Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети октомври две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 12 по
описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 264790 от 04.11.2019 г., постановено по
гр.д. № 63976/2018 г. на СРС, III ГО, 155
състав, е признато за установено по предявените от Г.А.Н. и Т.Х.Н. срещу „Т.С.“
ЕАД искове, че Г.А.Н. и Т.Х.Н. не дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД сумата от
2 346, 74 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за
периода м.01.2013 г. – м.04.2014 г., сумата от 194, 75 лв., представляваща
лихва за забава за периода 28.02.2013 г. – 23.10.2014 г., сумата от 369, 78
лв., представляваща разноски по делото, по изпълнителен лист от 23.01.2015 г.,
издаден по гр.д. № 60926/2014 г. на СРС, 33 състав, поради погасяване на
вземането по давност. Ответникът е осъден да заплати на ищците, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 560, 45 лв. разноски по делото.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от
ответника „Т.С.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Твърди, че в негова полза е издаден изпълнителен лист от 23.01.2015 г. срещу
ищците, въз основа на който е образувано изп.дело № 0496/2015 г. на ЧСИ М.М..
Излага доводи във връзка с приложимата по отношение на клиентите на топлинна
енергия нормативна уредба. Счита, че неправилно от страна на първоинстанционния
съд е прието, че процесните вземания са погасени по давност. В тази връзка излага
доводи, че по време на изпълнителния процес давност не тече, като се позовава
на ППВС № 3/1980 г., както и че следва да бъде съобразена датата на последното
изпълнително действие, считано от която
тече 2-годишният срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Моли съда да отмени обжалваното
решение и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищците Г.А.Н. и Т.Х.Н., с който оспорват същата. Считат, че
правилно от страна на първоинстанционния съд е прието, че вземанията по
процесния изпълнителен лист са погасени по давност. Въз основа на него с молба
от 31.03.2015 г. е поискано образуването на изпълнително дело. На 15.04.2015 г.
са изпратени покани за доброволно изпълнение на длъжниците. Последващи
изпълнителни действия в преклузивния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК не са
извършвани, поради което изпълнителното производство се явява прекратено по
силата на закона на 31.03.2017 г. Изпращането на съобщения до длъжниците за
извършване на опис на движими вещи от 16.03.2017 г. не прекъсва давността. Считат,
че е приложима тригодишна давност, която в случая е изтекла. Оспорват доводите
на жалбоподателя, че по време на изпълнителния процес давност не тече по
съображения, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило сила съгласно ТР № 2/2013 на ОСГТК
на ВКС. Молят съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендират
направените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран
с искове с правна квалификация чл.439 ГПК.
Ищците твърдят, че ответникът „Т.С.“ ЕАД се е снабдил с изпълнителен лист
срещу тях от 23.01.2015 г. по ч.гр.д. № 60926/2014 г. на СРС, 33 състав за сумата
от 2 346, 74 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия
за периода м.01.2013 г. – м.04.2014 г., ведно със законната лихва от 07.11.2014
г. до окончателното изплащане, сумата от 194, 75 лв., представляваща лихва за
забава за периода 28.02.2013 г. – 23.10.2014 г., сумата от 369, 78 лв.,
представляваща разноски по делото. Считат, че вземанията по изпълнителния лист
са погасени по давност. Твърдят, че вземанията на „Т.С.“ ЕАД произтичат от
влязла в сила заповед за изпълнение, поради което по отношение на тях се
прилага давността за самото вземане, в случая: кратката 3-годишна, тъй като се
касае за периодични вземания. Не намира приложение 5-годишната давност, тъй
като вземането не е установено със съдебно решение, съгласно изискването на
чл.117, ал.2 ЗЗД. Считат, че давността е прекъсната с образуване на
изпълнителното дело на 31.03.2015 г. След това в продължение на 2 години няма
извършени валидни изпълнителни действия, поради което изпълнителното
производство се явява прекратено към 31.03.2017 г. по силата на закона. За това
не е необходимо издаване на постановление за прекратяване от съдебния
изпълнител. Всички действия, извършени след посочената дата, са лишени от
основание и не произвеждат правно действие. Прекратяването на изпълнителното
производство поради перемпция няма за последица погасяване на самото вземане,
но нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Тъй като в случая след искането за
образуване на изпълнителното дело на 31.03.2015 не са извършвани никакви
валидни изпълнителни действия, давността за вземанията на „Т.С.“ ЕАД е изтекла
на 31.03.2017 г. С оглед на това считат, че след тази дата същите не могат да се
изпълняват принудително. Молят съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че не дължат на ответника посочените по-горе суми, като им присъди
сторените по делото разноски.
С
постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявените
искове. Твърди, че вземанията му произтичат от заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която длъжниците не са депозирали възражение, поради което същата е
влязла в сила. Счита, че вземанията му се погасяват с изтичане на кратката
3-годишна давност. Позовава се на ППВС № 3/1980 г., според което давност не
тече, докато трае изпълнителното производство. С искането за образуването му
взискателят е възложил на съдебния изпълнител, на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ,
да извърши цялостно проучване на имуществото на длъжника, да направи справки,
да набавя документи, както и да определи начина на изпълнение, поради което
всяко едно предприето от него действие следва да бъде отчетено при броене на
давностния срок във връзка с перемпцията. Моли съда да отхвърли предявените искове,
като му присъди сторените по делото разноски.
По
делото е представен изпълнителен лист от 23.01.2015 г., издаден въз основа на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 17.11.2014 г., постановена по гр.д. № 60926/2014 г. на СРС, 33
състав, с който Г.А.Н. и Т.Х.Н. са осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 2 346, 74 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за
периода м.01.2013 г. – м.04.2014 г., ведно със законната лихва от 07.11.2014 г.
до изплащане на вземането, сумата от 194, 75 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 28.02.2013 г. – 23.10.2014 г., както и сумата от 369, 78 лв. –
разноски по делото, в това число: 50, 83 лв. – държавна такса и 318, 95 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Видно
от приложеното в настоящото производство заверено копие на изп. дело № 20157860400496
на ЧСИ М.М., с молба от 31.03.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е поискала образуване на
изпълнително дело въз основа на
горепосочения изпълнителен лист.
До
длъжниците са изпратени покани за доброволно изпълнение изх. № 6014/15.04.2015
г. и изх. № 6018/15.04.2015 г.
Насрочен
е опис на движими вещи, за който на длъжниците са изпратени призовки за
принудително изпълнение изх. № 6429 и № 6439 от 16.03.2017 г.
Съдебният
изпълнител е изпратил запорни съобщения до различни банки с изх. номера от
21.07.2018 г.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото се включват отрицателни установителни искове, че ищците не
дължат на ответника исковата сума.
Разпоредбата
на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е
предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК
(отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се
прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не
се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010
г. на ВКС, ТК, I ТО).
В
случая ищците основават исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла
давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С
оглед на това следва да се приеме, че се позовават на юридически факт, настъпил
след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество.
Нормата
на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от
длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено
нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази
в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен
срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г.
по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/.
Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на
искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен
от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на
заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК
(отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с
изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се
получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането.
За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с
вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно
изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и
заповедното производство,
уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят
недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение
произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика,
постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение
към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна
съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия
процесуален закон заповедно производство.
Съгласно
т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият
ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно
чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е
спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или
ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се
счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта
за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист,
съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения нормата на чл.117,
ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е
налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Съдът
приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила на 23.01.2015 г.,
когато е издаден изпълнителният лист, доколкото по делото не са представени
доказателства относно датата, на която е изтекъл двуседмичният срок по чл.414,
ал.2 ГПК за подаване на възражение от длъжника. Също така следва да се
съобрази, че страните не спорят относно обстоятелството, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК. От този момент
е започнала да тече давността по чл.117, ал.2 ЗЗД, която изтича на 23.01.2020
г.
Към
момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнително дело – 31.03.2015
г., давността не е изтекла.
Съгласно
чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по
т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
От
приложеното в настоящото производство заверено копие на изпълнителното дело се
установи, че в период от две години от образуване на изпълнителното
производство не са предприети изпълнителни действия, които да са от естество да
прекъснат давността. Не съставляват такива действия изпращането на покани за
доброволно изпълнение. Не може да се приеме, че изявлението на съдебния
изпълнител, че ще се извърши опис на движими вещи, е довело до прекъсване на
давността, доколкото описът на движими вещи не се е осъществил, следователно и
това не представлява валидно действие по изпълнението.
От
изложеното следва, че е налице хипотезата на чл.433, ал.1, т.8, според която
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече
от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, а в
случая – от подаването на молбата за образуване на изпълнителното производство,
съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ – 31.03.2015 г. Извършените след
прекратяването на изпълнителното производство действия не съставляват валидно
извършени изпълнителни действия и не водят до прекъсване на давността за
вземанията, поради което не подлежат на изследване в настоящото производство.
Със
същото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г.,
съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането, поради което доводите, които
жалбоподателят черпи от последното, не могат да бъдат споделени.
Според
установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б.
„б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от
носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и
насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно
производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с депозиране
на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез
оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се
прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на
разглежданите норми. Давността за вземането, която е започнала да тече на 31.03.2015
г., е изтекла на 31.03.2020 г. – в хода на висящия процес. Съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното
право. Ето защо, съдът следва да се
зачете изтеклата погасителна давност в хода на висящия процес по предявените
отрицателни установителни искове на длъжниците.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията на „Т.С.“ ЕАД, за
които е издаден процесният изпълнителен лист от 23.01.2015 г., са погасени по
давност.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответниците
по жалбата имат право на разноски за въззивното производство и са заявили
претенция за присъждане на такива, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 440 лв. Само когато е доказано извършването на
разноски в производството обаче, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК, по арг. от т.1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са
представени доказателства за извършването на претендираните разноски,
изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение в претендирания размер, поради което разноски в полза на
ответниците по жалбата не следва да се присъждат.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
264790 от 04.11.2019 г., постановено по гр.д. № 63976/2018 г. на СРС, III ГО, 155 състав.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.