Решение по дело №2747/2023 на Административен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 236/09.01.2024 г.

 

гр. Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

Административен съд – Пловдив, ХVІ-ти състав, в открито съдебно заседание на дванадесети декември, две хиляди двадесет и трета година в състав:

СЪДИЯ: ХРИСТИНА ЮРУКОВА

при секретаря Таня Златева, като разгледа докладваното от съдия Юрукова административно дело № 2747 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД).

Производството е образувано по жалба и нейно уточнение на Л.Д., с настоящ адрес ***, чрез адвокат П.,***, против Заповед № *******г. на директор Дирекция „Социално подпомагане“Пловдив. В жалбата се посочват настъпилите факти по пребиваване в страната от 2022г. на основание временна закрила на жалбоподателката и двете й деца. Изразява се несъгласие с постановения отказ за предоставяне на помощ за ученик, със съображения от ЗСПД и Конвенцията за правата на детето. Прави се искане за отмяна на оспорената заповед, връщане на преписката със задължителни указания и присъждане на разноски в производството на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответната страна Директор на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив, чрез процесуален представител, оспорва жалбата, представя административната преписка. По същество прави искане за отхвърляне на жалбата като неоснователна, с възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение при евентуално уважаване на жалбата и претендираното възнаграждение.

Съдът намира жалбата за допустима, като подадена от надлежна страна, срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, и в законоустановения срок по чл. 149, ал. 1 от АПК. Оспорената заповед е връчена лично на жалбоподателката Д. на 25.10.2023 година, видно от отразеното в копието на административния акт, а жалбата срещу заповедта е подадена в съда на 06.11.2023 година.

Като разгледа възраженията в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задълженията по чл. 168 от АПК, административния съд приема за установено от фактическа страна следното:

Жалбоподателката Л.Д., синът й В.Д. и дъщеря й М. Д., са лица с украинско гражданство, на които е предоставена временна закрила за срок до 04.03.2024 година. Лицата са с регистриран настоящ адрес ***. Детето М. Д. е записана като ученик в първи клас за учебната 2023/2024г. в училище в гр. Пловдив. Другото дете П. Д. е записано за ученик във четвърти клас за учебната 2023/2024 година в същото училище/л. 33/.

Л.Д. е подала Заявление-декларация за отпускане на еднократна помощ за ученик, записан във първи и четвърти клас по реда на чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца с вх. № ЗСПД/Д-РВ/29187 от 12.10.2023 година /л. 30/, като към заявлението е приложено удостоверение от учебното заведение, в което децата й са записани като ученици съответно в първи и четвърти клас /л. 33/.

С оспорената Заповед № *******г. на директор Дирекция „Социално подпомагане“Пловдив исканата помощ е отказана на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД с мотив, че Република България и Украйна нямат действащ двустранен международен договор.

След извършване на служебна проверка, съдът установи, че обжалвания акт е издаден от компетентен орган (от длъжностно лице, валидно упълномощено със Заповед № 1604-РД01-0735/24.07.2023г.), в изискуемата писмена форма, при липса на съществено нарушение на процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон и неговата цел.

Между страните няма спор по отношение на фактите. Спорен е въпросът относно приложението на разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и дали е основание за постановяването на отказ, след като между Република България и Украйна няма действащ двустранен международен договор за социална сигурност. Съответно следва да се даде отговор на въпроса - налице ли са основания за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД на жалбоподателката Л.Д., която отглежда децата си В. и М. в страната, които са записани в първи и четвърти клас и посещават училище в гр. Пловдив.

Съгласно чл. 3, т. 5 от ЗСПД право на семейни помощи за деца имат: бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Жалбоподателката и семейството ѝ, са лица с предоставена временна закрила(видно от регистрационната карта № *******). Същите имат право на социално подпомагане съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. В Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ е предвидено отпускането на социални помощи и за лице с предоставена временна закрила - чл. 2, ал. 6 вр. ал. 3. Същевременно претендираната в процесния случай помощ е по реда на ЗСПД, като е наименована "семейна помощ". Независимо от различното наименование на помощта, обвързването ѝ с минимален размер на получаван доход и посещение на детето в училище, водят до извода, че тя представлява вид социално подпомагане, тъй като отговаря на законовата дефиниция за социално подпомагане в чл. 2, ал. 2 от ЗСП. В този смисъл разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД е в противоречие с чл. 39 от ЗУБ и чл. 2, ал. 6 от ЗСП.

Релевантно за правото на отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД са и разпоредбите от Конституцията на Република България. съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Конституцията е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане - чл. 51, ал. 1. Съгласно чл. 26, ал. от КРБ, чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. От своя страна ЗУБ определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на жалбоподателката с децата ѝ) имат право на социално подпомагане.

В чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Настоящият казус не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези, но с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, децата имат право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД. Последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е от 2004 година, а правото на социално подпомагане по чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено законодателно през 2007 година. В правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин, като в случая следва да се има предвид правилото Lex posterior derogat legi priori - по-новият закон отменя по-стария.

Отделно от изложеното ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана с решение на Великото народно събрание и е в сила за страната ни от 03.07.1991 г., тъй като съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В чл. 27, т. 1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите-страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите-страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Безспорно Конвенцията обхваща правото на образование като социално право.

Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз и в частност Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в ЗСПД (съгласно § 1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури прякото прилагане на чл. 27, § 1 от КПД, вр. чл. 5, ал. 4 от КРБ, достъпът до помощта по чл. 10а ЗСПД следва да се предостави и на лицата, които имат статут на продължително и временно пребиваване - каквито безспорно са жалбоподателката и децата й.

По изложените съображения оспорената заповед е издадена в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона, поради което заповедта се явява незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена, като на основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Искането на адв. П. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА е основателно. Същият е надлежно упълномощен(л. 7-8). Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие(л. 12 и л. 10), адв. П. е предоставил на жалбоподателката безплатна правна помощ и съдействие. С оглед изложеното на адв. П. следва да се определи възнаграждение в предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимален размер, а именно 400 лв., поради наличието на материален интерес по делото. Съгласно Закона за държавния бюджет за 2023 г., размерът на еднократната помощ за ученици за учебната 2023/2024 г. е в размер на 300 лв. В случая за всяко от децата е отказан еднократна помощ от 300 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 вр. чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд Пловдив, ХVІ състав

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Заповед № *******г. на директор Дирекция „Социално подпомагане“Пловдив.

ИЗПРАЩА преписката на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив за ново произнасяне по Заявление-декларация за отпускане на еднократна помощ за ученик/ученици, записани във първи и четвърти клас по реда на чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца с вх. № ЗСПД/Д-РВ/29187 от 12.10.2023 година, подадено от Л.Д., при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София, да заплати на адв. В.Л.П., с личен номер 1*****, адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по адм. д. № 2747/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, в размер на 400(четиристотин) лева.

На основание чл. 10, ал. 6, изр. 2 от ЗСПД решението е окончателно.

 

СЪДИЯ: