Р Е Ш Е
Н И Е
гр.Сливен, 24.09.2020 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Сливенският
окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември,
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ БЛЕЦОВА
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
При секретаря Пенка Спасова, като
разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 420 по описа за 2020 година, за да
се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се
движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба депозирана от майор Г., пълномощник на Министъра на отбраната на
Република България против решение № 456/29.05.2020 г. по гр.д. № 6220//2019г.
на Сливенския районен съд, с което на основание чл. 439 от ГПК е признато за
установено, че С.З.Ч., ЕГН ********** *** не дължи сумите 5548.57 лв.- главница
по неплатено задължение за наемна цена от 10.02.2004г. до 12.2006г., както и м.
01 и 02 2007г. по изп.лист от 11.02.2008г. по
ч.гр.д.462/2008г. на СлРС, 50.00 лв. – допълнителни
разноски по изп.д. 2273/2018г. на ДСИ при РС –
Сливен, 30.80 лв. – разноски по изп.д. 2273/2018г. на
ДСИ при РС – Сливен и 561.47 лв. такса, като погасени по давност. С обжалваното
решение въззивникът е бил осъден да заплати и 1747.63
лв. деловодни разноски.
Решението
е обжалвано изцяло като неправилно и незаконосъобразно. Неправилно съдът бил
приел, че последното изпълнително действие е извършено на 29.12.2009г. Неправилно
било едва към този момент въззиваемата да се позовава на изтекла погасителна
давност като е можела да направи това още през 2014г. Страната счита, че е
започнала да тече нова погасителна давност на 20.06.2014г., когато е подал
молба за образуване на ново изпълнително дело и с нея е поискал да се извършат
изпълнителни действия и е заплатил дължимите държавни такси. Излага се
становище, че присъединяването на държавата не е изпълнително действие. Въззивникът бил поискал да се извършат всички възможни
изпълнителни действия и не бил отговорен за това, че ДСИ не е предприел такива.
Неправилен бил изводът на съда, че образуването на изп.д.
2273/2018г. не прекъсва давността. Погасителната давност следвало да изтече на
29.11.2023г., а не както е приел съдът на 24.07.2019г. Моли се обжалваното
решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция. Страната не е направила
нови процесуални или доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв.Д.,
пълномощник на въззиваемата Ч., с който въззивната
жалба е оспорена като неоснователна. Посочва се, че за задължението на
въззиваемата е било образувано изп.дело № 2045/2008г.
по описа на ДСИ при РС Сливен. От положения върху изп.лист
печат било видно, че последното изпълнително действие по делото е било
осъществено на 29.12.2009г. и че делото е перимирано
на 12.05.2014г. Новото изп.дело образувано въз основа
на същия изпълнителен лист било № 336/2014г. по описа на ДСИ при РС Сливен. То
било перимирано на 28.08.2018г. като по него не били
извършени никакви изп.действия. Фактът на образуване
на ново изп.дело и заплащане на дължимите такси за
това не били действия, които да прекъсват давността. Абсолютният 5 годишен давностен срок следвало да се прецени с оглед датата на
извършване на последното изп.действие, поради което
следвало да се приеме, че в случая е изтекла давността на 29.12.2014г. Моли се
да се потвърди обжалваното решение и да се присъдят деловодни разноски.
В
с.з. въззиваемата страна – Министерство на отбраната на РБългария
редовно призована се представлява се от майор Г., който поддържа въззивната
жалба и моли тя да бъде уважена.
В
с.з.въззиваемата Ч. редовно призована, не се явява .
Представлява се от адв. Д., която поддържа въззивната
жалба и моли тя да бъде уважена.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Обжалваното
решение е било съобщено на въззивника на 08.06.2020г. и в рамките на
законоустановения четиринадесет дневен срок – на 18.06.2020 г. е била
депозирана въззивната жалба.
Установената
и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с
представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в
първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият
съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.
Въззивната
жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица
с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата
се явява неоснователна.
Пред РС
– Сливен е бил предявен иск за
признаване за установено, че вземане за което е бил издаден изпълнителен лист
от 11.02.2008г. по ч.гр.д. 462/2008г. на СлРС е
погасено по давност. При постановяване на решението си съдът следва да вземе
предвид, че по изпълнителния лист е било образувано изп.д.
№ 2045/2008г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, което е било перимирано
на 12.05.2014г. и по което ( според напарвеното
отбелязване на положения печат) последното изп.действие
е било предприето на 29.12.2009г. След това отново е било образувано изп.д. № 336/2014г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, по
което не било извършено никакво принудително действие ( видно от положен печат
на стр.3 от изп.д.) и било отново перимирано
на основание чл. 433 ал. 1 т.8 от ГПК на 28.08.2018г. От приложеното изп.дело 336/2014г. по описа на ДСИ при РС – Сливен е
видно, че по него са били внасяни само такси и са били правени справки без да
се предприема същинско изпълнително действие. По същия изпълнителен лист било
поискано и било образувано ново изп.д. № 2273/2018г.
по описа на ДСИ при РС – Сливен, по което отново има внесени такси и е
изпратена покана за доброволно изпълнение, която е дала повод за предявяване на
исковата молба, но не са извършвани същински изп.действия.
По
въпроса за погасителната давност в изпълнителното производство е налице
задължителна съдебна практика обективирана в т.10 от ТР 2/2015г. по т.д. № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС, където се прима следното:
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането.
Изпълнителният процес обаче не може
да съществува сам по себе
си. Той съществува
само доколкото чрез него се
осъществяват един или повече конкретни
изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на
парични вземания може да бъдат
приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени
множество вещи, както и да бъдат
събрани множество вземания на длъжника
от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен
способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя
и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане
от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването
на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно
– с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането
на всяко действие за принудително
изпълнение. Ищецът трябва да поддържа
със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася
съответните такси и разноски за извършването
на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис
и оценка, предаване на описаното имущество
на пазач, отваряне на помещения
и изнасяне на 24 вещите на длъжника
и др.), както и като иска повтаряне
на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Давност започва да тече с предприемането
на всяко действие за принудително
изпълнение. В изпълнителния
процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали
да действа (да иска нови
изпълнителни способи, защото все още
не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови
изпълнителни способи). За да се прекъсва давността е задължително да е налице активна дейност от
страна на взискателя за практическо прилагане на
изпълнителните способи, а не само посочването им в молбата за образуване на изп.дело.
Когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време
валидно изпълнително действие. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт
за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Изводът е, че когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на две години
и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна
давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
В конкретния случай данните по
делото сочат, че последното изпълнително действие по първото изп.д. 2045/2008г. е било предприето на 29.12.2009г. (
отбелязване на изп.л.). От този момент е започнала да
тече погасителна давност, която е следвало да изтече на 29.12.2014г. Преди
изтичането на този срок ( на 24.07.2014г.) е образувано второто изп.д.336/2014г. По него е налице само едно действие, което
в светлината на цитираното по – горе ТР е спряло давността – присъединяване на
Държавата на 24.07.2014г. От тогава е започнала да тече нова давност и същата е
изтекла на 24.07.2019г., тъй като няма данни да се е осъществило каквото и да е
изп.действие, което да я е прекъснало. Образуваното изп.д. 2273/2018г. не прекъсва давността, тъй като по него
няма предприети конкретни изпълнителни действия, които да водят до прекъсване
на давността.
В случая е налице трайна
незаинтересованост от страна на взискателя за
събиране на вземането му, което в крайна сметка е довело до погасяване на
вземането по давност. Не е достатъчно да се образува изп.дело
и да се платят дължимите такси. Необходимо е взискателят
да прояви настойчивост като търси подходящите изпълнителни способи и настоява
пред ДСИ те да бъдат осъществени. СИ не действа по своя инициатива. Той
изпълнява искането на взискателя, след като той е
платил дължимите такси.
Тъй
като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на делото на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни
разноски. Такива са претендирани в размер на 1500.00лв. Въззивната страна е
направила възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение,
което съдът намира за основателно. Делото не представлява нито фактическа, нито
правна сложност. Въззиваемата страна е депозирала
отговор на въззивната жалба и е била представлявана в с.з. от адвоката
пълномощник. Съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
намалено в минимален размер. Същото следва да се съобрази с разпоредбата на чл.
7 ал.2 т. 3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в редакцията и от 31.07.2020г. Така определеното адвокатско
възнаграждение е в размер на 639.50лв.
По тези съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №456/29.05.2020 г.
по гр.д. № 6220//2019г., по описа на Сливенския районен .
ОСЪЖДА
Министерството
на отбраната на Република България ДА ЗАПЛАТИ
НА С.З.Ч., ЕГН ********** *** деловодни разноски – заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция в размер на 640.00 ( шестстотин и
четиридесет) лева.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страната пред ВКС на РБългария.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.