Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26.07.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3207 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 20224074 от 13.10.2020 год., постановено
по гр.дело № 40764/2019 г. на СРС, Г.О., 36 състав, е отхвърлен предявеният
от Д.Д.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, против Д.К.Б., ЕГН **********,***, иск
с правно основание чл.240, ал.1, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата от
5000/ пет хиляди/ лева, представляваща заемна сума по договор за заем от
03.12.2015 г., като неоснователен и недоказан. С решението на съда е осъден Д.Д.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Д.К.Б., ЕГН **********,***, сумата
от 800/ осемстотин/ лева- съдебни разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Срещу
решението на СРС, 36 с-в е постъпила
въззивна жалба от Д.Д.Х., подадена чрез пълномощника адв.М.И.,
с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и необосновано, и
вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск да
бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, за
неправилност на обжалваното решение, поради противоречие със закона, нарушение
на материални и процесуални норми и необоснованост. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Д.К.Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
С оглед релевираните в жалбата на ищеца оплаквания, въззивният съд намира
обжалваното решението за правилно,
като краен резултат, като споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявения от ищеца Д.Д.Х. срещу ответника Д.К.Б. осъдителен иск с
правно основание
чл.240, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
5000 лв.
В процесния случай крайните изводи на съда относно неоснователност на предявения
осъдителен иск с правно основание чл.240,
ал.1 от ЗЗД са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Неоснователно е възражението на ищеца за допуснато съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, относно необсъждане на събраните по делото
доказателства в тяхната цялост, което водело до необоснованост на обжалваното
решение. Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснато съществено
процесуално нарушение от СРС са без значение към законосъобразността на
обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е
контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения,
които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.
Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови
доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба не са направени никакви
доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за
допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание
за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната
инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на ищеца
за допуснато процесуално нарушение от СРС,
изложен в депозираната от него въззивна жалба се явява неоснователен. В
настоящия случай при постановяване на обжалваното решение не е допуснато от
първоинстанционният съд, нарушение на
императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми на закона.
На следващо място, като
неоснователни следва да се преценят и доводите за неправилност и необоснованост
на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното
решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл.240, ал.1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален - той се смята за
сключен от
момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или
друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на
съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Фактическият състав на договора за заем, регламентиран
в разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва
да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем
сума: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване
на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.
Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и
настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от
ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с
ответника - заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът
провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи
възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно
безпротиворечивата съдебна практика, договорът за заем е реален договор, който
се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните,
едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като в производството
по иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД доказателствената тежест да
установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а
при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си - че
средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че
задължението е погасено и други факти, съобразно въведените възражения срещу
иска.
В настоящия случай, съдът приема, с оглед
ангажираните по делото доказателства, че не би могло да са направи обоснован
извод и да се приеме за безспорно установено обстоятелството, че между страните
е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем, сключен на
03.12.2015 год., по силата на който ищецът Д.Д.Х., като заемодател да е предал
в собственост на ответника Д.К.Б., като заемател, заемна сума в размер на 5000
лв./ пет хиляди лева/. Безспорно
представения разходен касов ордер от 03.12.2015 г. има характер на разписка. В
практиката на ВКС се приема, че разходният касов ордер представлява нареждане
на ръководството на предприятието, търговеца, респективно търговското дружество
до касиера да изплати за посочената в ордера цел определена сума в лева или
валута на вписаното в ордера лице. Посочва се, че този първичен счетоводен
документ се съставя при плащане на пари от касата на предприятието, търговеца,
респективно търговското дружество и се използва във възприетата от съответното
предприятие, търговец, респективно търговско дружество вътрешна организация на дейността
по отчитане на паричните средства. За да бъде доказано с разходен касов ордер
извършено плащане е необходимо от него да се установи лицето, на което е
изплатена посочената сума, и основанието за плащането, тъй като с разходен
касов ордер може да бъде доказано плащане. От друга страна, съдът приема, че не всяко
плащане на суми е резултат от сключен договор за заем. При липса на други данни
по делото, установяващи сключването на договор за заем не може да се презумира
от факта на признанието на задължението, респективно получаване на процесната
сума от ответника, че то е възникнало от заемен договор. В случая не са
ангажирани по делото доказателства от страна на ищеца, че ответникът е поел
задължение по договор за заем, като липсва и признание от негова страна, че е
получил процесната сума от 5000 лв. по заемен договор сключен с ищеца. Не може да се презюмира, че предаването на суми от
едно лице на друго става на основание договор за заем. Заемно основание за
предоставянето на процесната сума не е доказано по делото. Такъв е и процесния
случай.
В практиката на ВКС, обективирана в решение № 390/20.05.2010 г. по
гр.дело № 134/2010 г. по описа на ВКС, ІV г.о. се приема, че “не може да се
приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на
сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на
различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на
предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор
/например парична вноска по договор за гражданско дружество/ и т.н. При наличие
на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на
предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че страните
сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава
разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се
презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от
заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и
ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите
от закона доказателствени средства.”. Настоящият въззивен състав споделя изцяло
тази практика на ВКС. Основателност на предявения осъдителен иск с правно
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД се обуславя от нейното доказване от страна на
ищеца, комуто принадлежи доказателствената тежест за установяване при пълно и
главно доказване на твърдяните в исковата молба факти. Не всяко плащане на суми
е резултат от сключен договор за заем. При липса на други данни, установяващи
сключването на договор за заем не може да се презумира от факта на признанието
на задължението, че то е възникнало от заемен договор. В процесния случай освен
представения разходен касов ордер/ с характер на разписка/, който единствено
сочи на плащането на посочената в него сума, ищецът не е ангажирал други
доказателства, установяващи наличието на заемен договор. Процесният разходен
касов ордер от 03.12.2015 г. не установява основанието за възникване на претендирания
паричен дълг, респективно не установява заемно основание за предоставянето на
процесната сума в размер на 5000 лв. от ищеца на ответника. Изложеното налага
обоснован извод за неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание
чл.240, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка правилно първоинстанционния съд е отхвърлил предявения осъдителен иск с правно
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 5000 лв., като
неоснователен и недоказан.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника-ищец не
се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл.78,
ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът- ищец Д.Д.Х., следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна- ответник
Д.К.Б., своевременно поисканите и дължими
разноски в размер на сумата от 650 лева - уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за процесуално
представителство, правно съдействие и
защита от 09.09.2022 год.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20224074 от 13.10.2020 год.,
постановено по гр.дело № 40764/2019 г. на СРС, Г.О., 36 състав.
ОСЪЖДА
Д.Д.Х., ЕГН
**********, с адрес: ***, да заплати на Д.К.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 650 лв. / шестстотин и петдесет лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено
адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на осн. чл.280,
ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.