Р Е Ш Е Н И Е
№…………
09.12.2019 г. ГР. П Л Е В Е Н
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ
възз. граждански състав
на ДВАДЕСЕТИ НОЕМВРИ две
хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ СПАРТАНСКА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
Секретар: ВЕРГИНИЯ ПЕТКОВА
Прокурор: …………………………..
като разгледа докладваното от съдията
ПЕТРАКИЕВ
В.ГР.Д. № 697 по описа за 2019
година
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по чл.258 и
следващите от ГПК.
С Решение № 1337/16.07.2019 г., Плевенски районен
съд по гр. дело № 1206/2019 г. по описа на същия съд е осъдил С.Д.П. – ВРАЦА, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. Враца, бул. „Х.Б. ” №2, ет.3 да заплати на Я.Й.П.,
ЕГН ********** ***, служебен адрес: гр. Плевен, ул. „С.С. ” №37 на основание чл.79 от ЗЗД вр. чл.5 от раздел
III „Финансови взаимоотношения между страните” от договор за управление №
134/01.12.2014г., сключен между страните по делото, сумата 2 341.50лв.,
представляваща парично обезщетение за периода от 03.01.2018год. до 29.08.2018год.
за настъпила временна неработоспособност поради общо заболяване, изчислено от
среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени осигурителни вноски за
периода от шест месеца, предхождащи месеца на настъпване на
неработоспособността, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 22.02.2019год. до окончателното изплащане на сумата,
като е оставил без уважение искането за присъждане на законна лихва за периода
от 10.12.2018год. до 22.02.2019год. /датата на подаване на исковата молба в
съда/, като неоснователно.
Осъдил е на основание чл.78 ал.1 от ГПК С.Д.П. – ВРАЦА, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. Враца, бул. „Х.Б. ” №2, ет.3 да
заплати на Я.Й.П., ЕГН ********** ***,
служебен адрес: гр. Плевен, ул. „С.С. ” №37
разноски по делото в общ размер 1033,66лв.
Постъпила е
въззивна жалба от С.Д.П. – ВРАЦА, в която се правят оплаквания, че
първоинстанционното решение е недопустимо. Въззивникът твърди, че инж. Я.П., в
качеството му на Директор на ДГС – гр Плевен няма право на иск за второ
обезщетение, поради общо заболяване тъй като разпоредбата на чл.5 от Договор за
управление № 134/01.12.2014 г. само допълва и разяснява чл.4 от същия договор,
която разпоредба урежда основанията за осигуряване на инж. Я.П. по реда на КСО.
В разпоредбата на чл.5 не е посочено, че обезщетението за временна
неработоспособност се дължи от предприятието. Ако съдът приеме, че разпоредбата
на чл.5 от сключения Договор за управление е самостоятелна и урежда повторно
обезщетение, дължимо на директора на ТП ДГС – гр. Плевен, въззивникът счита, че
решението на Районния съд е недопустимо, защото клаузата на чл.5 от Договора
противоречи на чл.3 ал.3 от КСО и на чл.26 ал.1 предл. първо от ЗЗД и поради
своята нищожност не поражда правни последици. Ищецът в първоинстанционното
производство е ненадлежна страна, тъй като не е носител на повторно право на
обезщетение за временна неработоспособност за общо заболяване. На следващо място,
въззивникът излага съображения, че ако съдът счете обжалваното решение за
допустимо, то същото е неправилно, като постановено при допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон и необосновано. Неспазването на чл.236 ал.2 от ГПК е съществено процесуално нарушение, което е едно от основанията за отмяна
на първоинстанционното решение. Направеното от съда тълкуване на чл.5 от
Договора за управление противоречи на повелителните норми на действащото
законодателство и на добрите нрави. Разпоредбата на чл.20 от ЗЗД допуска
тълкуване на договорни клаузи дотолкова, доколкото те не противоречат на
императивни норми на закона. Ищецът е осигурено лице по смисъла на чл.4 ал.1
т.7 от КСО и в това си качество попада в обхвата на държавното обществено
осигуряване. Няма данни същият да се осигурява на второ основание, поради което
неговите осигурителни права не следва да поставят в по-неблагоприятно положение
други осигурени лица, които се осигуряват за същите рискове на някое от другите
основания, посочени в чл.4 от КСО. На следващо място, въззивникът счита, че
предявеният иск с правно основание чл.79 и чл.86 вр. чл.286 от ЗЗД от инж. Я.П.
е неоснователен. Договорите за управление са приравнени на трудови договори за
целите на данъчното и осигурителното право. Когато едно лице упражнява дейност
по управление, каквато в случая е дейността на инж. Я.П., същият се осигурява
по реда на чл.4 ал.1 т.7 от КСО. Осигурителните си права ищецът черпи от
действащото осигурително законодателство в страната, а не от сключения Договор
за управление. Редът за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения за
временна неработоспособност поради общо заболяване е уреден в Наредбата за
паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване и е
недопустимо страните по договор за управление да договарят второ основание за
изплащане или друг ред за изчисляване на обезщетение. Твърдяното от ищеца право
на изплащане на обезщетение за временна неработоспособност на второ основание
нарушава един от основните принципи на осигуряването в РБ, установен в чл.3 т.3
от КС, а именно равнопоставеност на осигурените лица, както и с общия принцип
за справедливост. Въззивникът моли Окръжния съд, да обезсили обжалваното
решение на Плевенски районен съд, като недопустимо, алтернативно, да го отмени,
като неправилно, противоречащо на материалния и процесуалния закон и
необосновано.
В
законоустановения срок е постъпил писмен отговор от инж. Я.Й.П. чрез защитника
му – адв. И.М. от Адвокатска колегия – гр. Плевен, в който се изразява
становище, че Договорът за управление е двустранен, възмезден и следва да се
разглежда като мандатен договор за поръчка. В договора за възлагане на
управлението се конкретизират правата и задълженията на страните, но също така
в него могат да се уговорят възнаграждението, размер и начин на ползване на
отпуски, обезщетения и т.н. Това мандатно правоотношение не се превръща в
трудово правоотношение, тъй като според доктрината, това е вид граждански
договор и няма как по него да се прилагат правилата на трудовото
законодателство. Правилно съдът е възприел, че чл.5 от договора касае вид
договорно обезщетение, което следва да се изплати от работодателя и то няма
нищо общо с дължимото обезщетение по ССО, свързано с трудовите договори.
Търсеното от въззиваемия обезщетение се намира в Раздел трети – „Финансови
взаимоотношения между страните“ и това не е случайно, тъй като същото е
индикация, че това отношение се урежда между двете договарящи страни и не касае
права или задължения на трето неучастващо лице по договора. Въззиваемият моли
Окръжния съд, да отхвърли въззивната жалба, като неоснователна и да потвърди
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Претендират се и
направените разноски пред въззивната инстанция.
Окръжният
съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото,
намира за установено следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Правилно
и обосновано въз основа на събраните по делото писмени доказателства
първоинстанционнои съд е приел за установено фактическата обстановка, която
накратко е следната:
Безспорно е, че ищецът работи на длъжност Директор на ТП –
ДГС – Плевен на основание сключен договор за управление №134/01.12.2014год. със
С.Д.П.-гр.Враца, представлявано от инж.Ц.Ц. , чийто срок е 5 години и е
действащ към датата на подаване на исковата молба и приключване на съдебното
дирене.
Също не се спори, че в
резултат на заболяване ищецът е ползвал отпуск поради временна
неработоспособност за периода от 03.01.2018год. до 29.08.2018год., както и че във вр. с това ищецът е получил парично обезщетение от НОИ.
Спорен по делото е въпросът
дължи ли въззивното предприятие заплащането на обезщетение по – чл.5 от сключения договор за управление?
Видно от приложение договор в
чл.5 от същия изрично е посочено, че „в случай на временна неработоспособност
поради общо заболяване на директора на ТП се изплаща парично обезщетение,
изчислено от среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени
осигурителни вонски за периода от шест
месеца, предхождащи месеца на настъпване
на неработоспособността.“
Точното и стриктно тълкуване на
тази разпоредба в съответствие с изискванията на чл.20 от ЗЗД води до
единствения извод, че страните са договорили допълнително обезщетение в
посочения размер извън това, което въззиваемият би получил от Националния осигурителен
институт, поради наличието на същото заболяване. Доколкото тази договорка не
противоречи на закона и морала тя е валидна, действителна и обвързва страните с
нейното изпълнение. Не съществува пречка работодателят да предостави на свои
служители индивидуални условия за изпълнение на трудовите им функции,
включително и допълнителни обезщетения при временна нетрудоспособност, извън
тези които се получават по силата на КЗО при настъпване на осигурително събитие.
Налице е свобода на договарянето и доколкото в случая се касае за договор за
възлагане на управление няма пречка работодателят да предостави на своя
мениджър повече защити и обезщетения отколкото на другите служители. Не могат
да се споделят възраженията във въззивната жалба, че чл.5 от договора доразвива
чл.4, тъй като няма никаква връзка между двата текста. Това, че директорът на
ТП е осигурено лице дори не е нужно да е посочено в договора, то се следва от самите
разпоредби на КЗО. Но това, че в случай на временна нетрудоспособност на него
му се изплаща обезщетение в описания размер може да е договорка само между
страните по договора и по никакъв начин не може да ангажира обществения
осигурител, нито да определя размера на изплащането от него обезщетение. Ето
защо съдът приема, че това е договорка в полза на служителя изпълняващ
длъжността Директор на ТП /предоставяне на допълнителни социални привилегии от
страна на работодателя/ и няма никакво отношение към статута му на осигурено
лице.
Установено е от представените
7бр. болнични листове, че въззиваемият за периода 03.01.2018г. – 29.08.2018г. е
бил във временна нетрудоспособност, поради диагностицирано общо заболяване
нодуларна склероза. Няма спор, че през същия период той е заемал длъжността
Директор на ТП. Поради това и съдът счита, че е изпълнен фактическия състав на
чл.5 от договора между страните, а именно временна нетрудоспособност, причинена
от общо заболяване на Директора на ТП. Поради това и за него е възникнало
правото да претендира обезщетението на това основание. Периодът, за който това
обезщетение се претендира е 03.01.2018г.- 31.01.2018г. Съгласно заключението на
назначената съдебно-икономическа експертиза размерът на обезщетението за този
период е 2341.50лв., което съответства изцяло на претендираната с исковата
молба сума. Поради това и искът е допустим и следва да бъде уважен изцяло, като
доказан по основание и размер.
Ето
защо Окръжният съд приема, че обжалваното Решение на Плевенски районен съд е
валидно, допустимо и обосновано на доказателствата по делото в съответствие с
разпоредбите на Закона, липсват основания за неговото изменение или отмяна и
поради това следва да бъде потвърдено. Предвид подробността и
обстоятелствеността на изложените към първоинстанционното решение мотиви
въззивната инстанция препраща и към тях на основание чл.272 от ГПК.
Предвид
изхода на процеса и на основание чл.78 ал.1 от ГПК С.Д.П. – ВРАЦА, ЕИК *** следва
да бъде осъдено да плати на Я.Й.П. направените пред настоящата инстанция деловодни
разноски в размер на 800лв. – адвокатско възнаграждение.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА на
осн. чл.272 от ГПК Решение № 1337/16.07.2019 г., постановено от Плевенски
районен съд по гр. дело № 1206/2019 г., като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С.Д.П. – ВРАЦА, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. Враца, бул. „Х.Б. ” №2, ет.3 ДА
ЗАПЛАТИ на Я.Й.П., ЕГН ********** ***,
служебен адрес: гр. Плевен, ул. „С.С. ” №37
направените пред настоящата инстанция деловодни разноски в размер на 800лв.
– адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280 ал.3
т.1 и т.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: