Решение по дело №195/2021 на Апелативен съд - Бургас

Номер на акта: 61
Дата: 25 октомври 2021 г. (в сила от 25 октомври 2021 г.)
Съдия: Христина Захариева Марева
Дело: 20212001000195
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 23 август 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 61
гр. Бургас, 22.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
трети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело
№ 20212001000195 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивната жалба на „Е." ЕАД
срещу решение № 32 от 8-ми юни 2021 г. постановено по т. д. № 361/2020 г.
по описа на Бургаски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени
предявените от въззивника искове против „Т.г." ЕООД и Н. Д. В. като
солидарни длъжници за установяване на вземания над размера от 38 940.98
лв. до размера от 59 643.08 лв. - главница, формирана от лизингови вноски,
дължими в периода 20-ти ап рил 2016 г. до 20-ти януари 2018 г. по договор за
финансов лизинг №***/00002 от 22.01.2014 г. (договор за лизинг), ведно със
законната лихва от 18.12.2019 г. до окончателното изплащане, както и
изцяло за претендираната неустойка по същия договор в размер на 50
402.56 лв., които вземания са оспорени в производството по ч. гр. д. №
44/2020 г. по описа на Несебърски районен съд, като в тежест на ответниците
са възложени сторените от ищеца - въззивник деловодни разноски в размер на
1 609.97 лв. пред първоинстанционния съд и 1 349.59 лв. - по ч. гр. д. №
44/2020 г. по описа на Несебърски районен съд.
Решението се обжалва с оплаквания за необоснованост и неправилност.
1
Оспорени са решаващите изводи на съда за основателност на възражението от
въззиваемите-ответници за изтекла погасителна давност в краткия
тригодишен срок, както и изводът за неоснователност на възражението на
въззивника-ищец, че сключените след процесния лизингов договор
споразумения имат характер на новация по смисъла на чл. 107, ал. 1 ЗЗД.
Твърди се, че с така сключените споразумения погасителната давност е била
прекъсната.
Твърди се, че изобщо не е обсъдено в решението възражението за
признание на вземанията от страна на въззиваемите - ответниците. Изтъква
се, че със споразумението от 25 май 2018 година по договора за финансов
лизинг страните недвусмислено са констатирали, че срокът на договора е
изтекъл и са постигнали споразумение за продължаване на неговото действие.
Поддържа се, че в точки 3 и 4 от споразумението лизингополучателят е
направил отказ от придобиването на едно от превозните средства, което се
коментира във въззивната жалба като съществено изменение на договора.
Подчертава се, че в точка 6 ответниците-въззиваеми недвусмислено са
направили признание на задълженията си по договора за лизинг в размер на
124 775 лв. и са поели задължение да го погасят в срок от 14 дни. Поддържа
се, че същото представлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а" ЗЗД, с
което срокът на погасителна давност следва да се счита прекъсната. Със
споразумение от 9-ти април 2019 година е изключено още едно от превозните
средства като отказ от страна на лизингополучателят да го придобие, като
това също според въззивника представлява съществено изменение на
договора и в точка 6 е направено признание на задълженията към датата на
споразумението, с което отново е била прекъсната давността по смисъла на
чл. 116, б. „а" ЗЗД. Със споразумението от пети юни 2019 година се
изключвали и последните превозни средства като лизингополучателят е
направил отказ да ги придобие, който отказ е остойностен и заплатен от
лизингодателя. В т. 6 и на това споразумение било направено признание за
задълженията, което съгласно чл. 116, б. „а" ЗЗД прекъсва давността към пети
юни 2019 година. Подчертава се, че в периода след изтичане на срока на
договора за финансов лизинг и последователното връщане на трите актива,
ползването им от лизингополучателите е продължило като безвъзмездно.
Последните от своя страна поели задължение да изплатят старите си
задължения в срок от 14 дни, което според въззивника представлява
съществено изменение на условията на договора.
Посочена е практика на ВКС по чл. 290 ГПК в аспекта на която се
поддържа становище, че изброените споразумения следва да бъдат
квалифицирани като новиране на основание чл. 107, ал. 1 ЗЗД, предвид
постигнатото съгласие за изменение на срока, за изменение на условията за
ползване и поетото задължение за изплащане на всички стари задължения,
което по същността си е признание за съществуването им. Поддържа се, че е
бил изменен и предмета на договора като трите актива са върнати и е била
2
заплатена цената от отказа от правото да бъдат придобити.
Като неоснователен на следващо място се оспорва извода на съда за
нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
противоречаща на добрите нрави. Поддържа се допуснато нарушение на
указанията по точка 3 на Тълкувателно решение № 1/15 юни 2010 година по
тълк. дело №1/2009 година на ОСТК на ВКС, като първостепенният съд е
изходил от липсата на уговорен краен срок, при все, че сочената
задължителна практика визира единствено случаите, когато неустойката е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Развити са доводи, с които като цяло се поддържа, че съдът не е
извършил преценка на съдържанието на уговорката за неустойка в аспекта на
свободата на договаряне, равнопоставеността между страните по договора,
функциите на неустойката и възможността неизправния длъжник сам да
ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
Изложени са аргументи относно претендираното вземане в размер на 50
402.56 лв., като представляващо неустойка за заплащане на лизингови вноски
със забава преди 2016 година. Това вземане било част от споразумението от
25 май 2018 година, в което е договорено общо задължение от 124 775 лв.,
което длъжниците се съгласили да заплатят в срок от 14 дни. В посочения
размер не били включени неустойки за забава за заплащане на лизинговите
вноски, с падеж в периода от 20 април 2016 до 20 януари 2018 година от
общо 59 643.89 лв., претендирани по настоящото дело. Със споразумението
било извършено преструктуриране на дълга, като лизингодателят се отказал
от други неустойки за забава за неплатени лизингови вноски срещу
включването на претендираната по настоящото дело неустойка в посочения в
него размер.
Поддържа се, че дори при извод за нищожност на клаузата за
неустойка, претендираното вземане не може да се квалифицира като
неоснователно обогатяване.
Иска се отмяна на решението в обжалваните отхвърлителни части и
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважение
пълният им размер. Претендира се юрисконсултско възнаграждение и
разноски
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемите-
ответници по предявените искове.
В с. з. страните не изпращат представител.
Бургаски апелативен съд със свое определение № 137 от 2-ри септември
2021 г. намери, че въззивната жалба е допустима. Съобразно правомощията
3
си извърши проверка за валидност на обжалваното решение, както и за
допустимост в обжалваните части, като не намира основание за
постановяване на решение по чл. 270, ал. 1 и ла. 3 ГПК
По въпросите, повдигнати с възраженията за неправилност на
обжалваното решение, БАС установи следното:
Производството по делото е образувано по исковата молба на „Е."
срещу „Т.г." ЕООД и Н. Д. В., с която са предявени искове по чл. 422, ал. 1
ГПК – за установяване на вземания на ищеца – въззивник спрямо
въззиваемите – ответници като солидарни длъжници, за които е издадена
заповед за изпълнение № 87 от 18.02.2020 г. по ч. гр. д. № 44/2020 г. по описа
на Несебърски районен съд за вземания въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК, както следва: за сумата в размер на 59 643.89 лв., представляваща общия
размер на изискуеми и неплатени лизингови вноски с настъпили падежи за
периода от 20.04.2016г. до 20.01.2018г. по договор за финансов лизинг №
01004533/00002 от 22.01.2014г., за чието обезпечение е учредена договорна
ипотека върху недвижим имот с нотариален акт № № 13, т. I, рег. № 336, д. №
11/2014 г. на нотариус Милена Тодорова с рег. № 604, с район на действие -
РС-Кюстендил, ведно със законната лихва върху главницата, частично от
18.12.2019г. до окончателното й изплащане; за сумата в размер на 21 126.50
лв. представляваща незаплатени застрахователни премии на лизингованите
превозни средства за застраховките „Гражданска отговорност" и „Каско" с
настъпили падежи общо за периода от 14.05.2016г. до 04.06.2019г.; сумата в
размер на 50 402.56 лв., представляваща общ размер на дължимите неустойки
за забава в размер на 0,25% на ден върху неизплатените лизингови вноски, от
деня на падежа до 26.11.2019г., за забавено плащане на лизингови вноски с
настъпил падеж в периода 20.03.2015г. до 20.04.2016 г.; сумата в размер на 3
861.27 лв., представляваща неплатени данъци за превозните средства за
периода от 2016 г. до 2019г. вкл., като са претендирани направените в
заповедното производство разноски за платена държавна такса от 2 700.69 лв.
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК въззиваемите – ответниците подали
възражение срещу заповедта за изпълнение. Във връзка с процесните
вземания не са оспорвани, а и с оглед влязлото в сила решение № 32 от 8-ми
юни 2021 г. постановено по т. д. № 361/2020 г. по описа на Бургаски окръжен
в неговите осъдителни части, настоящата инстанция е обвързана по въпроса
за валидността на облигационната връзка между страните, възникнала по
сключения между тях договор за финансов лизинг № 01004533/00002 от
22.01.2014г., по силата на който „Е." ЕАД в качеството на „лизингодател" е
предоставил на „Т.г." ЕООД, в качеството му на „лизингополучател"
ползването на три броя лизингови обекти, както следва: товарен автомобил,
марка и модел „НИСАН НАВАРА" ; полуремарке, марка и модел KOEGEL
SN24; седлови влекач, марка и модел MAN TGA 18.480 на доставна цена за
4
всички превозни средства в размер на 61 458.77 евро, без включен данък
добавена стойност като Н. Д. В. се задължил да изплаща солидарно с
лизингополучателя уговорените лизингови вноски, включващи главница и
лихва, неустойка при забава за плащане на лизинговите вноски на падежа,
както и договорените застрахователни премии и такси.
Спорът между страните във връзка с произтичащите от договор за
финансов лизинг № *** от 22.01.2014 г. неизпълнени задължения на
въззиваемите, според надлежно въведените пред първоинстанционния съд
възражения, поддържани и пред настоящата инстанция е относно въпросите
за погасяването на задълженията за лизингови вноски за периода
20.04.2016г.- 20.11.2016г., в общ размер на 20 702.91 лева; последиците с
оглед сключените между страните споразумения от 25-ти май 2018 г., 9-ти
април 2019 г. и 5-ти юни 2019 г., както и валидността на неустоечната клауза
по договора за финансов лизинг, уговорена в размер на 0. 25 % на ден върху
неизплатените лизингови вноски, от деня на падежа до плащането им.
Във връзка с горното БАС намира за установено следното:
На 25-ти май 2018 г. страните по договора за лизинг са сключили
споразумение, с което са преуредили отношенията си по договора за лизинг,
като лизингополучателят се е съгласил, че се отказва да придобие посочения в
това споразумение лизингов актив, от което за лизингодателя е възникнало
насрещно задължение за връщане на част от платените суми. Със същото
споразумение страните са постигнали съгласие да се извърши прихващане,
въз основа на което размерът на неплатените задължения на въззиваемите
ответници е 124 775 лв., формиран от размера на неплатените лизингови
вноски до м. януари 2018 г.; неустойка за забавено плащане и неплатени
лизингови вноски, такси и застрахователни премии в периода до 20.04.2016 г.
. Съгласно приложената справка, в размера на задълженията не са включени
задълженията за неустойка по договор за финансов лизинг № 01004533/00002
от 22.01.2014 г. за забава на лизинговите вноски с настъпил падеж в периода
от 20.03.2015 г. до 20.04.2016 г. и лизингови вноски освен за този периода на
и за периода до януари 2018 г., като е видно съгласно справка,
представляваща неразделна част от споразумението, че част от вноските в
този период са плащани са забава, а в друга част – не са били платени. Сумата
в общия размер на задълженията от 124 775 лв. е следвало да се плати в 14
дневен срок от споразумението, като лизингополучателя и солидарният
длъжни изпаднали в забава за плащане и на така установеното задължение.
По повод забавата на 9-ти април 2019 г. и 5-ти юни 2019 г. са сключени нови
споразумения, с които лизингополучателят се е отказал от правото да
придобие и друг лизингов актив. Видно от приложените справки и с тези
споразумения размерът на задълженията за неустойка е съобразен само за
забава на лизинговите вноски с настъпил падеж в периода от 20.03.2015 г. до
20.04.2016 г. – претендирани по настоящото дело.
5
Последното се установява и от заключението на вещото лице по
назначената пред първоинстанционния съд СИЕ, съгласно което размера на
задължението за лизингови вноски с падеж в периода от 20.04.2016 г. до
20.01.2018 г., вкл. е 59 643.08 лв. – главница, като размерът на неплатената
неустойка за забава на лизингови вноски с настъпил падеж в периода
20.03.2015 г. – 20.04.2016 г. към момента на подаване на заявлението е
50 402.56 лв.
В тези размери задълженията са заявени и включени в издадената
заповед за изпълнение № 87 от 18.02.2020 г. ч. гр. д. № 44/2020 г. по описа на
Несебърски районен съд въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.
Въз основа на така установеното от фактическа страна се налага
изводът, че въззивната жалба е основателна.
Бургаски апелативен съд намира, че предявените от „Е." ЕАД против
„Т.г." ЕООД и Н. Д. В. искове на основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
на вземания спрямо тях като солидарни длъжници по договор за финансов
лизинг № ** от 22.01.2014 г. са основателни и са доказани за пълния размер
от 59 643.08 лв. на задълженията за лизингови вноски с настъпил падеж в
периода 20.04.2016 г. – 20.01.2018г. и пълния размер от 50 402.56 лв. на
неустойката, дължима за забавено плащане на вноските с настъпил падеж в
периода от 20.03.2015 г. до 20.04.2016 г.
Възражението за изтекла погасителна давност по отношение на
вноските с падеж в периода от 20.04.2016 г. до 20.11.2016 г. е неоснователно,
предвид споразумението от 25-ти май 2018 г. Последното е такова по смисъла
на чл. 365 ЗЗД, сключено въз основа на валиден договор за лизинг между
страните. Страните са обвързани от начина, по който са преуредили
отношенията си с това споразумение, задължавайки се да считат, че са такива,
каквито са определени с него, правейки си взаимни отстъпки съгласно чл.
365, ал. 2 ЗЗД. Така лизингополучателят се е отказал от правото си да
придобие посочения в споразумението лизингов актив, а лизингодателят се е
отказал от правото да получи плащане на част от вземанията си за неустойка
за забава на лизинговите вноски с настъпил падеж в периода след 20.04.2016
г. до м. май 2018 г., въпреки забавата за плащане на лизингови вноски с
настъпил падеж в този период, посочени в приложената към споразумението
справка за определяне размера на задълженията.
Освен това конститутивно действие на споразумението, същото има и
предвидената в чл. 116, б. „а“ ЗЗД последица на прекъсване на давността по
отношение на обхванатите от споразумението неплатени задължения, част от
които са лизинговите вноски с настъпил падеж в периода от 20.04.2016 г. –
20.11.2016 г., претендирани в настоящото производство. Считано от датата на
споразумението – 25-ти май 2018 г., съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да
тече нова тригодишна давност за периодичните плащания по лизинговите
6
вноски и неустойката, съгласно чл. 111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД.
Предвид гореизложеното, въпросът относно характера на сключеното
споразумение като договор за новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД е без
значение, като само за пълнота следва да се посочи, че е налице погасяване на
част задълженията поради отказ от съответстващите права на страните по
договора за лизинг, но признатите като съществуващи задължения обхванати
с него не се погасяват чрез замяна с нови, поради което не е налице
хипотезата на чл. 107 ЗЗД.
С оглед преуредените отношения със споразумението от 25-ти май 2018
г., предвиждащо заплащане на претендираната по настоящото дело неустойка
за забавено плащане на лизинговите вноски с настъпил падеж в периода
20.03.2015 г. – 20.04.2016 г., установена от заключението на вещото лице за
периода на забава от деня на падежа им съгласно издадените фактури до
26.11.2019 г. в размер на 50 402.56 лв., възражението за нищожност на
неустойката е неоснователно.
Действително, неустойката от 0,25 % на ден за забава върху
неплатените вноски е значителна и надхвърляща почти 10 пъти размера на
законната лихва. Възникналите за заплащането й задължения, обаче, са
преуредени със споразумението от 25-ти 2018 г. по нов начин, според който,
лизингодателят, правейки отстъпки, се е съгласил, че размерът на вредите му
за забава се съизмеряват само с обхванатите от това споразумение неустойки,
чийто размер от 50 402.56 лв. обхващащ вредите не само за една година и
само за забавата на вноските с настъпил падеж в периода 20.03.2016 г. –
20.04.2016 г., а настъпилите вреди за всички неплатени и забавени вноски. С
оглед договора за лизинг и сключените с него споразумения, както и от
заключението на вещото лице се установява, че със забава са плащани не само
вноските с настъпил падеж от 20.03.2015 г. до 20.04.2016 г., но вноските за
периода освен от 20.04.2016 г. до 20.01.2018 г. Така определеният след
направените отстъпки със споразумението размер на неустойката,
обезщетяващ лизингодателя за забавеното плащане не само за вноските до
20.04.2016 г., но и за тези до 20.01.2018 г., не противоречи на добрите нрави и
не надхвърля гаранционната, обезпечителна и обезщетителна функции на
неустоечната клауза. По отношение на същата не са налице предпоставките
на тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по т. дело №
1/2009 г. по описа на ВКС, поради което възражението на въззиваемите –
ответници за нищожност е неоснователно и претендираната неустойка се
дължи.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение в отхвърлителните му
части следва да се отмени, като с предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
следва да се уважат за пълния размер на задълженията по издадената заповед
за изпълнение № 87 от 18.02.2020г. по ч. гр. д. № 44/2020 г. по описа на
7
Несебърски районен съд, вкл. за разноските.
Мотивиран от горните съображения Апелативен съд- Бургас, търговско
отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 32 от 8-ми юни 2021 г. постановено по т. д. №
361/2020 г. по описа на Бургаски окръжен съд, в частта, с която са
предявените от „Е." ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
С. бул. Х.Б. № * от против „Т.г." ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. Н., кв. С.г. ул. „Х.Д." № *, ет. *, ап. * и Н. Д. В. като солидарни
длъжници искове за установяване на вземания, за които на основание чл. 417
ГПК е издадена заповед за изпълнение № 87 от 18.02.2020г. по ч. гр. д. №
44/2020 г. по описа НРС са отхвърлени В ЧАСТТА над размера от 38 940.98
лв. до размера от 59 643.08 лв. - главница, формирана от лизингови вноски,
дължими в периода 20-ти април 2016 г. до 20-ти януари 2018 г. по договор за
финансов лизинг № ***от 22.01.2014 г., ведно със законната лихва от 18-ти
декември 2019 г. до окончателното изплащане, както и изцяло за
претендираната неустойка по същия договор в размер на 50 402.56 лв., както
и за неприсъдената част от разноските в заповедното производство над
размера от 1 349.59 лв. до размера от 2 850.69 лв. и неприсъдената част от
разноските пред първоинстанционния съд, над размера от 1 609.97 лв. до
размера от 3 400 лв., като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА за установено съществуването на вземанията, на „Е."
ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. бул. Х.Б. № 43
спрямо „Т.г." ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Н.,
кв. С.г. ул. „Х.Д." № *, ет. *, ап. * и Н. Д. В., за разликата над установените с
решение № 32 от 8-ми юни 2021 г. постановено по т. д. № 361/2020 г. по
описа на Бургаски окръжен съд суми, за които на основание чл. 417 ГПК е
издадена заповед за изпълнение № 87 от 18.02.2020г. по ч. гр. д. № 44/2020 г.
по описа на НРС, а именно: над размера от 38 940.98 лв. (тридесет и осем
хиляди, деветстотин и четиридесет лева и 98ст.) до пълния размер от 59
643.08 лв. (петдесет и девет хиляди, шестстотин, четиридесет и три лева и 8
ст.) - главница, формирана от лизингови вноски, дължими в периода 20-ти
април 2016 г. до 20-ти януари 2018 г. по договор за финансов лизинг № *** от
22.01.2014 г., ведно със законната лихва от 18-ти декември 2019 г. до
окончателното изплащане за тази разлика, както и изцяло за претендираната
неустойка за забавено плащане на лизингови вноски с настъпил падеж в
периода 20.03.2015 г – 20.04.2016 г. вкл., по същия договор в размер на 50
402.56 лв. (петдесет хиляди, четиристотин и два лева и 56 ст.)
ОСЪЖДА „Т.г." ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. Несебър, кв. С.г. ул. „Х.Д." № *, ет. *, ап. * и Н. Д. В. да
8
заплатят солидарно на „Е." ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С. бул. Х.Б. № * допълнително над размера на присъдените с
решение № 32 от 8-ми юни 2021 г. постановено по т. д. № 361/2020 г. по
описа на Бургаски окръжен съд разноски, както следва: разликата над размера
от 1 349.59 лв. (хиляда триста четиридесет и девет лева и 59 ст.) до размера от
2 850.69 лв. (две хиляди, осемстотин и петдесет лева и 69 ст.) – за
заповедното производство; разликата над размера от 1 609.97 лв.(хиляда,
шестстотин и девет лева и 97 ст.) до размера от 3 400 лв. (три хиляди и
четиристотин лева) за исковото производство пред първоинстанционния съд;
заплатената по въззивната жалбла държавна такса в размер на 1 422.10 лв.
(хиляда, четиристотин, двадесет и два лева и 10 ст.)
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9