Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………………..
2020 година,
гр.ВАРНА
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р О
Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД гр. Варна, ІІ-ри касационен
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОВА
ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГЕРГАНА С.
ДИМИТЪР МИХОВ
В
съдебно заседание, проведено на 04.06.2020 г., при
секретаря Деница Кръстева, с участието на прокурора Силвиян Иванов, изслуша
докладваното от съдия Гергана С. касационно административно дело № 503/2020
година.
Производството
е по реда на чл. 209, точки втора и трета от АПК във връзка с приложението на
чл. 72 от ЗМВР.
Образувано
е по касационна жалба на А.И. ***, депозирана чрез процесуален представител
срещу Решение № 2294/12.12.2019 г., постановено от ІІ-ри състав при ВРС по НАХД
№ 4287/2019 г.. С него първоинстанционният
съд отхвърлил жалбата на настоящата касаторка против Заповед за
задържане № 433з-915/30.09.2019 г., издадена на основание чл. 72, л.1,т.1 от ЗМВР от Д.И.-младши полицейски
инспектор в РУ при ОД на МВР Варна.
В
касационната жалба в пет отделени пункта обширно са развити доводи за
незаконосъобразност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно(невярно) и превратно
тълкуване на нормата на чл. 74, ал.2, т.2 от ЗМВР;противоречие с практиката на
ЕСПЧ.
Така по
пункт 1 се изтъква, че първоинстанционният съд като административен такъв без
да разполага с правомощия за това признал за установена фактическа
обстановка, сочеща на извършване на
престъпление по чл. 325 от НК и така се произнесъл по съществото на воденото ДП
– дали фактическата обстановка отговаря на признаците на конкретното
престъпление- компетентен за което е само наказателен съд. Предвид характера на
производството- оспорване на принудителна административна мярка, след като съдът се произнесъл по
съществото на наказателното производство, постановеният от него акт е
недопустим.
По пункт
2 се твърди наличието на допуснато от първоинстанционния съд съществено
нарушение на съдопроизводствените правила -
отказ да изгледа представен по преписката видеозапис и да събере гласно
доказателство –разпит на свидетел очевидец.
Според
касаторката по този начин, съдът е попречил на защитата, което като резултат довело до невъзможност да
се одкажат твърдените от нея нарушения при издаване на обжалваната заповед.
По пункт 3 – твърди се нарушение на чл.
11, ал.1 от Инструкция № 8121з-78/24.01.2015 г., съгласно който за всяко
задържано лице се издава заповед за
задържане
на лице
от полицейския орган, ограничил правото
на свободно придвижване на лицето, с
аргумента, че заповедта не е издадена от
лицето, фактически ограничило свободното
придвижване на касаторката.
По пункт 4 – възразява се срещу извода на
първоинстанционния съд извод, за достатъчно основание само цитирането на
чл.72,ал.1 от ЗМВР и посочването на ДП с номер лицето да разбере за какво
престъпление е задържано, като се твърди
че този извод е в противоречие с практиката
на ЕСПЧ и с тази, установена от съдебни
актове на националните съдилища.
Позовавайки се на ТР № 16/31.03.1975
г. на ОСГК на ВС на Република България се твърди незаконосъобразност на оспорената
заповед, поради липсата на конкретно
посочени в нея фактически и правни
основания съгласно изискването на чл. 74, ал.2, т.2 от ЗМВР.
Образуваното след издаването и досъдебно
производство според изложеното от касаторката не запълва тази липса на мотиви,
което пък съставлява съществено нарушение на формата на акта.
По пункт 5- оспорва се извода
на първоинстанционния съд за липса на
допуснати при издаването на заповедта
нарушения на материалния закон, като се твърди, че същият е в противоречие с данните по делото.
В тази връзка е и позоваването на
Решение на ЕСПЧ от 24.06.2014 г. по жалби № 50027/2008 г. и № 50781/2009 г.
Цялостното
изложение в касационната жалба е обвързано с аргументи, поддържащи тезата за липсата на данни, от които да е
възможно да се направи обосновано предположение лицето да е извършило или да е възможно да е извършило
престъпление, или да е съпричастно към извършването на конкретно престъпление,
каквото наличие е необходимо за налагането на принудителна административна
мярка по чл. 72, ал.1 т.1 от ЗМВР.
Въз
основа на изложеното е формиран петитум
с искане за отмяна решението на ВРС и
обжалвания пред него административен акт, като алтернативно се иска
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Ответникът
чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба, счита я за
неоснователна и моли съдът да я отхвърли и да потвърди въззивното решение.
Представителят
на Окръжна прокуратура-Варна също дава заключение за неоснователност на
касационната жалба и пледира за оставяне в сила решението на ВРС.
Касационният съд
в настоящия си състав като съобрази доводите на страните с данните по делото и след извършена служебно проверка
на обжалваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК приема за установено следното:
Касационната жалба
е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211 АПК
и е процесуално допустима.
Разгледана
по същество е и ОСНОВАТЕЛНА.
Съдебно производство, проведено пред ВРС
има административен характер и като такова следва да се проведе според
принципите, правилата и критериите за законосъобразност, заложени в АПК.
Съдът е
бил сезиран с жалба на А.Я. от гр.Варна срещу наложена и по реда на чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР принудителна административна мярка – задържане
за 24 часа, обективирана в Заповед за задържане № 433з-915/20.09.2019 г., издадена
от Д.И. - младши полицейски
инспектор при І РУ при ОД на МВР Варна.
Според
обстоятелствената част на първоинстанционното решение, съдържащо семпло
изложение на фактическата обстановка, приета
от този съд за установена от „писмените документи“ по делото, на
20.09.2019 г. в гр.Варна А. И.Я. извършила действия, грубо нарушаващи
обществения ред и изразяващи се в
употребата на обидни фрази, нанасяне на удари с крак и ръка
„ към и на намиращите се около нея две лица – Т.Б. Г. и Н. Р. Н. .“
Същата била отведена в сградата на Първо РУ –
ОД на ОД на МВР Варна, където младши полицейски инспектор и съставила и
връчила заповед за задържане.
При
упражнения съдебен контрол за
законосъобразност на оспорената заповед, първоинстанционният съд не констатирал
нарушения на административнопроизводствените правила в производството по
издаването и, които да съставляват
основание за отмяна.
Приетата фактическа обстановка, установена според първоинстанционния съд от „приложените и
приети по делото писмени материали“ обективирала
безспорно наличието на основания по чл. 72,ал.1, т.1 от ЗМВР за задържане на
лицето , като изричното изписване на цитираната норма и посочването на
образуваното на досъдебно производство като основание за задържането били
достатъчни за жалбоподателя да разбере
защо е задържан.
Приет е
извод и че заповедта е в съответствие с целите на закона, съгласно принципите, заложени в чл. 4,ал.2 и чл.6,ал.2
от АПК. Според оскъдните мотиви на съдебния
акт, този извод се обосновава с наличието на данни за противоправно
поведение от страна на задържаното
лице, без да се конкретизират фактическите обстоятелства,
обективиращи такова противоправно поведение – конкретизацията му се
изчерпва с описанието на страница втора
абзац първи от проверяваното първоинстанционно решение.
При така
установената фактическа обстановка и
взетите въз основа на същата изводи, първоинстанционният съд приел оспорената
заповед за законосъобразно издадена и отхвърлил депозираната жалба като
неоснователна.
Настоящият
състав на касационният съд не намира за необходимо, нито за уместно да възпроизвежда в съдебен
акт сложения в кавички текст – стр.
втора абзац първи ред втори, но е длъжен да подложи на проверка приетите от този
съд за безспорни факти и обстоятелства, както и формираните въз основа на тях
правни изводи.
На първо
място - изводът за безспорна
установеност на фактическата обстановка не може да бъде споделен, тъй
като е взет при неправилна оценка на доказателствата по делото.
При
извършена проверка и след съпоставка с материалите по делото, касационната
инстанция констатира противоречие между съдържащите се в
тях данни и описанието на фактическа
обстановка, обективирано в подложеното на касационен контрол съдебно решение.. Писмените материали, състоящи се от сведенията
и обясненията на разпитаните свидетели, опровергават приетото от
първоинстанционния съд относно поведението на
Я., изразяващо се в извършване на
конкретни действия и изричане обидни фрази „към и на намиращите се около нея
лица - Н.
Р. Н. и Т.Б. Г.“ . В обясненията на първия свидетел се съдържа изявление „.не
успя да ме докосне, нито ме е псувала..“, , а в изявленията на втория липсва
изобщо твърдение за изричане на точно записаната в решението фраза (поставената
в кавички).
От друга
страна представеният магнитен носител, който първоинстанционният съд в грубо
нарушение на съдопроизводствените правила за пълна, цялостна, комплексна и обективна оценка на всички
доказателства неизвестно защо е игнорирал, съдържа информация, която показва
друга хронология и развой на събитията, предхождащи и довели до задържането на Я..
Съдът в настоящия си състав се запозна с пълното му съдържание и не откри
данни, подкрепящи извода за безспорна установеност на описаната от ВРС фактическа обстановка.
Напротив, същата се компрометира от действията на другия участник в спора .
Не
се споделя и друг извод на
първоинстанционния съд за липса нарушения
на административнопроизводствените правила в производството по издаването на
заповедта – предмет на съдебен контрол,
които да съставляват основание за отмяна.
При осъществяване на съдебния контрол за
законосъобразност преценката на
решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса доколко са налице
посочените в нея фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат
с посочените от АО правни норми.
Заповед за задържане на лице № 433з-915 от
20.09.2019 г., издадена на основание чл. 72, ал.1 т.1 от ЗМВР, не съответства на императивното изискване,
предвидено в чл. 74,ал.2, т.2 от същия закон, противоречи и на чл. 59, т.4 от АПК.
Лишена
от каквито и да е мотиви, не съдържа фактически и правни основания за
задържане на лицето. Констатираното е достатъчно да обоснове извод за
незаконосъобразност и да наложи нейната отмяна.
Аргументите на съда по правото:
Задържането по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, по своята правна същност представлява принудителна
административна мярка по смисъла на чл. 22 от ЗАНН,
която има за цел чрез задържане на лицето да се предотврати възможността то да
извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие.
Тази мярка няма характера на
санкция за осъществено поведение в разрез с установените обществени правила и
ред, нито на принудителна мярка по реда на Наказателно-процесуалния кодекс, а е
предвидена като средство за преустановяване на дадено противообществено
поведение и създаване на условия за ефективно и своевременно изпълнение на
правомощията на полицейските органи.
За прилагането и е необходимо осъществяването
на фактическия състав на нормата на чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР, който включва наличие на данни за извършено
престъпление и данни то да е извършено конкретно от задържаното лице – в случая
А.Я.. За да бъде законосъобразно наложена
такава ПАМ, за АО важи императивното изискване да посочи конкретни
данни, от които да може да се направи обосновано предположение, че лицето е
извършило или е съпричастно към
извършването на конкретно
престъпление. Тези данни данни следва
да са посочени точно, конкретно и ясно. Това е основно задължение за обосноваване при упражненото от органа правомощие в рамките
на предоставената му дискреционна власт, с него законодателят цели осигуряване
на възможност за адресата на акта да
защити правата си.
В случая в подложената на съдебен
контрол заповед липсват каквито и да е факти и обстоятелства за наличието на конкретни
данни, сочещи на конкретно престъпление и обуславящи необходимост от
прилагане спрямо А.Я. на принудителната
административна мярка задържане на лице за срок от 24 часа.
Престъпленията са конкретни противоправни
деяния, обявени от закона за наказуеми и осъществяващи състав от НК, не
съществува престъпление изобщо. По делото няма представени никакви конкретни
доказателства, че по ДП № 1647/2019 г. по описа на І РУ при ОД на МВР Варна има
данни от А.Я. да е извършено конкретно престъпление или същата да е съпричастен към извършването на такова.
Това фактическо основание не се подкрепя от доказателствата, приети до приключване на първоинстанционното съдебното производство.
Цитирането (само и единствено) на досъдебното
производство, образувано по „заявление“ на Т. Г. (такова липсва в кориците на
делото) по повод възникнал между него и задържаната Я. спор за парко
място, не е достатъчно да изпълни
предпоставката на чл.72,ал.1, от.1 от ЗМВР не изпълнява и императивното изискване на чл.74,ал.2 т.2 от
същия закон.
Обстоятелството, че върху корицата на
преписката е записано ръкописно „ по
чл.325, ал.1 НК“ не променя горния
извод, тъй като не е в състояние да обоснове наличие на данни за извършено от
лицето конкретно престъпление, в това число и по цитираната норма на кодекса.
Отсъствието на мотиви и липсата на конкретни
фактически основания за издаване на акта представляват съществен, неотстраним
порок, препятстващ проверката за законосъобразност на заповедта и нарушаващ
правото на защита на жалбоподателя.
Този порок на заповедта не се преодолява и от
съдържащите се в кориците на приложеното ДП № 1647/2019 г. материали. Обосноваността
на акта, въз основа на който е осъществено ограничаването на правото на
свободно придвижване обуславя законосъобразността му и представлява съществен
елемент при преценка за произвол при
задържането.
Заложената от законодателя цел не би могла да бъде постигната при липса
на данни за извършено от жалбоподателя престъпление. Недопустимо е
предпоставките за налагане на тази принудителна административна мярка да се
предполагат, а следва за всеки конкретен случай да са безспорно установени от
административния орган, което в случая не е сторено.
В тази връзка съдът се позовава на Решение от 24.06.2014 г. по жалби № 50027/08
и № 50781/095 – П. и П. срещу България
на ЕСПЧ, в което преценката на Съда, обективирана в т.41, т.42, т.43, т.46 и особено в т.47 е пределно ясна - не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само
позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични обстоятелства
или действия на задържаното лице, сочещи съпричастност към престъпно деяние.
Изхождайки от изискването "подозрението да се базира на разумни основания,
като съществена част от защитата срещу произволен арест и задържане", ЕСПЧ
приема, че при липсата на конкретна фактическа обосновка на необходимостта от
задържането, задържането се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата
от произвол.
Така в т.42 и т.43 изрично и записано:“
Задържане , което е произволно не може да
бъде съвместимо с чл. 5, §1 от
Конвенцията“(Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи(т.42) „ ..изискването подозрението да
се базира на разумни основания формира съществена част от предпазната мярка срещу произволни арести
и задържания. За да има основателно подозрение, трябва да има факти или информация, които биха убедили обективен
наблюдател, че въпросното лице може да е
извършило престъпление.“(т.43). В същата точка Съдът изрично отбелязва, че
подозрението трябва да се отнася до
конкретно престъпление.
В случая, както вече се каза оспорената заповед не съдържа конкретни
фактически основания, довели до реализиране на правомощието на полицейския
орган по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР.
Липсата на
основен реквизит на заповедта представлява сериозен порок във формата на акта по смисъла
на чл. 146, т.2 от АПК, който не може да бъде саниран. Съчетан и с липсата на
мотиви обосновава извод за незаконосъобразност
и налага нейната отмяна.
Освен изложеното, незаконосъобразно издадената
заповед противоречи на
правото на свобода и сигурност на задържаното лице, регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи (ЕКПЧ/,
ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр.
66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.),
непосредствено след правото на живот (чл. 2) и
следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След
прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват
хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването
е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход
съответства на целта на чл. 5 - да
гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание,
което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1
изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което
включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Чрез
изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към
националното право, което констатира се е нарушено.
При констатираното от фактическа страна
и направения коментар съдът в настоящия си състав прецени първоинстанционното решение като неправилно постановено, поради което същото
следва да се отмени, като се постанови друг съдебен акт за отмяна на
незаконосъобразно наложената на А.Я.
принудителна административна мярка – задържане за 24 часа, обективирана
в Заповед № 433з-915/20.09.2019 г.,
издадена от младши полицейски инспектор Д.И..
Предвид приетия по спора краен правен
резултат своевременно направеното от процесуалния представител на касаторката
искане за присъждане на разноски е основателно, но не е доказано, тъй като не е
представен списък за техния размер, поради което не следва да се уважава.
Мотивиран
от горното на основание чл. 221, ал. 1,
предложение първо от АПК ІІ касационен състав при АС Варна
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 2294/12.12.2019 год., постановено от ІІ
–ри състав при ВРС по НАХД № 4287/2019.
Вместо
него постановява:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане № 433з-915/20.09.2019
г., издадена от младши полицейски
инспектор Д.И., с която на основание чл. 72,ал.1,т.1 от ЗМВР, на А. И. *** е наложена принудителна административна
мярка задържане за 24 часа.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на А.И. *** за
присъждане на разноски по настоящото
дело.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ………..………
ЧЛЕНОВЕ:
1………..……..
2………………..