Присъда по дело №1394/2020 на Районен съд - Бургас

МОТИВИ към Присъда № 70/02.06.2020г. по НОХД 1394/2020г. по описа на РС-***

 

Производството по делото е образувано въз основа на обвинителен акт, внесен от БРП срещу: С.М.С. с ЕГН: ********** за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК и С.М.М. с ЕГН: ********** за извършено престъпление по чл. 194, ал.1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК.

Пред съда, производството по делото протече по реда на Глава ХХVІІ от НПК, като при условията на чл.371 т.2 НПК подсъдимите С. и М. признаха изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласиха да не се събират доказателства за тези факти. Въпреки че, един от подсъдимите е привлечен като обвиняеми, преди да навърши пълнолетие, то доколкото деянията, предмет на обвинението са извършени в съучастие с пълнолетно лице, то и съгласно разпоредбата на чл. 394, ал.2 НПК разглеждането на делото протече по общия ред.

В първото съдебно заседание съдът прие за съвместно разглеждане граждански иск от един от пострадалите Р.Д.Ж., солидарно срещу М. и С. за сума в размер на 244 лева, представляваща обезщетение за претърпените от пострадалия Ж. имуществени вреди от непозволено увреждане в резултат от престъплението, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 28.09.2019г. до окончателното й заплащане. Съдът конституира Р.Ж. като граждански ищец и частен обвинител в производството.

В пледоарията си прокурорът поддържа повдигнатото обвинение досежно фактическата обстановка, изнесена в обвинителния акт, позовавайки се на събраните в хода на досъдебното производство доказателства, подкрепени от направените от подсъдимите самопризнания. Счита, че спрямо подсъдимия С. следва да се наложи наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца, чието изпълнение да се отложи за срок от три години, а по отношение на подсъдимия М. да бъде наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година, с тригодишен изпитателен срок.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец – адв. Петър Димитров – БАК счита, че действително двамата подсъдими са извършили деянията, за които са предадени на съд, като се присъединява към становището, че на С. следва да се наложи наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца с тригодишен изпитателен срок. По отношение на подсъдимият М. счита, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати и посредством налагане на наказание „пробация“, включваща три пробационни мерки за срок от осем месеца. Моли за уважаване на гражданския иск, като изрично подчертава, че не претендира разноски.

Служебният защитник на подсъдимия С.М. - адв. И. Хаджиев – БАК напълно се присъединява към становището на БРП за доказаност на извършеното деяние. Предвид реда, по който се разглежда делото, моли съда при постановяване на присъдата да наложи на подзащитния му наказание „пробация“, като счита, че гражданският иск трябва да бъде уважен.

Упълномощеният защитник на подсъдимия С.С. – адв. Б.Я. – БАК също счита, че деянието и неговото авторство са доказани по несъмнен начин. Спирайки се върху смекчаващите отговорността обстоятелства, счита, че при индивидуализацията на наказанието на С. приложение следва да намери разпоредбата на чл. 55 НК, а под евентуалност – тази на чл. 58а НК, като следва да се наложи минимално наказание „Лишаване от свобода“, чието изпълнение да се отложи с изпитателен срок от три години. Намира гражданския иск за доказан и основателен, поради което пледира за уважаването му. 

Подсъдимите С. и М.  заявяват, че се присъединяват към казаното от техните защитници и няма какво да добавят.

 В предоставената от съда възможност за последна дума и двамата подсъдими заявяват, че молят за налагане на минимални наказания.

 

Съдът, след като обсъди събраните доказателства и доказателствени средства по отделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с разпоредбите на чл. 13 и чл. 18 НПК, намери за установено следното:

 

От фактическа страна:

 

Подсъдимият С.М.С. с ЕГН ********** е роден на ***г***. Той е българин, български гражданин, неженен, безработен, без образование, с постоянен адрес:***. С. е осъждан веднъж, като със Споразумение по НОХД № 4090/2015г. на РС-***, в сила от 21.03.2016г. за престъпление по чл. 194, ал. 1 НК му е било наложено наказание „пробация“ за срок от шест месеца, което той е изтърпял на 06.10.2016г. С. има прякор „***“.

Подсъдимият С.М.М. с ЕГН: ********** е роден на ***г***. Той е българин, български гражданин, неженен, работи като общ работник в склад за вторични суровини, неосъждан, с основно образование и с постоянен адрес:***. М. има прякор „***“ и е известен на ИДПС, като се води на отчет с категория „утвърден“ Спрямо него са били разглеждани няколко преписки от МКБППМН и са му налагани възпитателни мерки.

На 30.08.2019г., двамата подсъдимия се намирали в гр.***, кв. Победа, като решили на извършат кражби и по този начин да се снабдят с парични средства. В изпълнение на намисленото двамата отишли до дом 33 на ул. „Гоце Делчев“ и подсъдимият М. проникнал в двора. С. останал до оградата. Дамата бил усетени от дворните кучета, които се разлаяли и събудили живущите. На прозореца на къщата се появила съпругата на собственика на имота М. /понастоящем починала/ и нейната дъщеря – св. Н.И.и забелязали до оградата С., който  задържал вниманието им,  а   в   това време подс. М.    отишъл   до   гаража   на собственика – св.   Ю.   М. и взел   оттам 4 броя брадви със сапове от бук, всяка на стойност от 27,90 или общо 111,60 лева. След това М. дал знак на С. и двамата избягали от двора, като се уговорили да продадат брадвите и разделят взетите суми. По-късно след кражбата подсъдимият С. по уговорка със С.М.  занесъл три от брадвите и ги продал на свидетелят С.С.С. (по прякор „***“) за 20 лева. Тези пари подс. С. си разделил с М.. В последствие св. С.С.С. предал на разследващите две от брадвите и те били върнати на собственика.

На неустановена дата в периода от 25.09.2019г. до 28.09.2019г., двамата подсъдими се намирали в гр. ***, кв. „***“, като отново решили да извършат кражба и да се снабдят с парични средства. В изпълнение на решението С.С. *** от където взел и изнесъл оставената там 1 брой метална врата на стойност от 244,00 /двеста четиридесет и четири/лева, собственост на Р.Д.Ж.. Вратата била бяла на цвят, с решетки в горната част. След като я изнесъл от двора, двамата я натоварили на велосипед придържана отстрани от подсъдимия М. с намерение да я продадат на пункт за вторични суровини. За целта посетили такъв пункт, управляван от св. Друмев, който ги познавал, но отказал да купи вратата, защото се усъмнил, че е крадена. Тогава подсъдимите взели врата със себе си и я продали на неустановено лице, за което не са събрани доказателства и си разделили сумата.

За двата случая били образувани досъдебни производства, които в последствие били надлежно обединени с постановление на наблюдаващия прокурор. От заключението на назначената в хода на разследването съдебно-оценителна и допълнителна съдебно-оценителна експертиза се установила стойността на отнетите вещи, а именно - 355,60 лв., от които възстановени – 55,80 лева. Двамата подсъдими били привлечени в качеството им на обвиняеми, като в последвалите разпити подс. С. се възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението, а подс. М. направил пълни самопризнания и изразил съжаление за постъпките си.

 

По доказателствата:

 

Изложената фактическа обстановка се установява по безспорен начин от направените от подсъдимите самопризнания, които се подкрепят от събраните по досъдебното производство доказателства, а именно:

 

От гласните доказателства: обяснения на подс. С.М. (л. 94 от ДП) и показанията на свидетелите: Ю.М. (л. 26 - 27 от ДП); Н.И.(л. 28 от ДП); С.С. (л. 29 от ДП); Р.Ж. (л. 81 от ДП); Д.Д.(л. 102 от ДП) и частично от показаният на св. Д.С.(л. 100 от ДП) и св. Н.С.(л. 101 от ДП). 

От писмените доказателства: протокол за доброволно предаване (л. 12 от ДП); разписка (л. 13 от ДП); характеристична справка (л. 14 от ДП); справки за съдимост (л. 32-33 от съдебното производство); акт за смърт (л.42-43 от ДП).

От експертизите: съдебно оценителна експертиза (л. 31-33 от ДП)  и допълнителна съдебно оценителна експертиза (л. 103-105 от ДП).

 

Съдът прецени събраните в хода на досъдебното производство доказателства на основание чл.373, ал.3 НПК, като не констатира противоречия, несъответствия и непоследователност.

Съдът кредитира изцяло обясненията на подсъдимите, както и показанията на разпитаните свидетели, доколкото намира същите за логични, последователни и взаимносъвразани. Настоящият състав не кредитира само показанията на св. Д.С.и св. Н.С.– и двамата полицейски служители при 01 РУ-***, и то само в частите, в които същите преразказват информация, получена от подсъдимите при т. нар. „оперативна/разузнавателна беседа“.  Съдът счита, че независимо от начина, по който са включени в доказателствата по делото, т. нар. „беседи“, проведени от полицейски служители (дори когато са фиксирани на веществени доказателствени средства, получени чрез СРС), по същността си представляват предварително снети обяснения от задържано лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Това е така, защото разпитващите полицаи не са разследващ орган по смисъла на НПК, а разпитваният няма процесуално качество на обвиняем. Проведената „беседа“ не е доказателствено средство за установяване на правно-релевантни факти и има само оперативна стойност за разработване на следствени версии. Задържаното лице няма процесуално качество и поради това нито има пълния обем от права, гарантирани му  от чл. 55 НПК, нито разпитващите имат задължения да го информират за правото му да запази мълчание. Поради тази причина оперативната беседа има стойност, равнозначна на саморъчните „обяснения“ на задържания, които правната доктрина и съдебната практика никога не са приемали за доказателствено средство. В този смисъл, освен актуалната практика на ВКС, въплътена в Решение № 247/12.12.2016г. по дело № 895/2016г. на II н.о., е и практиката на ЕСПЧ (делото – „Dimitar Mitev vs. Bulgaria”).

Съдът кредитира и всички приложени по делото писмени доказателства, доколкото счита, че същите са изготвени по предвидения в НПК ред, не са оспорени от страните и кореспондират с останалия доказателствен материал.

Съдът кредитира и заключението на вещото лице по основната и допълнителна СОЕ, като намира същото за задълбочено и научно обосновано.

В заключение съдът счита, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от гореизброените доказателствени източници, събрани в хода на досъдебното производство, с оглед на което съдът прие за безспорно установено извършването на инкриминираното деяние, както и авторството на същото в лицето на привлечените към наказателна отговорност лица. Предвид разпоредбата на чл.373, ал.3 НПК първоинстанционнният съд не осъществи подробен анализ на доказателствата, като счита, че изложените по-горе доводи са достатъчни, предвид диференцирания ред, по който протича производството.

 

От правна страна:

 

Съгласно разпоредбата на чл.303, ал.2 НПК, за да постанови осъдителна присъда, съдът следва да установи по несъмнен начин, както авторството на инкриминираното деяние, така и всички признаци от фактическия състав на престъплението.

С оглед приетата по-горе фактическа обстановка, настоящият състав счита, че подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна всички признаци на състава на престъпленията, за които са предадени на съд, както следва: С.М.С. с ЕГН: ********** за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК и С.М.М. с ЕГН: ********** за извършено престъпление по чл. 194, ал.1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК.

Предвид сходството в деянията от обективна и субективна страна, съдът счита, че няма пречка да изложи в обобщен вид мотивите си, които са приложими и към двете деяния, включени в продължаваното престъпление, вменено на двамата подсъдими.

На първо място от обективна страна при всяко едно от деянията подсъдимите са осъществили изпълнителните деяния на престъплението „кражба“, посредством активни действия. При всяко едно от инкриминираните деяния подсъдимите са проникнали в чужди имоти, взели са описаните вещи, след което са се отдалечили. По този начин същите са прекъснал фактическата власт на собствениците и владелци на вещите, като същевременно са установили своя трайна фактическа власт върху тях. Няма спор, че всички процесни вещи, описани в ОА и присъдата, са движими вещи по смисъла на чл. 110, ал.2 ЗС, както и че към датата на инкриминираното деяние същите са били „чужди” за подсъдимите, доколкото нито един от тях не е носител на правото на собственост върху тях.

На следващо място настоящият състав намира, че владелците и собственици на вещите по отношение на всяко едно от деянията – св. Ю.М. и Р.Ж. не са давали съгласие на подсъдимите да взимат вещите им или да се разпореждат с тях. Това е така, доколкото съгласието на правоимащото лице следва да е дадено ясно и недвусмислено, без да остава каквото и да е съмнение в неговата воля. В случая владелците не са давал такова съгласие, като манифестираното поведение (поставяне на вещите в заключените им имоти) също категорично изключва даването на съгласие. Съдът счита, че в конкретния случай и двамата подсъдими са участвали непосредствено в осъществяването на изпълнителното деяние, като са взели участие в прекъсването на чуждата фактическа власт и установяване на тяхна, поради което правилно всеки един от тях е привичен да отговаря в съучастие, при форма на вина – съизвършителство.

Всяко едно от деянията и по отношение на всеки един от съизвършителите не носи признаците на „маловажност” по смисъла на чл. 93, т. 9 НК, тъй като не разкрива липса или незначителност на вредните си последици. Въпросният извод на съда се извежда най-вече от стойността на отнетите вещи, наличието на квалифициращ признак и факта, че се касае за престъпление извършено от две лица. 

По отношение на подсъдимия С., правилно БРП е квалифицирала извършеното и като такова в условията на повторност, при немаловажен случай – т.е. и по т. 7 на чл. 195, ал.1 НК. Това е така, доколкото видно от справката му за съдимост - по НОХД № 4090/2015г. на РС-***, в сила от 21.03.2016г. същият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 194, ал.1 НК, т.е. на друга немаловажна кражба. Към 28.09.2019г. не са били изтекли пет години от изтърпяване на наказанието по горепосоченото осъждане, поради което и на основание чл. 30, ал.1, вр. с чл. 28, ал.1 НК приложение следва да намерят именно правилата за „повторността”.

На последно място двете деяния, за които подсъдимите бяха признати за виновни, правилно са били квалифицирани като едно единствено „продължавано престъпление” по смисъла на чл. 26, ал.1 НК. Това е така, защото са извършени през непродължителен период от време - в рамките на около месец и осъществяват състава на едно и също престъпление - кражба. Извършени са при една и съща форма на вината - умисъл. Обстановката, при която са извършени и двете деяния също е сходна, като последвалото деяние се явява от субективна и обективна страна продължение на предходното, поради което и двете деяния следва да се разгледат като част от едно единствено продължавано престъпление.

От субективна страна престъплението е извършено от подсъдимите при форма на вината "пряк умисъл" по смисъла на чл.11, ал.2 НК, тъй като и двамата са осъзнавали общественоопасния характер на извършеното, предвиждали са общественоопасните му последици и са искали настъпването им, което е обективирано в поведението им – съзнавали са, че отнетите вещи са чужда собственост, че с действията си прекъсват фактическата власт на досегашния владелец и установяват своя трайна такава, както и че липсва съгласие на правоимащото лице за това. От волева страна подсъдимите са искали настъпването на общественоопасните последици, изразяващи се в прекъсване на чуждата фактическа власт върху вещите и установяването на своя трайна фактическа власт върху тях. Наред с това подсъдимите са действали и с намерението противозаконно да присвоят вещите – т.е. да се разпоредят фактически или юридически с тях, като със свои, което се доказва от последвалите действия по отчуждаването им.

Също така, от субективна страна е налице и общ умисъл (чл. 20, ал.2, вр. с ал.1 НК), като всеки един от подсъдимите е съзнавал, че при всяко едно от деянията - участва в изпълнението на престъплението заедно с другия и иска от така съчетаната дейност да бъдат предизвикани престъпните последици.

 На последно място следва да се посочи, че към датата на деянието подс. М. е бил на границата на пълнолетието – на 17 години, като от материалите по делото и от изявленията на самия подсъдим - не остава никакво съмнение, че той много добре е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, т.е.  – въпреки непълнолетието му той е наказателноотговорно лице.

 

По вида и размера на наказанието:

 

За престъплението, в което подсъдимите бяха признати за виновни, законът предвижда наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 1 до 10 години по отношение на С.С. и „Лишаване от свобода“ за срок до 8 години по отношение на С.М.. Доколкото, както стана дума, по отношение на М. – престъплението е извършено като непълнолетен, то съгласно чл. 63, ал.1, т. 3 НК съдът е длъжен да замени горепосоченото наказание с наказание „Лишаване от свобода” за срок до три години, като в границите на така замененото наказание да извърши индивидуализация на същото по отношение на този подсъдим.

 

 

 

 

По отношение на подсъдимия С.М. съдът счете, че са налице многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства. Същият е бил непълнолетен към датата на деянието и безспорно това е довело до своеобразното му „подвеждане“ по по-големия С.. М. е неосъждан, като към настоящия момент е трудово ангажиран и без данни за други извършени противоправни деяния. Той изразява съжаление за случилото се и съдейства на органите на разследването. Характеристичните му данни също не сочат на трайно изградени престъпни навици, макар и че не могат да се окачествят като положителни. При това положение съдът счита, че по отношение на него приложение следва да намери разпоредбата на чл. 55 НК и наказанието „Лишаване от свобода“, доколкото след редукцията по чл. 63 НК няма предвидена долна граница, следва да се замени с „Пробация“, включваща три пробационни мерки (двете задължителни и „Безвъзмезден труд в полза на обществото“) за срок от една година.

Съдът отчита, че настоящето производство протече по реда на Глава 27 НПК (чл. 372, ал.4, вр. с чл. 371, т. 2 НПК), поради което при определяне на наказанието, принципно, приложение би следвало да намери правилото на чл. 58а НК вр. с чл. 373, ал.2 НПК. Доколкото обаче, съгласно разпоредбата на чл. 58а, ал.4 НК, когато едновременно са налице условията по чл. 58а, ал.1-3 НК и тези по чл. 55 НК, съдът следва да приложи само чл. 55 НК, когато той е по-благоприятен за дееца, както е в случая, съдът определи наказанието именно по този ред.

По отношение С.С. съдът определи наказанието по реда на чл. 54, ал.1 НК, вр. с чл. 58а НК, доколкото не констатира наличието на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.

 

 

 

 

Като отегчаващо отговорността обстоятелство, съдът отчете факта, че в случая са налице две отделни деяния, включени в единното продължавано престъпление, както и че той е по-големият от двамата извършители и се е възползвал от непълнолетието на М., за да го склони да участва заедно с него в намислените кражби. Като смекчаващи отговорността обстоятелства съдът отчете оказаното съдействие на органите на предварителното разследване, вън от признаване на фактите, дало възможност за разглеждане на делото по реда на Глава 27 НПК, както и изразеното съжаление за стореното. Съдът отчита и че по отношение на предходното осъждане на М. е била настъпила реабилитация – т.е. макар, че тази реабилитация не е пречка деянието да се квалифицира, като „повторно“, то тя няма как да не бъде отчетена при индивидуализацията на наказанието.

Поради тази причина, настоящият състав счита, че справедливо се явява наказание „Лишаване от свобода“ близко до минималното предвидено в закона, а именно „Лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца, което след задължителната редукция от 1/3 да се индивидуализира на една година „Лишаване от свобода“.

Към момента на извършване на инкриминираното деяние подсъдимият не е бил осъждан на „Лишаване от свобода” за престъпления от общ характер, а наложеното му наказание е под 3 години „Лишаване от свобода”. С оглед това съдът счита, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко поправянето на подсъдимия не е необходимо да изтърпява ефективно така наложеното наказание, поради което и на основание чл. 66, ал.1 НК същото следва да се отложи с изпитателен срок от три години.

В заключение съдът счита, че така индивидуализираното наказание по отношение на всели един от подсъдимите в пълнота би могло да постигне целите по чл. 36, ал.1 НК, като едновременно ще способства за поправянето и превъзпитанието на подсъдимите и наред с това ще въздейства върху същите предупредително и възпиращо. Освен всичко горепосочено, с така определеното наказание биха се постигнали и целите на генералната превенция, като се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

 

По гражданския иск:

 

По отношение на предявения от Р.Ж. солидарно срещу подсъдимите граждански иск за сума в размер на 244 лева, представляваща обезщетение за претърпените от пострадалия Ж. имуществени вреди от непозволено увреждане в резултат от престъплението, съдът намери тези претенции за безспорно установени и категорично доказани по основание, предвид решението по въпросите за извършените престъплението, неговото авторство и вината на дейците. С оглед на това съдът осъди двамата подсъдими да заплатят на гражданския ищец солидарно сумата от 244 лева, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 28.09.2019г. до окончателното й заплащане.

 

 

 

 

 

По разноските.

 

Накрая съдът се произнесе относно възлагането на направените в хода на наказателното производство разноски. По делото има доказателства за сторени разноски в размер на 73,20 лева, направените в хода на досъдебното производство за изготвена съдебно-оценъчна и допълнителна съдебно-оценъчна експертиза. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал.3 НПК – когато съдът признае подсъдимите за виновни следва да им възложи и сторените в хода на производството разноски, като когато подсъдимите са няколко - съдът определя кой каква част следва да плати. В конкретния случай разноските следва да се понесат поравно между подсъдимите, поради което и съдът осъди всеки един от тях да заплати по сметка на ОДМВР-*** сумата от 36,60 лева, представляваща 1/2 от сторените в досъдебното производство разноски.

С оглед обстоятелството, че подсъдимите бяха признати за виновни в извършване на вменените им престъпления, както и беше уважен гражданския иск срещу тях - на основание чл. чл.88, ал.1 от НПК, вр. чл.78, ал.6 от ГПК, всеки един от подс. С. и подс. М. следва да бъде осъдени да заплатят в полза на Държавата по сметка на Районен съд - *** следващите се по делото държавни такси, а именно: 50 лева държавна такса върху уважената част от гражданския иск, както и държавна такса в размер на 5.00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.

 

По веществените доказателства:

 

По делото няма приложени веществени доказателства, които да налагат произнасяне от съда в тази насока.

 

 

 

 

 

По тези съображения съдът постанови присъдата си.

 

Да се съобщи писмено на страните, че мотивите на присъдата са изготвени.

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

Вярно с оригинала: М.Р.