№ 1560
гр. София, 28.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Петя Попова
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100509217 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 7206/27.06.2022 г. по гр. д. № 67453/2021 г. по описа на
СРС, 167 състав е отхвърлен предявения от Х. В. Г. срещу „Топлофикация
София“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на
нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК от 02.10.2015 г., издадена по ч.гр.д. № 56936/2015 г. по описа на СРС, 68
състав, както и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Против решението е подадена въззивна жалба вх. № 153491/22.07.2022
г., подадена от Х. В. Г., в която са изложени съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. Въззивникът поддържа, че с решението си
съдът не е обсъдил всички самостоятелни основания за нищожност на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а по някой от основанията било развито
принципно становище, но то било непълно и не било развито в степен ясно да
отговори на съвсем конкретните искания в исковата молба. В съдебното
решение се навявало, че няма издадено отделно разпореждане от проведено
закрито разпоредително заседание, в което да бъде извършена проверка на
1
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Не била извършена и
задължителна проверка за неравноправни клаузи в писмените договори за
продажба на топлинна енергия и за дялово разпределение, предмет на делото.
Непонятно било защо съдът, след като е констатирал, че няма издадени
писмени протоколи и самостоятелно разпореждане от разпоредително
заседание, не се бил позовал на текста относно писмената форма на съдебния
акт и не е направил очевидния извод за нищожност на заповедта. Не било
ясно и становището относно неплатената държавна такса. Освен това, при
разпределяне на делата в СРС се нарушавал принципа на случайно
разпределение. Налице била и очевидна неправилност на заповедта, тъй като
имало разминаване между претенциите по заявлението и издадената заповед.
Не се коментирали в решението и описаните в исковата молба неравноправни
клаузи, въпреки че Решение по дело С-618/2010 г. на СЕС е задължително за
българския съд и той е следвало служебно да извърши такава проверка.
Неправилно районният съд бил приел, че основанията за нищожност на
съдебното решение са изчерпателно изброени. Не било обсъдено и решение
на СЕС по дело С-119/05 г., от което се извежда като основание за
нищожност на съдебен акт липса на компетентност. Поддържа, че съдът не е
съобразил приложимото европейско право, като не е зачел предимството му
пред националното законодателство. На следващо място, посочва, че
заповедта за изпълнение е издадена в нарушение на т. 2б от Тълкувателно
решение 4 по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК, тъй като вземането не е
индивидуализирано. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
вх. № 176886/25.08.2022 г., подаден от „Топлофикация София“ ЕАД, с който
оспорва въззивната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение.
Претендира направените във въззивното производство разноски.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството по гр.д. № 67453/2021 г. по описа на СРС, 167 състав е
образувано по искова молба, подадена от Х. В. Г. против „Топлофикация
2
София“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК
за установяване на нищожност на съдебен акт.
В исковата молба се твърди, че заповед за изпълнение, издадена по гр.д.
№ 56936/2015 г. по описа на СРС е нищожна, тъй като няма разпореждане за
издаване на заповед за изпълнение. Такова разпореждане не било
инкорпорирано в издадената заповед, а и не фигурирало отделно такова
разпореждане. Освен това, не била внесена и дължимата от заявителя
държавна такса, която е следвало да бъде определена в общ размер на 100
лева. Заповедта за изпълнение била издадена и в противоречие със закона и
добрите нрави, като заповедният съд не бил извършил служебно проверка за
наличието на неравноправни клаузи. На следващо място заявлението било
недопустимо, тъй като било насочено срещу правен субект, който не е страна
по търговска сделка със заявителя. Допуснати били и допълнителни
нарушения, тъй като със заповедта не били връчени останалите материали,
приложени към заявлението. Моли да бъде признато за установено, че
издадената заповед за изпълнение е нищожна.
В срока по чл. 131 от ГПК е представен отговор на исковата молба от
„Топлофикация София“ ЕАД, в който са съображения за неоснователност на
исковата молба и са изложени правни доводи. Моли предявеният иск да бъде
отхвърлен.
В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,
че не са налице основания оспорената заповед за изпълнение да бъде
призната за нищожна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК нищожност на
3
решението (съдебен акт) може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез
възражение. Процесуалният закон не съдържа норми, които да определят
кога един съдебен акт е нищожен, но такива критерии са въведени от
съдебната практика. Нищожните съдебни решения най-общо са лишени от
законова опора и нямат характеристиките на валиден съдебен акт или са
постановени извън правораздавателната власт на съда. (в този смисъл
Тълкувателно постановление № 1/29.09.2016г. на ВКС и ВАС; т. 8 от ППВС
№ 1/1985г.; Решение № 27/24.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г. на ВКС, IV
ГО). Приема се, че нищожност на съдебно решение е налице в хипотезата на
особено съществени пороци (напр. когато решението не е постановено в
предвидената от закона форма или е постановено от незаконен състав (в
случаите, когато актът е постановен от лице, което няма качеството съдия или
в състав без необходимия брой членове), както и когато съдебният акт е
напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не
може да се изясни по пътя на тълкуването. Пороците, които водят до
нищожност на решението следователно са свързани с начина на формиране
и изразяване на волеизявлението на съда. Следва да се посочи, че
нарушението на императивна материалноправна и процесуалноправна норма
не води до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на
съдебния акт, но не и до нищожност. Нищожното решение, за разлика от
недопустимото, не е годно да породи правно действие и да обвърже страните
по него, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на
обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред
безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. Допустим е и иск за прогласяване
нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно
постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС (определение№
64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, определение №
668/15.08.2017 г. по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС и др.), – и за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.
Предмет на предявения иск е Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по гр.д. № 56936/2015 г. по описа на
СРС, 68 състав, с която на Х. В. Г. е разпоредено да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД сумата от 218,65 лева, представляваща ½ част
от цената на доставена топлинна енергия през периода от м. януари 2013 г. до
м. април 2014 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, аб.
4
№ 265996, ведно със законната лихва за периода от 23.09.2015 г. до
изплащане на вземането, лихва в размер на 40,86 лева за периода от
28.02.2013-08.09.2015 г., както и разноски в заповедното производство.
С въззивната жалба са въведени доводи за неправилност на
обжалваното решение, а именно, че не са обсъдени всички основания,
изложени в исковата молба, както и се поддържа, че заповедта за изпълнение
е нищожна, тъй като липсва изрично писмено разпореждане за уважаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК, не е приложено правото на ЕС и не се
съдържа индивидуализация на вземането.
На първо място, неоснователни са доводите, че процесната заповед за
изпълнение е нищожна, тъй като не е проведено съдебно заседание, за което
да е съставен протокол и да е постановено разпореждане за издаването й.
Процесуалният закон не съдържа подобно изискване. Съгласно чл. 411, ал. 2
ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта, освен в случаите,
когато е налице основание заявлението да бъде отхвърлено. По аргумент от
разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК съдът се произнася с разпореждане,
когато отхвърля изцяло или отчасти заявлението по чл. 410 от ГПК. В
случаите, когато се уважава заявлението, разпореждането за издаване на
заповед за изпълнение е инкорпорирано в нея и това е актът, с който съдът се
произнася по направеното искане. ГПК не съдържа изискване заповедта за
изпълнение да бъде мотивирана, доколкото нейното съдържание отразява
твърденията на заявителя, чиято основателност не подлежи на преценка в този
етап на производството и съдържанието й е уредено изчерпателно в
разпоредбата на чл. 412 ГПК и се издава по образеца, установен съгласно
Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа
във връзка със заповедното производство (действала към момента на издаване
на заповедта). Следователно ГПК не въвежда задължение за съда да издава
отделно мотивирано разпореждане, в което да обсъжда основанията за
издаване на заповед за изпълнение. (в този смисъл са и определение №
300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.; определение № 3 от
12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 380 от
09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021 г и др.). Именно поради липсата на
задължение за издаване на отделно разпореждане за издаване на заповед за
5
изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение законодателят е
предвидил в нормата на чл. 411, ал. 3 от ГПК, че на длъжника се връчва
препис от издадената заповед за изпълнение, а не друг съдебен акт, с който се
разпорежда нейното издаване.
Неоснователен е доводът на въззивника, че неправилно
първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелството, че при издаване на
заповедта за изпълнение не са съобразени решение по дело С-618 и С-511/14
г. на СЕС, които въвеждат задължение за националния съд да извърши
предварителна проверка на потребителски договор относно наличието на
неравноправни клаузи, а така също и че преди издаване на заповедта,
безспорността на вземането е следвало да бъде проверена в открито съдебно
заседание.
Към момента на издаване на процесната заповед за изпълнение е
действала редакцията на разпоредбата на чл. 411, ал.2, т. 2 от ГПК според
която заявлението се отхвърля, когато искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави и не е съществувала разпоредбата на чл. 411, ал.2, т. 3
приета със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ бр. 100/2019 г., с която е въведено
задължение на съда да отхвърля заявлението, когато искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това. Независимо, че към релевантния за спора
момент – датата на издаване на процесната заповед не е съществувала изрична
норма, която да задължава съда да извършва предварителна проверка за
наличието на неравноправна клауза, то с оглед разпоредбата на чл. 146 от
Закона за защита на потребителите във връзка с чл. 143 от същия закон,
такава проверка е извършвана при издаване на заповедта на основание чл.
411, ал.2, т.2 от ГПК – противоречие със закона. Правилността на преценката
на съда за наличието на неравноправна клауза обаче, не води до нищожност
на съдебния акт, с който е уважено искането на заявителя. Това е така,
доколкото това е въпрос, свързан с прилагането на материалния закон и
съответно води до неправилност на постановения акт. Защитата на длъжника
в заповедното производство може да бъде реализирана само по предвидения в
чл. 414 от ГПК ред – чрез възражение и съответно в рамките на образувано
производство по иск по чл. 422 от ГПК за установяване на съществуване на
вземането.
6
Неоснователен е доводът на въззивника, свързан с необходимостта от
провеждане на открито съдебно заседание преди издаване на заповедта. На
първо място, цитираното решение по дело С-511/2014 г. касае друг вид
производства – спорно производство, по което се постановява неприсъствено
решение. Заповедното производство не е спорно и целта му е да бъде
извършена проверка дали е налице спор между заявителя и длъжника относно
вземането, за което е издадена заповед. На длъжника е предоставена
възможност да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение и
производството да се развие в спорно, като в рамките на исковия процес
страните могат да развият всичките си фактически и правни доводи.
Неоснователни са и доводите на въззивника, че заповедта за изпълнение
е нищожна, тъй като вземането не било индивидуализирано съобразно
указанията, дадени с Тълкувателно решение по дело № 4/2013 г. Видно от
приложената към исковата молба заповед е, че процесното вземане е
определено както по основание, така и по размер. Не са ангажирани
доказателства от ищеца, че е налице такова разминаване между направеното
искане и издадената заповед, които да обосновават нищожност на
постановения акт. В случай, че съдът е постановил акт, който не е съответен
на направеното искане, то той би бил недопустим, а не нищожен и съответно
този порок не може да бъде релевиран в рамките на исково производство по
чл. 270, ал. 2 от ГПК.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че не следва да бъдат
обсъждани доводите на ищеца – въззивник, свързани със съществуване на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, доколкото те е
следвало да бъдат релевирани след подаване на възражение в преклузивния
срок по чл. 415 от ГПК.
Предвид на изложеното и с оглед съвпадане на изводите на въззивния
съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
По разноските
С отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски
на въззиваемата, но доказателства за такива не са представени, поради което и не
следва да бъдат възлагани такива на въззивника. С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 8
от ГПК на въззиваемия следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение
7
пред въззивния съд в размер на 100 лева.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 7206/27.06.2022 г. по гр. д. №
67453/2021 г. по описа на СРС, 167 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК Х. В. Г., ЕГН-**********, гр.
София, ж.к. **** да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК-****, със
седалище и адрес на управление гр. София, район Красно село, ул. **** сумата от 100
лева – юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8