Решение по дело №15289/2018 на Софийски градски съд

                      Р Е Ш Е Н И Е

                                       № ………….

 

                            Гр. София, 25.10.2019 г.

 

                      В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                     ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                       БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 15289 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение № 40569 от 18.02.2017 г. по гр. д. № 74150/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 73 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** срещу Р.И.Ж., ЕГН ********** с  адрес *** искове с правно основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 86 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между страните, че Р.И.Ж., ЕГН ********** дължи на „Т.С." ЕАД 1375,18 лв., представляваща цена за
доставена   топлинна   енергия   за топлоснабден имот, представляващ апартамент   3, находящ се в   гр.София,   община   Лозенец, ул.******, СО - Район Лозенец, ******, за периода октомври 2012 - април 2014 г., ведно със законната лихва, считано от 05.06.2015 г. до плащането на главницата; лихва за забава върху неизплатената главница в размер на 270.78 лв. за периода 30.11.2012 -
26.5.2015 г. С решението съдът е осъдил ответникът Р.И.Ж., ЕГН ********** да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Т.С." ЕАД следните суми: 992,62 лв. за разноски в исковото производство и 332,92 лв. - по заповедното ч.гр.д. № 31865/15 г. на СРС, II ГО, 73-ти състав, съразмерно на уважените части от исковете.

Недоволна от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която исковете с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и по чл. 422, вр. чл. 86 от ЗЗД са уважени, е останал ответникът Р.И.Ж., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК с Въззивна жалба от 06.06.2017 г. го обжалва с оплаквания, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, при липса на убедителни писмени доказателства за дължимост на исковите суми. По-конкретно поддържа, че по делото не са ангажирани доказателства, че претендирата от ищеца сума съответства на припадащия се на ответника дял от стойността на дължимата от етажните собственици цена. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в частта, с която исковете са уважени и отхвърли претенциите изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД оспорва въззивната жалба с изложени в молба от 25.09.2019 г. съображения по същество. Претендира разноски.

Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Решението в ЧАСТТТА, с която установителните искове за главница и лихва са отхвърлени, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Предявеният пред  първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на процесния топлоснабден имот.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.  Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От представения делото нотариален акт №132, том III, рег. №11909, дело №414/2002 г. се установява че на 2.10.2002 г. ответникът Р.И.Ж. е придобил правото на собственост по отношение на процесния недвижим имот по силата на сключения договор за покупко-продажба. Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззивникът Р.И.Ж., има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответникът Р.И.Ж.. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните искове).

За установяване размера на вземането, въззивната инстанция споделя изложеното в мотивите на СРС, а именно, че размерът на задълженията на абонатите /собственици и ползватели/ се определя по данни на фирмата за дялово разпределение според нормативните изисквания на база или отчетните показания на монтираните уреди в сградата и отделените обекти на етажните собственици, включително и в апартамента на ответника. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез т.нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Уредът се проверява в лицензирана метрологична лаборатория, като показанията от него се отчитат ежемесечно. Дяловото разпределение на топлинната енергия в сградата, в която се намира процесният обект, се извършва от третото лице помагач съгласно договорите. На ответника е начислявана топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за подгряване на вода. Според вещото лице, уредите са редовно отчитани, като изчисленията са съобразени с изискванията на Наредба № 2/2004г. за топлоснабдяването /отм./ и Наредба № 16-334/2007г.

От приетата по делото ССчЕ се установява, че цената на продадената топлинна енергия на ответника и на извършената услуга дялово разпределение за периода октомври 2012 - април 2014 г. е в размер на 1 389,72 лв., а лихвата за забава върху главницата за исковия период 30.11.2012 - 26.5.2015 г. е в размер на 273,45 лв.

Законосъобразен е изводът на СРС, че ответникът Р.И.Ж. нито твърди, нито представя доказателства за плащане на задълженията, поради което съдът е приел в полза на ищеца да е налице вземане за доставена и потребена топлинна енергия в размер на 1375,18 лв. за периода октомври 2012 - април 2014 г.

По иска с правно основание чл.415 вр.чл.422 от ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД.

Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася. Това важи и за случаите, когато топлинната енергия се заплаща при условията на чл. 31, ал. 1, т. 2 от Общите условия - на месечни вноски, определени по прогнозна консумация, както е в настоящия случай. Съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите условия, при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Следователно, независимо от прогнозния характер на месечните сметки, потребителят е длъжен да заплаща същите в уговорения срок, като при забава дължи обезщетение за забава, а в случай, че след изравняването се установи по-малко количество на потребена енергия, това не се отразява на възникналото вече задължение за обезщетение за забава върху забавената месечна сметка. Затова, ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху месечните задължения съгласно издадените фактури, считано от падежа на всяко отделно вземане. Съгласно приетата по делото ССчЕ размерът на законната лихва за исковия период - 30.11.2012 г.- 26.5.2015 г. е 270,78 лв. Затова искът за обезщетение за забава за посочения период следва да бъде уважен за сумата 270,78 лв. е основателен.

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.

При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                       Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 40569 от 18.02.2017 г. по гр. д. № 74150/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 73 състав, вкл.частта за разноските.

ОСЪЖДА Р.И.Ж., ЕГН ********** с  адрес *** да заплати на основание чл.78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП на „Т.С." ЕАД ЕИК ****** сторените във въззивното производдство разноски в размер на 100.00 лв., представляващи сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

 Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             ЧЛЕНОВЕ:1.                          2.