№ 115
гр. Варна, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Г. Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20253001000109 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба от „АГРО ФАРМ Г.Т." ЕООД-гр. Генерал Тошево, представлявано от
управителя Кирил Илков Павлов, чрез адв. Г. С. от АК-Добрич, срещу решение
№ 392/03.10.2024г., постановено по т. д. №150/2024г. по описа на Варненски
окръжен съд, с което въззивникът е осъден да заплати на П. Д. П. от гр. Варна,
сумата 29 809.96 лв., представляващи незаплатено арендно плащане за
стопанска година 2022/2023г. по договор за аренда на земеделска земя, Акт №
9, том III, рег. № ХХХХХ/ХХХХг., вписан в Службата по вписванията гр.
Добрич с вх. № 10114/01.11.2016г., акт № ХХ, том. XVIII, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на исковата молба в
съда– 22.03.2024г., до окончателното заплащане на задължението, както и
сумата от 913.51лв., представляващи законна лихва за забава върху
незаплатеното на падежа арендно плащане за периода от 01.01.2024г. до
20.03.2024г., на основание чл. 8 ал.1 от Закона за арендата в земеделието вр.
чл. 79, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е отхвърлен акцесорният иск за
присъждане на законна лихва за забава за периода от 01.01.2024г. до
20.03.2024г. за разликата над присъдените 913.51 лв. до претендираните
1
961.07 лв., като неоснователен.
С твърдения за неправилност на първоинстанционното решение като
постановено при допуснати процесуални нарушения, в противоречие с
материалния закон и поради необоснованост, се иска неговата отмяна и
отхвърляне на исковете изцяло. С молба вх. № 32012/12.12.2024г.
пълномощникът на въззивника прави изрично уточнение, че обжалва
решението в неговата осъдителна част за присъдените суми от 29 809.96лв. и
913.51 лв., моли за отмяната му и отхвърляне на исковете изцяло. Претендира
присъждане на разноски за две инстанции в пълен размер.
Уточненията не кореспондират с конкретните оплаквания в жалбата,
които не са такива за оспорване на основанието за присъждане на арендно
възнаграждение, а се възразява само срещу размера на задължението за сумата
над 30 % от реализираната от имотите продукция плюс 10 лв., т. е. при тези
твърдения решението би следвало да се обжалва в осъдителната част само за
горницата на 15 611.24 лв. до присъдените 29 809.96 лв., тъй вземането за тази
сума се признава изрично в жалбата, респ. за тази част от размера на
присъдената сума, възлизаща на сумата 15 611.24 лв., не са направени никакви
конкретни оплаквания срещу правилността на решението. Следователно част
от жалбата до размер на присъдена сума от 15 611.24 лв. и съответната част от
мораторната лихва се явява бланкетна.
Основното оплакване в жалбата за неправилност на решението в
останалата осъдителна част са срещу възприетия от съда вариант на
изчисление на дължимата от арендатора цена по договора. Според
пълномощника на страната правилният начин на начисление предполага
размерът на дължимото плащане да се определи по Вариант II от
допълнителната съдебно-икономическа експертиза за сумата 15 611.24лв.,
съставляваща 30 % от стойността на реализираната от имотите, посочени в
договора, продукция, към които са прибавени 10 лв. на декар предоставена
обработваема земя, както е договорено между страните. Твърди се, че по
делото са налице безспорни доказателства за размера и цените на
реализираната продукция, които следва да бъдат взети предвид и приети за
база за определяне на арендното плащане. Излага се, че извършените от
арендатора плащания към ищеца не са идентични със средните арендни
плащания и варират от 12 871 лв. за стопанската 2019/2020г. до 40 771 лв. за
2
стопанската 2021/2022г. Позовава се на констатациите на вещото лице (стр. 4
от допълнителната съдебно-икономическа експертиза, под таблица 5 от
същата) за липсата на данни относно начина на изчисляване на плащанията от
„Агро фарм“ ЕООД към ищеца, за стопанските от 2018/2019г. до 2021/2022г.
включително, като се прави сравнение с предходните години и заплатените
възнаграждения, приети от ищеца без възражения.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано
лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалването и е процесуално допустима.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия П. Д.
П., представляван от адв. А. Х. от АК- Варна, в който е заявено становище за
неоснователност на жалбата с подробно изложени съображения и доводи.
Обжалваното първоинстанционно решение пълномощникът намира за
валидно, допустимо и правилно, обосновано и постановено при правилно
приложение на материалния и процесуалния закон, както и в съответствие със
събраните по делото доказателства. Моли съда да остави въззивната жалба без
уважение, респ, да потвърди първоинстанционното решение. Претендира се
присъждане на съдебно- деловодни разноски за въззивната инстанция.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил валидно сезиран с разглеждането на
осъдителни искове с правно основание с правно основание чл. 79, ал. 2 от ЗЗД
във вр. чл. 8, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието и чл. 86 ЗЗД, предявени
от П. Д. П. от гр. Варна срещу „Агро фарм Г. Т.“ ЕООД- гр. Генерал Тошево,
ЕИК *********, за присъждане на следните суми: сумата 31 362.10 лв., която
след изменение на иска с определение от 09.09.2024г. е намалена на 29 809.96
лв., претендирана като дължимо незаплатено арендно плащане за стопанската
2022/2023 година по договор за аренда на земеделска земя, Акт № 9, том III,
рег. № ХХХХХ/ХХХХг., вписан в СлВп- Добрич с вх. № 10114/01.11.2016г.,
акт № ХХ, том XVIII, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска– 22.03.2024г. до окончателното заплащане на
задължението, както и сумата 961.07 лв., претендирана като обезщетение за
забава в размер на законна лихва върху претендираното арендно плащане за
периода от 01.01.2024г. до 20.03.2024г
3
Обжалваното решение, с което искът за главница е уважен изцяло, а
оценяемата акцесорна претенция- частично, е валидно по критериите,
възприети в мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г.
на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата
молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1
ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
Единственият спорен въпрос между страните и в двете инстанции е за
размера на арендното плащане, дължимо за стопанската 2022/2023 година по
сключения между страните договор за аренда на земеделска земя. Ищецът
счита, че база да определяне на арендното плащане за процесната стопанска
година по силата на чл. 4, ал. 1 от договора е средното арендно плащане
(пазарната поземлена рента) за района плюс надбавка от 10 лева на декар, а
базата от 30% е приложима при постигане на по- високи добиви. Според
ответника средното арендно плащане за района няма никакво значение при
определяне на арендното плащане по конкретния процесен договор, като то се
дължи единствено на база 30 % от реализираната продукция плюс надбавка от
10 лв. на декар.
Въззивният съд намира, че възприетата от окръжния съд фактическа
обстановка е в съответствие с фактите и обстоятелствата, установими от
съвкупната преценка на събраните доказателства. Установено е по безспорен
начин, че по силата на сключен между страните Договор за аренда на
земеделска земя, акт № 9, том III, рег. № ХХХХХ/ХХХХг., вписан в Служба
по вписванията гр. Добрич, вх рег. № 10114/01.11.2016 г., акт № ХХ, том
XVIII, ищецът, в качеството на арендодател, е предоставил на ответното
дружество, в качеството му на арендатор, за временно и възмездно ползване
собствените си земеделски земи, описани в чл. 1 от договора, с обща площ
313.621 дка за срок от 6 стопански години, считано от началото на стопанската
4
година 2017 г. – 2018г. За първата стопанската 2017/2018г. арендаторът се е
задължил да направи авансово на арендодателя арендно плащане в размер на
120 лв. на декар обработваема земя или общо 37 634.52 лв., в срок от три дни
от датата на подписване на договора. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за
следващите пет стопански години, арендаторът дължи на арендодателя
арендно плащане за обработваната земеделска земя в размер на 30% от
реализираната от имотите стокова продукция плюс 10 лева на декар над
средното арендно плащане за района. Арендното плащане се дължи всяка
стопанска година, след прибиране и реализиране на продукцията, платимо в
срок от 01 до 31 декември на съответната стопанска година- чл. 2, ал. 4, т. е.
задължението за стопанската 2022/2023г. е следвало да бъде заплатено най-
късно до 31.12.2023г. и след тази дата ответникът е изпаднал в забава
Клаузата на чл. 4 ал. 1 от договора за аренда, съгласно която арендното
плащане е определяемо и е „в размер на 30% от реализираната от имотите,
описани в чл.1, стокова продукция плюс 10 лева на декар над средното
арендно плащане за района“ е очевидно неясна.
За целите на тълкуването на договорната клауза, при което е от значение
и начинът, по който се е изпълнявал договора през предходни стопански
години, е назначената съдебно- икономическа експертиза от
първоинстанционния съд. От приетите по делото основно и допълнително
заключение, които се кредитират изцяло от настоящия състав на въззивния
съд, се установяват следните обстоятелства:
Общият размер на сумите, които са били преведени от „Агро Фарм Г.Т.
ЕООД на П. Д. П. за целия период на договора за аренда, за стопанските от
2017/2018 до 2021/2022г. възлизат на 150 864.52 лв. Платени са: за
стопанската 2017/2018г. /авансово/ - 37 634.52 лв. или 120 лв. на декар; за
стопанската 2018/2019г. – 25 089 лв. или 80 лв. на декар, за стопанската
2019/2020г.– 12 871 лв. или 41.04 лв. на декар, за стопанската 2020/2021г. –
34 499 лв. или 110 лв. на декар, за стопанската 2021/2022г. – 40 771 лв. или 130
лв. на декар. Според направените изчисления от експерта, ако се приеме
становището на ответника, че база на изчисляване на арендното плащане
съобразно договора е 30 % от реализираната от имотите продукция, плюс
добавка от 10 лева на декар, то за стопанската 2018/2019г. аредаторът би
следвало да заплати 35 323.82 лв. вместо платените 25 089 лв., за стопанската
5
2019/2020г. –21 162.79 лв. вместо действително заплатените 12 871 лв., за
стопанската 2020/2021г.– 119 140. 36лв. вместо платените 34 499 лв. и за
стопанската 2021/2022г.– 115 311.48лв. вместо платените 40 771лв. на декар. Т.
е. арендодателят е платил вместо сумата 328 572.97лв., изчислена според
предложения от него начин за определяне на арендно плащане сумата
150 864.52 лв. Това е значителна по размер разлика от 177 708.45лв. за арендно
възнаграждение, определено по предложената от арендатора методика, което
не е начислено и заплатено от дружеството, без страната или пълномощникът
да дават някакво конкретно обяснения за тази разлика в ущърб на
арендодателя. От друга страна, фактически платените суми за рента от
ответното дуружество на ищеца за посочените стопански години са много
близки до размера на средното арендно плащане за района плюс 10.00 лв. на
дка. Напр. за стопанската 2021/2022г. платената от ответника на ищеца сума е
само с две стотинки на декар по- малко от средното арендно плащане за
района на същата година, а за останалите стопански години разликата е в
границите между 4.65 лева на декар и 10.93 лв. на декар.
Според изчисленията на вещото лице средногодишното арендно
плащане в района на с. Полковник Свещарово, общ. Добрич, за стопанската
2022/2023г., само за културата царевица: 87.64 лева/декар, а за всички култури:
85.05 лева/декар. Съответно, размерите на дължимото арендно
правоотношение за стопанската 2022/2023 г. за ползваната земеделска земя с
обща площ 313.624 декара, при средно арендно плащане за района за
съответната година плюс надбавка от 10.00 лева/декар: 313.624 декара х 95.05
лева възлиза на сумата 29 809.96 лв., а при варианта: 30 % от реализираната
стокова продукция плюс надбавка от 10.00 лева/декар: 15 611.24 лв., тъй като
за стопанската 2022/2023г. реализираната продукция от ползваните въз основа
на процесния договор земеделски земи е царевица на общата стойност на
41 585.70 лв.
Въз основа на посочената фактическа установеност съставът на
въззивния съд прави следните правни изводи по спорния въпрос:
Разпоредбата на чл. 8, ал.2, т.1 от ЗАЗ предвижда, че размерът на
арендното плащане се договаря въз основа на пазарната поземлена рента.
Посочената разпоредба не ограничава прокламираната в чл. 9 от ЗЗД свобода
на договаряне, а същата определя само една база, въз основа на която да се
6
договаря размерът на арендното плащане, т. е. при сключването на договорите
страните извършат преценка за това, съобразявайки техния интерес при
конкретните към момента на сключването на договора обстоятелства.
Увеличаването или намаляването на добивите от обекта на договора
вследствие стопанисването му не е основание за изменение на арендното
плащане- чл. 16, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието.
В случая, дължимото арендно плащане за периода след първата
стопанска година не е уговорено в определен размер, а е определяемо, но
договорната клауза на чл. 4, ал. 1 е очевидно неясна и поради този недостатък
се ползва от ответника в процеса като основание за възникване на спор между
страните относно действителното съдържание, за което е постигнато съгласие,
по отношение на базата за определяне на процесното арендно плащане.
Следователно според критериите на чл. 20 ЗЗД, тази клауза следва да се
подложи на тълкуване за установяване на действителното съдържание на
постигнатото при сключване на договора общо съгласие за начин на
определяне на арендното плащане. При тълкуването на договорната клауза
съдът трябва да се търси действителната обща воля на страните– върху какво
страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат,
в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността.
Стопанската 2022/2023 г. е последната от действието на договора, и е
единствената, за която арендаторът отказва да осъществи плащане към
арендодателя в размер, приблизително равен на средно арендно плащане за
района за съответната година плюс надбавка от 10.00 лева/декар и с това иска
да прехвърли риска от по- ниските добивите на арендодателя. Това
противоречи на смисъла и целта на договора, тъй като реализирането на по-
ниски доходи от производство на селскостопанска продукция в сравнение с
другите арендатори в района, означава, че това се дължи на стопанисването на
имотите, а не на природни условия, а арендаторът по никакъв начин не може
да влияе на начина на стопанисване на имотите, предмет на договора.
След тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД, въз основа на всички релевантни
обстоятелства и критерии, съдът намира, че като водеща база за определяне
размера на дължимото от ответника на ищеца арендното плащане за
стопанската 2022/2023г. е уговорена средната пазарна рента за района, която е
7
и законовият критерий за договарянето й - чл. 8, ал. 2, т. 1 от Закона за
арендата в земеделието, плюс добавка от 10 лв. на декар. Тълкуването, което
предлага ответното дружество, а именно да се игнорира напълно средното
арендно плащане, посочено в тълкуваната договорна клауза, като база за
изчисление на дължимото арендно плащане по договор, е в пълно
противоречие на тълкуване по критериите на чл. 20 ЗЗД и не съответства на
действителната воля на страните. Посочената в първата част на клаузата база
от 30 % от реализираната от имотите продукция като част от определяемия
двукомпонентен размер на арендното плащане е приложима в случаите, когато
арендаторът е реализирал повече продукция в сравнение с останалите
арендатори в района и на тази база следва да заплати по- високо арендно
възнаграждение от средното арендно плащане. В този случай, при
приложение на базата от 30 % от реализираната от имотите продукция като
част от договорения двукомпонентен размер на арендното плащане,
дължимата сума на ищеца от ответника би била винаги по- висока от средната
пазарна рента за района плюс твърда надбавка от 10 лева на декар.
Посоченият в тълкуваната договорна клауза процент от реализираната
продукция не е ползван изобщо в периода на действие на процесното
арендното правоотношение като база за изчисление на арендното плащане,
вкл. и в периодите, за което би могло да се приеме, че е имало основание за
прилагането й, а именно при стойност на реализирана от ответника продукция
от имотите, описани в чл. 1 от договора, предполагаща по- високо по размер
задължение към ищеца от средното арендно плащане за района. В резултат на
това арендодателят е ощетен със значителна сума.
По изложените съображения, съдът прави крайните правни изводи, че
предявените осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 2 от ЗЗД във вр.
чл. 8, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието и чл. 86 ЗЗД са доказани по
основание до размерите, присъдени с обжалваното първоинстанционно
решение в осъдителната му част.
Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по
съществото на спора решението на ВОС следва да се потвърди в обжалваната
част.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, предвид направеното искане, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК,
8
въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемия
сумата 2 900лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по
договор за правна помощ за въззивна инстанция.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, III - ти състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 392/03.10.2024г., постановено по т. д. №
150/2024г. по описа на Варненски окръжен съд в обжалваната осъдителна
част.
В останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „АГРО ФАРМ Г.Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Генерал Тошево, общ. Генерал Тошево, обл. Добрич,
ул. „Янтра“ № 5, представлявано от Кирил Илков Павлов, да заплати на П. Д.
П., ЕГН **********, адрес: гр. Варна, ул. „27 юли“ № 62, ап. 9, сумата 2900лв.
(две хиляди и деветстотин лева), представляваща направени съдебно-
деловодни разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9