, за съда не възниква съмнение. Така, свидетелката изяснява, че първоначално във
фишовете на служителите били начислявани две суми- ***** съобразно броя прелетни
сектори след втория за всеки летателен ден и ставката за стандартен сектор и секторен
бонус, представляващ дължимото увеличение според продължителността на полета, а
впоследствие тези две суми във фишовете се обединили в една, но на практика
изчисленията се извършвали по идентичен начин.
В отлика от секторните плащания, комисионите, начислявани на ищцата, представляват
според настоящия съдебен състав допълнително трудово възнаграждение с непостоянен,
променлив и несигурен характер, тъй като дължимостта и размерът им зависят от конкретно
постигнат от служителя резултат, а не единствено от факта на полагане на труд, а и
доколкото изплащането им е обусловено от осъществяване на дейност, която не би могла да
бъде дефинирана като съществена и определяща за характера на длъжността. Изводите в
изяснения смисъл се основават на предвиденото в обяснението на заплатите на кабинния
екипаж, имащо характер на вътрешни правила за работната заплата по смисъла на нормата
на чл. 22, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, съгласно
които комисионите се дължат като възнаграждение за продажби на борда на самолета, като
размерът им зависи от стойността на тези продажби.
По изложените мотиви секторните плащания за полети след втория за деня, както и
секторните бонуси, изплащани на ищцата, следва да бъдат квалифицирани като
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3
от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, респ. следва да бъдат
включени при определяне на брутното трудово възнаграждение- база за определяне на
възнаграждението по чл. 177 КТ. Не така стои въпросът за комисионите, за които по
изложените вече фактически и правни съображения бе прието, че нямат характера на
допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер.
Съгласно доказателствените изводи в неоспореното заключение на допълнителната
съдебно- счетоводна експертиза, чиято доказателствена стойност не се разколебава при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК, ползваният от ищцата платен годишен отпуск за
исковия период- от м. 01.2020г. до м. 11.2022г., възлиза на 155 дни, а размерът на следващото
се за този период брутно трудово възнаграждение, определено при включване в
среднодневното брутно трудово възнаграждение на възнагражденията за прелетни сектори
след втория, вкл. на секторните бонуси, възлиза на сумата от 12 690.16 лева, от която
ответникът е изплатил сумата от 9363.14 лева.
С оглед на това искът с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 177 КТ следва да
11
бъде уважен за разликата между дължимата и действително платената сума, която разлика
възлиза на сумата от 3327.02 лева, а за разликата до пълния предявен размер от 9531.16 лева
следва да бъде отхвърлен.
Определено от съда по реда на чл. 162 ГПК въз основа на данните в съдебно-
счетоводната експертиза и с помощта на онлайн електронен калкулатор, размерът на
следващото се върху неизплатената разлика от посоченото възнаграждение обезщетение за
забава, дължимо от 10.02.2020г.- първия ден на забавата, следващ падежа на месечното
задължение за заплащане на съответното трудово възнаграждение- така, както същият е
уговорен в индивидуалния трудов договор, до края на исковия период- 10.01.2023г., възлиза
на сумата от 596.15 лева. До тази сума искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да
бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 1707.83 лева следва да бъде
отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 264 КТ:
Съгласно нормата на чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници,
независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се
заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му
възнаграждение.
Както бе изяснено, между страните не е спорно, че ищцата е полагала труд на
официални празници съобразно изложените от нея фактически твърдения в исковата молба,
като констатации в този смисъл се съдържат и в заключението на основната съдебно-
счетоводна експертиза, съгласно което за периода от 01.12.2019г. до 09.12.2022г. ищцата е
работила на 15 официални празника съобразно данните в таблица 8 в заключението.
В случая ответникът не доказва, а и не твърди да е начислил и изплатил на ищцата
удвоения размер на следващото й се трудово възнаграждение, а единствено навежда довод,
че това възнаграждение било отнапред определено като част от уговореното в чл. 5, б. „а“
месечно възнаграждение, което твърдение не следва от изрично формулираната и цитирана
по- горе воля на страните в посочената клауза, а и не би било обосновано, доколкото за
страните не е налице сигурност към момента на учредяване на правоотношението относно
броя дни, през които служителят ще полага труд на официални празници.
Съгласно неоспореното и в тази му част заключение на вещото лице възнаграждението,
полагащо се на ищцата за исковия период, в частност за дните от същия, представляващи
официални празници за страната, възлиза на сумата от 990.85 лева, а на обезщетението за
забава върху тази сума за периода на забавата, определен съобразно уговорките между
страните относно срока за заплащане на месечните възнаграждения- на сумата от 120.24
лева.
С оглед на това и при съобразяване на действащото в българския граждански процес
диспозитивно начало исковете с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 264 КТ и
обусловената от него претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат
уважени за пълните предявени размери и периоди.
По иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ:
По иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ ищцата следва пълно и главно да докаже,
че в посочените от нея периоди е изпълнявала трудовите си задължения извън пределите на
*****, конкретния брой дни, през които е участвала в изпълнението на международни
рейсове, както и размера на следващите й се командировъчни пари, вкл. приложимостта по
отношение на нея на размерите на командировъчните пари, предвидени в приложение 3а
към чл. 31, ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
12
Съгласно разпоредбата на чл. 215, ал. 1 КТ при командироване по чл. 121, ал. 1
работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение
още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от
Министерския съвет. Въз основа на така установената законова делегация е приета
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, в сила от 01.07.2004г.
В случая между страните не е спорно, поради което и с доклада по делото е обявено за
безспорно, че ищцата е участвала в международни полети със самолети, които летят с
чуждестранни регистрационни знаци.
Съгласно изричната уговорка в сключения с ищцата индивидуален трудов договор от
01.02.2010г., която не е изменяна със сключваните впоследствие допълнителни
споразумения, служителят има право да получава за времето на изпълнение на
международни полети допълнителни командировъчни пари по смисъла на раздел IV от
Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, определени с
изрична заповед на работодателя.
С оглед на така постигнатата между страните изрична уговорка за приложимост в
отношенията помежду им на посочения подзаконов нормативен акт, необосновано се явява
оспорването от името на работодателя, че ставките, предвидени в приложение 3а към чл. 31,
ал. 2 от Наредбата са неприложими спрямо ищцата поради обстоятелството, че същата е
осъществявала трудовите си функции на самолети, които не летят с национални и
регистрационни знаци на *****. Независимо от това, дори и такава уговорка да не бе
включена в съдържанието на правоотношението, настоящият съдебен състав намира, че
принципната приложимост на правилата на Наредбата не би могла да бъде отречена
единствено съобразно посочения критерий, доколкото подобно разграничение не следва от
съдържащата се в нормата на чл. 215 КТ законовата делегация, въз основа на която е приета
Наредбата.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че естеството на конкретните трудови
функции на ищцата като член на кабинния екипаж я определят като лице, включено в
състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на дефинитивната норма
на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата, поради което следва да се приеме, че правилата на наредбата
са приложими в процесния случай и с оглед субективния обхват на същата.
В случая не се установява, а не се и твърди ответното дружество да е издавало нарочна
заповед за установяване на размера на следващите се на ищцата командировъчни пари,
чиято дължимост е установена в чл. 5, б. „б“ от процесния трудов договор, поради което и
съобразно изричното препращане по волята на страните към правилата на Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина, приложение следва да намери
нормата на чл. 31, ал. 2 от същата. В последната е предвидено, че персоналът на
въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни
знаци на *****, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на
международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а. А
съгласно нормата на чл. 31, ал. 6 от Наредбата ръководителите на предприятия могат да
определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложения № 3,
3а, 3б и 3в, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и
организация на международните рейсове.
Съгласно приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 ***** размерът на дневните пари за
длъжността „стюард/****“ е до 55 евро на ден, за която минимална ставка следва да се
приеме, че е приложима и спрямо ищцата спрямо изпълняваните от нея конкретни трудови
функции.
За пълнота и прецизност, а и във връзка с изричния довод на ответника в този смисъл
следва да се изясни, че с подзаконовия нормативен акт по чл. 215 КТ не е допустимо да се
предоставят на работодателите права да намаляват едностранно определените размери на
13
дължимите обезщетения при командироване. Ето защо, предоставената с нормата на чл. 31,
ал. 6 ***** възможност на работодателя да определя размери на командировъчни пари,
различни от определените в приложение № 3а, в зависимост от експлоатационните и
технологични условия на работа и организация на международните рейсове следва да се
тълкува само и единствено като възможност за определяне на по- висок размер на
обезщетенията при командироване от тези, посочени в приложенията към наредбата, но не и
по- малък такъв. Поради това, в случай че са определени такива в по- малък размер, следва
да се приложи нормативно определеният минимум съгласно приложение № 3а към чл. 31, ал.
2 от Наредбата за съответната длъжност. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290
ГПК решение № 753 от 29.03.2011 г. по гр. дело № 1283/2010 г., IV г. о. на ВКС. В същото в
отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е съобразено, че „решение
№ 421 от 13.07.2010 г. постановява, че МС не може да определя горна граница на
командировъчните пари, тъй като законовата делегация му дава право да фиксира
единствено долна такава. Доколкото в издадения по прилагане на чл. 215 от КТ подзаконов
акт е предвидено друго, този акт не се прилага като противоречащ на нормативен акт от по-
висок ранг. Така изведеното тълкуване последователно продължава разрешенията, дадени в
решения на ВКС № 1083 от 26.09.2006 г. по гр. д. № 2903/2003 г., III г. о., № 1088 от
23.06.2006 г. по гр. д. № 2922/2003 г., III г. о., № 1046 от 04.07.2006 г. по гр. д. № 2874/2003 г.
на III г. о., № 1047 от 23.06.2006 г. по гр. д. № 2875/2003 г. на II г. о. Във всички тези
решения изрично се приема, че издадените на основание чл. 215 от КТ наредби на МС могат
да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно при
определяне на размерът на тези обезщетения работодателят не може да ги фиксира под
предвидения в наредбите размер. Същите са издадени при действието на отменената
НСКСЧ, но и при действащата към настоящия момент правна уредба не може да бъде
прието нещо различно. Законодателят е делегирал на Министерски съвет правото да
определя минимални размери на командировъчните обезщетения и е постулирал, че е
допустимо да се определят по-големи размери по реда на колективното или индивидуалното
трудово договаряне (чл. 228, ал. 2 от КТ). По аргумент за противното, по-малки размери на
обезщетенията не могат да се уговарят в колективен или индивидуален трудов договор, а
още по-малко е допустимо МС да предостави на работодателите възможност едностранно да
определят такива по-малки размери. Това противоречи на принципа на равнопоставеност на
страните по трудовото правоотношение и няма логически основания да се мисли, че
законодателят е имал намерение да делегира на изпълнителната власт правото да овластява
една от страните по това правоотношение с едностранни действия да определя размерът на
обезщетенията, които самата тази страна дължи.“
Неоснователни според настоящия съдебен състав са и доводите от името на ответника,
че на ищцата не се следват командировъчни пари, доколкото на същата била предоставяна
храна при изпълнение на трудовите й задължения по време на извършваните от ответното
дружество международни полети. Това е така, доколкото, както бе изяснено, изрично в чл. 5,
б. „б“ от процесния трудов договор е предвидено, че на служителката се следват
„допълнителни команировъчни пари“ съгласно правилата на раздел IV от Наредбата, без
това задължение на работодателя да е поставено под условие, вкл. в зависимост от
предоставянето на храна на служителя. Освен това, сам работодателят ежемесечно и
съобразно броя на летателните дни е начислявал и изплащал на ищцата т. нар. „дневни
пари“- в този смисъл са данните в представените фишове, както и в заключението на
съдебно- счетоводната експертиза, които по дефиниция са разновидност на
командировъчните разходи, с което конклудентно е признал, че на ищцата се следват суми
във връзка с изпълнение на служебните й задължения извън пределите на страната,
независимо от предоставянето на храна на борда.
При тези доводи и при установения в заключението на основната съдебно- счетоводна
експертиза брой летателни дни, при които са изпълнявани международни полети- 347
14
съгласно таблица 3 в заключението, дължимият на ищцата общ размер на командировъчните
пари при приложимата по изложените вече съображения ставка от по 55 евро на ден,
възлиза на сумата от 37 327.02 лева, от която съгласно доказателствените изводи в
заключението работодателят е изплатил сумата от 28 990.93 лева. В резултат неплатена е
останала сумата от 8336.09 лева. До тази сума искът с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ
следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 37 327.02 лева следва да
бъде отхвърлен.
Противно на поддържаното от името на ищцата, необосновано би било да се приеме,
че с изплащането на дневни пари от работодателя са заплащани първите два сектора за
съответния летателен ден, доколкото по изложените вече съображения от волята на
страните, инкорпорирана в сключения индивидуален трудов договор и тълкувана по реда на
чл. 20 ЗЗД, не следва дължимост на отделно плащане за първите два сектора,
възнаграждението за които е включено в основната работна заплата на служителя.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
Основателността на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ предполага установяване
на следните обстоятелствата с правно значение: трудовото правоотношение между страните
да е прекратено; размер на полагащия се на служителя платен годишен отпуск, вкл. правото
на удължен такъв; размер на последното получено за пълен отработен месец преди
прекратяване на трудовото правоотношение брутно трудово възнаграждение; работникът
или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната
година на прекратяването или за предходни години; правото на отпуск да не е погА.о по
давност.
Между страните не съществува спор относно факта на прекратяване на трудовото
правоотношение помежду им, както и относно момента, в който е настъпило същото, като
тези обстоятелства с правно значение се установяват въз основа на представената с исковата
молба заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
считано от 10.12.2019г.
Съобразно изричните твърдения и претенции от името на ищцата в исковата молба
същата претендира заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от
общо 100 дни за 2010г., 2011г., 2012г., 2013г. и за 2016г., както и неизплатена част от
следващото й се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск след 2016г. до
прекратяване на трудовия й договор, за който период твърди да е получила обезщетение, но
в неправилно определен размер, тъй като в същото работодателят не бил включил
стойността на извършените ***** за всеки сектор след втория.
Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ- в редакцията след решението на
Конституционния съд на ***** № 12 от 2010 г., ДВ, бр.91/2010г., при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение
за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погА.о по давност.
А съгласно нормата на чл. 176а, ал. 1 КТ, в сила от 01.03.2011г. и имаща действие
занапред, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две
години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на
ползването му се погасява по давност.
Ето защо, в случая следва да се приеме, че към момента на прекратяване на процесното
трудово правоотношение през м. декември 2019г. правото да се ползва платеният годишен
отпуск на ищцата за 2011г., 2012г., 2013г. и за 2016г. е било погА.о по давност, тъй като
двугодишният срок за ползването му съобразно цитираното правило на чл. 176а, ал. 1 КТ е
изтекъл съответно на 31.12.2013г., 31.12.2014г., 31.12.2015г. и на 31.12.2018г.
Съгласно § 3ж от ПЗР на КТ, в сила от 01.03.2011г., неизползваният платен годишен
15
отпуск или част от него за 2010 г., включително отложеният по реда на чл. 176, ал.1 КТ,
може да се ползва до 31.12.2012 г., поради което правото за ползването му също е било
погА.о по давност към датата на преустановяване на процесната трудовоправна връзка,
което препятства възможността за „трансформирането“ на правото да се ползва полагаемият
се на ищцата платен годишен отпуск в право да се получи парично обезщетение.
Неоснователни според настоящия съдебен състав са доводите от името на ищцата, че
правото й да ползва полагаемия й се платен годишен отпуск не следва да се счита за погА.о
по давност, доколкото работодателят не изпълнил задължението си съобразно Общностното
право и практиката на СЕС по приложението му да обезпечи ефективното упражняване на
това право от служителя, като го информира за следващия му се отпуск и като насърчи
ползването му. Това е така, тъй като в случая ищцата не отрича, а и от заключението на
допълнителната съдебно- счетоводната експертиза се установява, че същата е ползвала
платен годишен отпуск, вкл. през годините, за които претендира обезщетение по реда на чл.
224, ал. 1 КТ, поради което и при липсата на други данни в тази насока не би могло да се
приеме, че е била препятствана от поведение, вкл. бездействие на работодателя, да упражни
правото си.
Неоснователно, обаче, е заявеното от ответното дружество възражение за погасяване
по давност към датата на прекратяване на трудово правоотношение на правото на ищцата да
ползва неизползвания към тази дата платен годишен отпуск, полагащ й се за времето след
2016г. до прекратяване на трудовия й договор през м. декември 2020г. Това е така, тъй като
предвиденият в нормата на чл. 176а, ал. 1 КТ двугодишен срок за ползването му не е бил
изтекъл за отпуска, следващ се за 2017г.- срокът би изтекъл в края на м. декември 2019г., в
случай че правоотношението не бе прекратено, за 2018г., както и пропорционално за 2019г.
Ето защо, след като към датата на преустановяване на трудоправната връзка между
страните в правната сфера на ищцата е съществувало право да ползва неизползван към този
момент платен годишен отпуск за посочените години, с прекратяване на договора вместо
него в патримониума й е възникнало право да получи парично обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ- обстоятелство, което работодателят е признал, начислявайки във фиша й за м. 12.2019г.
обезщетение за неизползван отпуск от 64 дни и изплащайки същото съгласно изводите в
заключението на съдебно- счетоводната експертиза.
Настоящият съдебен състав намира, че между страните не съществува спор относно
действителния размер на неизползвания от ищцата платен годишен отпуск за годините от
2017г. до 2019г., доколкото сама ищцата в исковата молба посочва, че общият размер на
неизползвания към м. 12.2019г. платен годишен отпуск е общо 164 дни, от които 100 дни за
периода 2010г.- 2016г., респ. 64 дни за останалия период до прекратяване на
правоотношението. Същевременно, ответникът във фиша за работна заплата на ищцата,
издаден през м. януари 2020г., е начислил обезщетение именно за 64 дни неизползван платен
годишен отпуск.
С оглед на това и при съобразяване на извода на вещото лице- счетоводител в
допълнителното му заключение, че среднодневният размер на брутното трудово
възнаграждение на С. С. за м. ноември 2019г.- последният месец преди прекратяване на
правоотношението, през който ищцата е имала отработени най- малко 10 дни, възлиза на
сумата от 84.79 лева, в която сума обосновано- по изложените вече правни съображения, е
включена и стойността на секторните плащания за полетите след втория за деня, размерът на
полагащото се на служителката обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 64 дни възлиза на сумата
от общо 5426.56 лева. От нея работодателят е изплатил сумата от 3736.96 лева, поради което
за разликата от 1689.60 лева този иск следва да бъде уважен, респ. следва да бъде отхвърлен
в останалата му част.
Неоснователно е заявеното в условията на евентуалност от името на ответника
възражение за погасяване на процесните вземания по давност. Това е така, тъй като съгласно
16
нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ същите се погасяват с изтичането на 3-годишен давностен
срок, който не е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба- 10.01.2023г., при
съобразяване датата на настъпване на изискуемостта на най- старото претендирано парично
вземане- 10.01.2020г., както и на предвиденото в нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във вр. с § 13 от ЗИД на
Закона за здравето, обн. в бр. 44/2020г. на ДВ, специално основание за спиране течението на
давностните срокове за периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г.
Като законна последица от уважаване на претенциите- в частта, в която същите бяха
счетени за основателни, върху всяка установена като дължима главница следва да бъде
присъдена законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на задължението.
Съгласно разпоредбата на чл. 242 ГПК когато присъжда издръжка, възнаграждение и
обезщетения за работа, съдът служебно постановява предварително изпълнение. В случая,
присъдените суми по исковете с прано основание чл. 128, т. 2 КТ във вр. с чл. 177 КТ и чл.
264 КТ, чл. 215 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ имат характер на трудови възнаграждения и
обезщетения за труд, поради което за тези вземания следва да бъде постановено
предварително изпълнение.
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват и на двете
страни.
На основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно уважената част от претенциите
в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата от 394.56 лева, представляваща част от
сторените от нея разноски за настоящото производство, включващи възнаграждение за един
адвокат и разходи за извършване на преводи на представени по делото документи, за които
по делото са представени доказателства, че са реално извършени.
Съобразно отхвърлената част от претенциите на основание разпоредбата на чл. 78, ал.
3 ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от 2644.46 лева,
представляваща част от сторените от него разноски за депозит за възнаграждение на вещото
лице, извършило съдебно- счетоводната експертиза, както и от заплатения адвокатски
хонорар, чийто справедлив и обоснован размер по смисъла на нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА
съдът, при съобразяване на заявеното от името на ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност, както и на действително положените от адвоката на ответника процесуални
усилия (във връзка с които не без значение е обстоятелството, служебно известно на съда, че
ответникът е страна по значителен брой дела със сходен предмет, по които процедира по
идентичен начин), на фактическата и правна сложност на спора, предопределени от
предмета му, броя и размера на претенциите, обема на приобщената доказателствена
съвкупност, определи на сумата от общо 2500.00 лева.
Съобразно нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК и при отчитане на уважената част от
претенциите ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на СРС сумата от 737.98
лева, представляваща част от следващата се в полза на съда държавна такса за разглеждане
на исковете, както и от заплатените от бюджета на съда депозити за възнаграждения на
свидетелите и на вещото лице.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „****.“- чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите
на ***, вписано в Търговския регистър на *** под номер 01-10-****, да заплати на С. Г. С.,
ЕГН **********, сумите, както следва:
17
1/ по исковете с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 177 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД-
сумата от 3327.02 лева, представляваща неизплатена част от брутно трудово
възнаграждение за периода от м. 01.2020г. до м. 11.2022г. за дните, през които в този период
ищцата е ползвала платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 10.01.2023г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 596.15 лева,
представляваща обезщетение за забава върху това възнаграждение за периода от 10.02.2020г.
до 10.01.2023г., като ОТХВЪРЛЯ тези искове за разликите до пълните предявени размери,
както следва: иска за трудово възнаграждение за труд, положен на официални празници- за
разликата до сумата от 9531.16 лева, а иска за обезщетение за забава- за разликата до пълния
предявен размер от 1707.83 лева;
2/ по исковете с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД-
сумата от 990.85 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за труд, положен на
официални празници за времето от 01.12.2019г. до 09.12.2022г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 10.01.2023г. до окончателно изплащане на задължението, както
и сумата от 118.20 лева, представляваща обезщетение за забава върху това възнаграждение
за периода от 10.02.2020г. до 10.01.2023г.;
3/ по иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ- сумата от 8336.09 лева,
представляваща неизплатена част от командировъчни пари, дължими на С. Г. С., ЕГН
**********, за осъществени от нея в периода от 01.12.2019г. до 09.12.2022г. международни
полети, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2023г. до окончателно
изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен
размер от 37 327.02 лева;
4/ по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ- сумата от 1689.60 лева,
представляваща неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
правото за ползването на който не е било погА.о по давност към 10.12.2019г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2023г. до окончателно изплащане на
задължението, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен размер от
22 783.48 лева;
5/ на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК- сумата от 394.56 лева,
представляваща разноски за настоящото производство.
ОТВХЪРЛЯ предявения от С. Г. С., ЕГН **********, срещу „****.“- чуждестранно
акционерно дружество, учредено съгласно законите на ***, вписано в Търговския регистър
на *** под номер 01-10-****, действащо в ***** чрез клон с фирма „****. – клон ****“,
ЕИК *****, иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване за недействителна на
клаузата на чл. 5, б. „б“ от сключения между страните трудов договор от 01.02.2010г.,
съгласно която „сумите за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се
считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и
работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“, поради противоречието й с
нормите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ във вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, евентуално поради заобикалянето на
закона, в частност на посочените разпоредби.
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на „****.“- чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на
***, вписано в Търговския регистър на *** под номер 01-10-****, действащо в ***** чрез
клон с фирма „****. – клон ****“, ЕИК *****, да заплати на С. Г. С., ЕГН **********,
сумата от 26 322.11 лева, представляваща неизплатена част от брутно трудово
възнаграждение за периода от 01.12.2019г. до 09.12.2022г. по силата на сключен между
страните трудов договор от 01.02.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 10.01.2023г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 3689.83 лева,
представляваща обезщетение за забава върху това трудово възнаграждение за периода от
18
10.01.2020г. до 10.01.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. Г. С., ЕГН **********, да заплати на
„****.“- чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на ***, вписано в
Търговския регистър на *** под номер 01-10-****, действащо в ***** чрез клон с фирма
„****. – клон ****“, ЕИК *****, сумата от 2644.46 лева, представляваща разноски за
настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „****.“- чуждестранно акционерно
дружество, учредено съгласно законите на ***, вписано в Търговския регистър на *** под
номер 01-10-****, действащо в ***** чрез клон с фирма „****. – клон ****“, ЕИК *****, да
заплати в полза на СРС сумата от 737.98 лева, представляваща част от дължимата държавна
такса за разглеждане на исковете, както и от заплатените от бюджета на съда
възнаграждения на вещото лице и свидетелите.
ПОСТАНОВЯВА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на
решението в частта, с която уважени исковете с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл.
177 КТ, чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 264 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис от него на страните, а в частта, с която бе постановено предварително
изпълнение- в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
19