Решение по дело №469/2020 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ІІ – 94                                                        30.06.2020г.                                                       гр. Бургас                               

 

В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд              гражданска колегия, втори въззивен състав

На шестнадесети юни                                                                       2020 година

В публичното заседание в следния състав:

                                                             Председател: Росица Темелкова

                                                             Членове:        Таня Русева-Маркова

                                                                                     Елеонора Кралева

Секретар: Стойка Вълкова

Прокурор:

като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова

гражданско дело номер  469                                       по описа за 2020 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

                   С Решение № 3779 от 27.12.2019г., постановено по гр. дело № 8291/2019г. по описа на Районен съд – Бургас е осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР, гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от Главен комисар Светлан Кичиков – Директор да заплати на Н.П.И. ***, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Раковски“ № 2 – адв. Станко Кралев, АК гр. Бургас, сумата от 1796, 21 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 257, 40 часа за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. -  разликата между положения нощен труд и преизчисления в дневен такъв с коефициент 1,143, ведно със законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 01.10.2019г. до окончателното изплащане.

                   Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, чрез юрисконсулт Красимира Иванова, съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Цар Асен“ № 4. Въззивната страна изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени. Твърди се, че решението на БРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Заявява, че за процесния период ищецът е изпълнявал служебните си задължения на 12-часови смени, съгласно месечни графици и при изчисляване на времето, което е отработил, съответно компенсиране на положения извънреден труд, е приложима нормативната уредба по ЗМВР и по-специално от издадените от Министъра на вътрешните работи Наредба №8121з-407/11.08.2014г., Наредба №8121з-407/2004г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з-908/02.08.-2018г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Наредбата за структурата по организацията на работната заплата, съгласно която нощният труд се преизчислява по коефициент 1, 143 не се прилага за служители на МВР, по отношение на които е налице специална уредба. За да е приложима въпросната наредба, следва да са налице 4 предпоставки: подневно отчитане на работното време, работа на смени, продължителност на нощното работно време по-малка от тази пред деня и трудово възнаграждение, заработено по трудови норми, като жалбоподателят сочи, че по отношение на служителите в МВР, последните две предпоставки не са налице. Според въззивника, за да бъде заплатен положен извънреден труд, той следва фактически да е положен, а в случая ищецът не е полагал нощен труд извън нормативно установеното работно време. Самото преобразуване на нощния труд към дневен с въпросния коефициент, не кумулира автоматично извънреден труд. Дори и НСОРЗ да е приложима, то преобразуваните часове нощен труд следва да бъдат заплатени допълнително, но не като извънреден труд. Посочва се съдебна практика в подкрепа на тази теза. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   В съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител.

                   Ответната страна по въззивната жалба – Н.П.И. чрез своя процесуален представител – адвокат Кралев  депозира писмен отговор, в който посочва, че постановеното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, а съдът по същество и въз основа на събраните по делото доказателства е приел за установени изложените в исковата молба фактически обстоятелства и предложените правни изводи. Твърди, че условията и редът за изплащане  на допълнителните възнаграждения за полагане на труд през нощта, в рамките на процесния период, се определят от няколко наредби.   Посочва, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. липсвала изрична норма, съответстваща на чл.31, ал.2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014г., според която при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и 6.00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143. Горното обаче не можело да се тълкува като забрана за преизчисляване, защото в такъв случай би поставила служителите в МВР в по-неблагоприятно положение спрямо останалите държавни служители и служителите по трудови правоотношения. Затова се прилагала Наредба за структурата и организацията на работната заплата – чл. 9, ал. 2. Претендира се атакуваното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба – Н.П.И. не се явява и не изпраща представител. Депозира писмена молба по делото, в която изразява становище по основателността на претенцията.

                   Предявени са два обективно кумулативно съединени иска от Н.П.И. против Главна дирекция “Гранична полиция“ при МВР, с които се претендира да бъде осъдена ответната страна да заплати сума в размер на 1 440 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 240 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения от него за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. – 1 680 часа нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху присъдената сума от депозиране на исковата молба до окончателното й плащане.

                   В хода на производството е направено изменение на претенцията, като се увеличава претендираната сума от сума в размер на 1 440 лева на сума в размер от 1 796, 21 лева за 257, 40 часа извънреден труд и на основание чл. 214 от ГПК съдът е приел направеното изменение.

                   В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. е полагал труд на длъжността старши полицай в ГОДГ – Царево – ГПУ Царево при РДГП - Бургас, което е на структурно подчинение към Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР. Твърди се, че за процесния период от ищецът Н.П.И. е положил общо 1 680 часа нощен труд, който преизчислен с коефициента 1, 143, съобразно чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата възлиза на 1 920 часа дневен труд, като разликата от 240 часа на стойност от 1 440 лева не са заплатени от страна работодателя и именно тази сума се претендира с предявения иск. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за извънреден труд се претендира и обезщетение за забавено плащане и законна лихва от датата на предявяване на исковата молба – 01.10.2019г. до окончателното плащане.

                   В депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявените искове като неоснователни и по размер. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на 24-часови работни смени /дневни и нощни/, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

                   Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, като липсата на такива изрични норми представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата НСОРЗ. Съдът приема, че неприлагане субсидиарно на правилата на КТ и Наредбата за структурата на работната заплата би поставила служителите на МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата, работещи по трудово правоотношение, по отношение на заплащането на допълнителни възнаграждения, а това противоречи на целта и духа на закона.

                   На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

                   Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

                   Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявените осъдителни искове по чл. 179, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като препраща към мотивите на решение на основание чл. 272  от ГПК.

                   По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

                   Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ.

                   Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

                   На основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Дефиниция на понятието „извънреден труд“ е посочена в нормата на чл. 143, ал. 1 от КТ - „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 от ЗМВР). Разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.

                   Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР. Така, за процесния период от 08.08.2016г. до 08.08.2019г. са действали правилата на Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

                   Видно е и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, както е повелявала уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата, приложима в настоящия случай за част от процесния период, съгласно която норма – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0, 143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1, 143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

                   Разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г., постановено по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

                   Мотивиран от изложеното и предвид обстоятелството, че размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

                   На основание разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1, 143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

                   Мотивиран от изложеното и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. ищецът Н.П.И. е отработил 1 800 часа нощен труд. Видно от депозираното заключение нощният труд, установен от експертизата от 1 800 часа, преизчислени с коефициент 1, 143 за целия период от време се равнява на 2 057, 40 часа, а разликата между преизчисления и отчетения по протоколи положен нощен труд приравнени на дневно работно време възлизат на 257, 40 часа за целия период от време, а стойността на тези 257, 40 часа възлиза на сума в размер от 1 796, 21 лева. При това положение, настоящата инстанция приема, че предявените искове се явяват основателни и доказани в претендирания размер от 1 796, 21 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 257, 40 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения от него за периода нощен труд, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

                   По отношение на отправеното възражение, че остава недоказано обстоятелството, че претендираните суми за отчетен тримесечен период представляват за ищеца извънреден труд, настоящата инстанция намира, че заключението на вещото лице не е оспорено от ответната страна в първоинстанционното производство, не са отправяни допълнителни искания за събиране на доказателства във връзка с възраженията за липса на обективни данни за положен извънреден труд, поради което и направеното възражение остава недоказано.

                   Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че постановеното решение следва да бъде потвърдено.

                   По отношение на разноските, съдът намира следното:

                   На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивното производство - сума в размер от 420 лева за въззивното производство за платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС (350 лева без включен ДДС). От въззивната страна е направено възражение за прекомерност на уговореното възнаграждение, което съдът намира  за неоснователно, тъй като  уговореният и заплатен хонорар е в рамките на минималния по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1/2004г за минималните размери на адвокатските възнаграждения (съобразно действащите разпоредби на цитираната наредба към датата на сключване на Договора за правна защита и съдействие – 13.05.2020г.).

                   Мотивиран от горното, Окръжен съд – Бургас

 

Р Е Ш И:

 

                   ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3779 от 27.12.2019г., постановено по гр. дело № 8291/2019г. по описа на Районен съд – Бургас.

                   ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ на Министерство на вътрешните работи със седалище гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46 да заплати на Н.П.И., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес гр. Бургас, ул. “Цар Асен“ № 4 – адв.Станко Кралев  сума в размер от 420 (четиристотин и двадесет) лева, представляваща възнаграждение за адвокат за въззивното производство.

                   Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

  

                                              

                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                          

                                                                                                        2.