Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................./ 03.07.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесет и четвърти юни през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВИН ШАКИРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА
ПЕНЕВА
КРАСИМИР
ВАСИЛЕВ
при секретар ЕЛКА ИВАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 1018 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на „Лазара“ ЕООД срещу Решение № 1787 от 24.04.2019г.
по гр.д. № 12591/2018г. по описа на ВРС, ХIV-ти състав, с което на основание чл.
128, т. 2 вр. чл. 245, ал. 2 от КТ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД въззивникът е осъден да заплати на Д.Г.Д. с ЕГН ********** сумата от 928.22 /деветстотин двадесет
и осем лв. и двадесет и две ст./ лева,
представляваща неплатена част от дължимо трудово възнаграждение за м. юни
2018г., цялото в размер на 3 247.27 лева по трудов договор № 83/04.05.2018г.,
ведно със законната лихва върху присъдената сума считано от датата на подаване
на исковата молба – 21.8.2018г. до окончателното плащане на задължението.
Жалбата е
основана на оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на
решението, както и за постановяването му в нарушение на процесуални правила.
Поддържат се доводи за неправилност поради неправилна преценка на
доказателствата по делото, липсват конкретни и обосновани фактически
констатации и съответни на тях правни изводи. По делото не е установен броя на
отработените часове от работника за всеки ден, за да се изчислят реално
отработените от него часове. Не е доказано и твърдението, че на 16.06. и на
23.06.2018г. е работил по 7 часа, нито, че е работил в дните, посочени в
исковата молба. В тежест на работника е да установи завишаването на месечната
продължителност на работното време, като в случая ищецът не е доказал
отработването на допълнителни часове над 35 часа за седмица. Твърди, че
действително ищецът бил командирован в корабостроителен завод в гр. Сен Назер,
Франция въз основа на Договор от 27.04.2018г., сключен с SNEF. Приложение в тази хипотеза намира чл. 121а, ал. 1,
т. 1, б. „а“ от КТ, а отношенията между страните са уредени от Директива
96/71/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.12.1996г. На основание чл. 2, ал. 1 от Наредба
за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в
рамките на предоставяне на услуги, страните са уговорили в ДС от 04.05.2018г.
към ТД № 83/02.05.2018г. за срока на командировката минимални условия на
работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или
сходна работа във Франция. Договореният размер на ОРЗ бил 2 935 лв. /1
498.50 евро/. Установено е по делото, че от 01.01.2018г. във Франция
минималната часова ставка е в размер на 9.88 евро или 1 498.50 евро на
месец. На 08.08.2018г. ищецът получил дължимото ТВ за м. юни 2018г. по
банковата си сметка. Съдът не е съобразил писмените доказателства в тази връзка
– отчетна форма за явяване на работа и писмен отговор от SNEF. Възприетият от ВРС първи вариант на заключението на
ССчЕ е математически израз на твърденията за положен труд в исковата молба
умножен по 12.35 евро на час. Заключението е кредитирано изолирано от
останалите доказателства по делото и без съобразяване на факта, че по делото
липсват убедителни доказателства за положен от ищеца извънреден труд през м.
юни 2018г. От друга страна, съгласно законодателството на Република Франция
допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит не е елемент на
ТВ на работника, поради което претенцията за заплащане на допълнително
възнаграждение в този смисъл е неоснователна. Моли поради всичко изложено, да
се отмени обжалваното решение, а предявения иск като неоснователен – да се
отхвърли.
В отговор на жалбата Д.Г.Д. оспорва доводите в
нея. Поддържа, че решението на ВРС е правилно и законосъобразно и моли същото
да се потвърди.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат заявената позиция
по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка
валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.
269, пр. I
от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или
недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен
от Д.Г.Д. срещу „Лазара“ ЕООД, ЕИК ********* осъдителен иск с правно основание чл. 150 и чл. 128, т. 2 вр.
чл. 245, ал. 2 от КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 928.22
лв. /съгласно допуснато изменение в размера на иска в п.с.з. от 09.04.2019г./, представляваща
част от дължимо и неплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд
през м. юни 2018г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба
до окончателното плащане на задължението.
Фактическите твърдения, на които е основан иска са
следните: по силата на сключен трудов договор № 83 от 02.05.2018г. между
страните е възникнало трудовото правоотношение, по което ищецът приел да
престира труд на длъжност „електромонтьор“ при дружеството срещу задължението
на работодателя да плаща уговорено основно ТВ и допълнително такова за прослужено
време. За месец юни ищецът бил командирован в гр. Сен Назер, Франция. Въпреки
престирания от него извънреден труд от 26 часа, същият не е бил възнаграден.
През дните 02.06. и 09.06. ищецът положил извънреден труд по 6 часа, а на 16.06.
и 23.06. – по 7 часа. На 08.08.2018г. ответникът му е заплатил сумата от
2 319.05 лв., като исковата сума е дължим остатък и възнаграждение за
положен извънреден труд съгласно минималните условия на работа установени за
работниците на сходна работа в приемащата държава, което въпреки настъпилият
падеж не му е платен. Отправил искане за положително произнасяне по делото.
В отговор на исковата молба, „Лазара“ ЕООД оспорил
исковете по основание. Признал възникналото правоотношение между страните,
както и факта на командироване на работника в рамките на предоставяне на услуги
по чл. 121а, ал. 1, т. 1 от КТ в Сен Назер, Франция, съгласно условията на
постигнато между страните допълнително споразумение от 04.05.2018г.
Договореният размер на ОРЗ е в съответствие с минималните ставки на заплащане
във Франция, като от 01.01.2018г. БМРЗ на час е в размер на 9.88 евро или
1 498.50 евро, поради което ОРЗ е уговорена като левова равностойност на
същата от 2 935 лв. Работникът е работил в корабостроителен завод в гр.
Сен Назер при нормална продължителност на работното време, без полагане на
извънреден труд до 28.06.2018г. Работодателят начислил в разчетно-платежна
ведомост за м. юни 2018г. уговореното възнаграждение за пълен отработен месец.
Нетното възнаграждение след направени удръжки за дължими осигурителни вноски и
данъци е в размер на 2 319.05 лв., която сума е преведана на ищеца по
банков път. Трудовото правоотношение между страните е прекратено със Заповед №
61/13.07.2018г. на основание чл. 71, ал. 1 от КТ в срока за изпитване. На ищеца
е платено нетно ТВ за м. юни 2018г. в пълен размер от 2 319.05 лв. Отправил
искане в тази връзка за отхвърляне на иска.
СЪДЪТ, след преценка на
становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно
убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от
фактическа страна:
Няма
спор по делото, а и от Трудов договор № 83 от 02.05.2018г., сключен на
основание чл. 67, ал. 1, т. 1 вр. чл. 70, ал. 1 от КТ се установява, че между
страните е възникнало трудово
правоотношение, по силата на което Д.Д., като работник приел да изпълнява
длъжността „електромонтьор“ при ответника – работодател, срещу задължението на
последния да заплаща ОМТВ от 510 лв. и допълнително възнаграждение от 0.6%
увеличение към основното такова за всяка прослужена година по заеманата
длъжност.
На
04.05.2018г. между страните е сключен двуезичен „Трудов договор № 83“, по
силата на който работодателят възложил, а работникът приел да изпълнява в
„Лазара“ ЕООД длъжността електромонтьор в гр. Сен Назер при уговорено работно
време от 7 часа на ден. Възнаграждението на работника е уговорено в размер на
9.88 евро за всеки час до 35 часа на седмица, а за изработените над 35 часа до
43 часа на седмица се заплаща овъртайм в размер + 25% от уговореното часово
възнаграждение, а над 43 часа на седмица + 50% от уговореното възнаграждение
с периодичност на изплащане до края на месеца, следващ този, в който е положен
труда и с ДВ за придобит трудов стаж и професионален опит 0.6% за всяка година
трудов стаж на същата, сходна работа.
Съгласно
Допълнително споразумение към ТД № 83/02.05.2018г. от 04.05.2018г., сключено на
основание чл. 121а, ал. 1, т. 1 от КТ страните уговорили характер и място на
работа – опъване на кабел и прекарване на ел. трасета във връзка с договор № 2R-18-02-06 от 27.04.2018г. със SNEF, а размера на ОРЗ от
2 935 лв., както и допълнителни възнаграждения, предвидени в
законодателството на приемащата държава.
В
съставена и представена от работодателя /без дата/ „Отчетна форма за
явяване/неявяване на работа за м. юни 2018“ не е отразен положен труд от Д.Д. в
почивни дни 02, 09, 16 и 23.06.
В
превод от френски език е представен Указ № 2017-1719 от 20.12.2017г. на
президента на републиката, с който считано от 01.01.2018г. в континентална
Франция, брутната почасова сума на МРЗ е в размер на 9.88 евро или
1 498.47 евро месечно на база законната работна седмица от 35 часа.
Пред
ВРС ищецът ангажирал гласни доказателства посредством показанията на
свидетелите И. Х. и З. П.. От същите се
установява, че командировани от ответника работодател били 9 работници, сред
които и те и Д.Д.. Работното време било по часове, като съботите работили по 6
часа. През седмицата работили по 8 часа. Работили всяка събота, без изключение,
като още от петък знаели, че ще работят в събота. Още при сключване на договора
г-н Л. заявил, че в съботите ще се работи по 6 часа. Веднъж или два пъти
работили по 7 часа без почивка. Понеже повечето работници приели да отидат във
Франция и работели за пари, искали да работят повече часове, но им било
обяснено, че френските синдикати не разрешавали. Пропусквателният режим в
завода бил строг – влизали и излизали освен с електронна карта и се подписвали,
като без чекиране достъпа и изхода през портала бил невъзможен.
От
допълнителното заключение на ССчЕ, приета пред ВРС се установява, че съгласно
трудовия стаж по специалността и чл. 4 от трудовия договор между страните,
допълнителното възнаграждение за придобит ТСПО се равнява на 23.4%. Ищецът е
отработил съгласно ведомост за РЗ през м. юни 2018г. 20 р.д. и извънреден труд
от 26 часа. При тези данни основното трудово възнаграждение за м. юни 2018г.
възлиза на 1 383.20 евро или 2 705.30 лв. А БТВ, при което към основното
такова се добавя ДВ за прослужено време и извънредния труд възлиза на
3 966.36 лв., а нетното такова на 3 247.27 лв. След приспадане на
платеното възнаграждение от 2 319.05 лв., дължимият остатък от
възнаграждението възлиза на 928.22 лв.
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
В
практиката си ВКС приема, че в тежест на работника е да установи завишаването
на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички
доказателствени средства, в това число и свидетелски показания. Неводенето на
писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля
доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по
себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл. 143,
ал. 1 от КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните,
доводите им и събраните по делото доказателства е установяването или не на
положен извънреден труд.
В
тежест на работодателя е да докаже заплащането на извънредния труд, ако такъв в
действителност е положен, като са допустими писмените доказателства и съдебните
експертизи.
Независимо какви условия на работно време и
почивки ще приеме съдът, ако установи, че с оглед приложимите за случая правила
е положен извънреден труд и той е останал неплатен, ще следва да го присъди, на
основание чл. 150 от КТ
/Решение № 14 от 27.03.2012г. по гр.д. № 405/2011г. на ВКС, IV ГО/.
Установено
е по делото, че по силата на трудов договор № 83 от 02.05.2018г. и от 04.05.2018г.
между страните е възникнало трудово правоотношение, като по силата на последното
ищецът приел да престира труд на длъжността „електромонтьор“ в гр. Сен Назер.
Уговореното между страните работно време
по договора е 7 часа на ден. Спорен между страните е въпроса доколко работникът
е положил извънреден труд в почивните дни 02.06. и 09.06. по 6 часа и на 16.06.
и 23.06. – по 7 часа. Полагането на труд от работника, в дните и в твърдяния
обем се установява по делото от показанията на свидетелите Х. и П.. Съдът
кредитира последните като обективни, изхождайки от тяхната непосредственост,
конкретика и взаимна подкрепеност. Същите не са опровергани от останалите
доказателства по делото, логични са и кореспондират с останалите данни по
делото. Безспорно, пропусквателният режим в Корабостроителния завод в гр. Сен
Назер бил строг и формален, но работодателят не е представител доказателства,
относими към реално отработеното време на ищеца съобразно тази отчетност. При
липса и на друга писмена отчетност на положения от ответниците извънреден труд
при въззивника, оспорването на факта на полагане на същия се явява необосновано
и оборено от гласните доказателства. Ето защо съдът приема, че в сочените в
исковата молба параметри, работникът е положил извънреден труд, за заплащането
на който не са представени доказателства от работодателя. Искът е доказан по
основание.
Стойностното
изражение на възнаграждението за положен извънреден труд е израз на
постигнатото между страните съгласие по т. 4 от трудовия договор, поради което
доводите в жалбата за необоснованост на заключението на ССчЕ, установяващо
размера на дължимото възнаграждение са неоснователни.
Доколкото
в същия договор страните са уговорили за престирания труд, работодателят да
заплаща и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит от 0.6% за всяка година трудов стаж по длъжността, то дължимо по силата на
уговореното между страните се явява и това допълнително трудово възнаграждение.
Размерът му при трудов стаж по специалността от 39г., 2м. и 5 дни е установен
от заключението на ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и професионално
дадено. Необосновани в тази връзка са доводите в жалбата сочещи на приложимост
в отношенията между страните на хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ от КТ въз основа на Договор от 27.04.2018г., сключен със SNEF. Такъв договор по делото не е представен,
нито е налице друго доказателство установяващо хипотеза на изпращане на
работници в рамките на предоставяне на услуги по смисъла на чл. 121а, ал. 2 от КТ. Ирелевантно значение за дължимостта на уговорено между страните
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит поради
това има обстоятелството дали същото е елемент от ТВ на работника съгласно законодателството
на Република Франция. Нещо повече, и при извод за приложимост в отношенията
между страните на разпоредбите от КТ за командироване на работници в рамките на
предоставяне на услуги по чл. 121а от КТ, самия факт на командироването на
работника по този ред не отменя автоматично по-благоприятните за работника
уговорки, постигнати между страните в трудовия договор. Щом допълнителното
възнаграждение е уговорено в сключен между страните трудов договор, то е
дължимо на това основание. Този извод следва от легалното определение на
понятието "командироване" по смисъла на чл. 121, ал. 3 и ал. 4 от КТ съгласно
§ 1, т. 16 от ДР на КТ. Съгласно него "командироване" по смисъла на чл.
121, ал. 3 и ал. 4 от КТ е изменение на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие на страните, поради изпращане за същата или на друга работа в държава
- членка на ЕС, в друга държава - страна по Споразумението за европейско
икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. Следователно при
командироване по реда на чл. 121, ал. 3 и ал. 4 от КТ се постига изменение на
трудовия договор по отношение на неговото място на изпълнение. Това изменение
обаче не дерогира основните параметри и уговорки в трудовия договор, обвързващ
страните със съдържанието му към момента на сключването му. Ето защо са несъстоятелни
доводите за неприложимост на уговорените клаузи от съдържанието на обвързващия
страните трудов договор и за недължимост на допълнителното възнаграждение.
В
заключение, предявените искове са доказани по основание и размер и следва да се
уважат. Решението на ВРС е правилно и следва да се потвърди.
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК с оглед изхода на делото пред настоящата
инстанция, въззиваемият има право на поискани и доказани разноски. Действително
реализирани от страната са разноски под формата на платено възнаграждение за
един адвокат в размер на 300 лв. В този размер разноските следва да се присъдят
в тежест на въззивника.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1787 от 24.04.2019г. по гр.д. № 12591/2018г. по описа на ВРС, ХIV-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Лазара“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адресна управление: гр. Варна, ул. „*****“
№ 29, представлявано от Управителя Р. Н.Л. ДА
ЗАПЛАТИ на Д.Г.Д. с ЕГН ********** сумата
от 300.00 /триста/ лева,
представляваща реализирани по делото съдебно деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.