Решение по дело №10831/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1391
Дата: 11 март 2025 г. (в сила от 11 март 2025 г.)
Съдия: Татяна Димитрова
Дело: 20221100510831
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 октомври 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1391
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова

Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510831 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 7974/12.07.2022 г., постановено по гр. д. № 3885/2021 г. на СРС, 169-ти
състав, частично са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с
правно основание чл. 79, ал.1, предл.1 и чл. 86 от ЗЗДот „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, срещу Г. Б. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „******* и
М. Х. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „*******, с което е признато
за установено, че ответниците ДЪЛЖАТ на ищеца всеки сумата от по 410.59 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, общ.
******* за периода май 2018 г. до април 2020 г. ведно със законната лихва, считано от
19.05.2021 г. до окончателното погасяване, както и всеки по 3 лв. такса за дялово
разпределение за периода 08.2019 г. до 09.2019 г., представляващи 1 / 2 от цялата дължима
сума за доставена топлинна енергия и извършена услуга дялово разпределение; исковете са
ОТХВЪРЛЕНИ за горницата над тези суми. до пълния предявен размер и за периода май
2017 г. до април 2018 г. включително като погасени о давност, както иска с правно
основание чл.86 ЗЗД за сумата от 50.49 лв. лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до
21.04.2021 г., както и 0.25 лв. лихва за периода 01.10.2019 г. до 21.04.2021 г. Отговорността
за разноски и е разпределена съобразно отхвърлената и уважената част от исковете.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подава ищецът, с която
оспорва решението като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са отхвърлени
1
претенциите на дружеството. Основното възражение на въззивника е относно
изводите на съда, че претенцията обхваща и суми, които са погасени по давност.
Погрешното определяне на приложимите и действащи между страните общи условия от
2014 год. през процесния период е причина за неправилното изчисление на давностния срок.
Издаваните обобщени месечни фактури и изравнителни сметки се изготвят след
необходимите преизчисления и приспадания, като претендираните суми са именно за
задължения, възникнали след срока за заплащане на издадената обобщена фактура. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като постанови ново, с
което изцяло да уважи претенциите. Претендират разноски.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подава и ответникът Г.
Б. Б., който оспорва решението в частта, с която е уважена претенцията срещу него и е
признато, че дължи процесните суми. Въззивникът възразява по делото да е доказано по
безспорен и несъмнен начин притежавано от него право на собственост или вещно право на
ползване, а от там и качеството му на потребител на топлинна енергия. Резултат от това е
невъзможност да се ангажира отговорността му за заплащане на задължения за доставена
топлинна енергия. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като постанови
ново, с което отхвърли претенциите срещу него. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба подават и двамата
ответници, с които оспорват въззивната жалба като необоснована и недоказана. Оспорват
допустимостта чрез фактуриране да се удължава давностния срок, каквото видно от
съдържанието на въззивната жалба цели да постигне дружеството – ищец. Твърдят, че съда
правилно е определил вземанията като попадащи под специалната тригодишна давност,
както и началния момент на същата, а именно възникване на задължението, а не издаването
на обобщена фактура, каквито са твърденията във въззивната жалба. Оспорва по делото да
са представени доказателства от ищеца, както е и разпределената му доказателствена
тежест, относно прекъсване или спиране на давността, поради което каквито и да са
твърдения в тази насока са неоснователни. Претендират направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263,
ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде
разгледан по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или
представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
2
решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни
норми - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
По отношение правилността на решението настоящият състав на въззивния съд
намира следното:
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че
ответниците като потребители на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. *******
са обвързани от Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София”
ЕАД на потребители за битови нужди, според чиито клаузи ищецът е доставил за периода от
01.5.2017 г. до 30.04.2020 г. на ответниците топлинна енергия, а последните не са заплатили
всеки по ½ от сумата в размер 1199.70 лв., главница, представляваща цена на топлинна
енергия, сумата 50.49 лв. лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 21.04.2021 г., сумата
за дялово разпределение от 6 лв. за периода м.08.2019 г. до м.09.2019 г., както и 0.25 лв.
лихва за периода 01.10.2019 г. до 21.04.2021 г. Топлоснабденият имот се намира в сграда-
етажна собственост, в която за посочения период разпределението на топлинна енергия е
извършвано от „Техем Сървисис” ЕООД съобразно сключения между него и сградата в
етажна собственост договор. Правния интерес от предявените искове ищецът обосновава с
подадено от ответниците възражение по чл.415 ГПК срещу издадената в негова полза
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№27995/2021 г. на СРС, 169 състав.
Претендира законната лихва от датата на заявлението до окончателното плащане, както и
присъждане на разноски.
Ответниците са подали писмен отговор, с който оспорват исковете като
неоснователни и недоказани. Правят възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва
наличие на облигационна връзка с ищеца
При правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, ищецът трябва да
установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през
процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.
42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с
влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна
енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.
3
10. 2017 г. – м. 04.2019 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че,
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената
на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот
в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
В настоящия случай, ищецът – въззивник се домогва да докаже правото на
собственост, притежавано и от двамата ответници – въззиваеми чрез представяне на
следните нотариални актове. На първо място, това е Нотариален акт №108, том XXX, дело
№7843/95 год. от 08.05.1995 год., видно от съдържанието на който недвижимият имот, за
който се претендира доставяне на топлинна енергия, е придобит от ответника М. Х. Б.. На
второ място, това е Нотариален акт за дарение №45, том III, рег.№6196, дело №441/2010 год.
от 22.12.2010 год., по силата на който Б.Ц. Б. дарява собствената си 1 / 2 идеална част от
процесния недвижим имот. Именно по силата на последният, ответникът придобива
качеството на собственик за въпросната 1 / 2 идеална част, респ. и качеството на потребител
по смисъла на приложимите законови разпоредби. От материалите по делото е видно, че за
процесния период са подавани две декларации за откриване на партида. Първата, каквито са
и твърденията на ответника, наистина е открита на името на М. Б. и е от дата 10.05.1995 год.
Втората, обаче, е с по – късна дата – 29.03.2016 год. и е открита на името на Г. Б..
Първоинстанционният съд правилно е приел, че право на собственост върху недвижимия
имот притежават и двамата ответници.
Възражение относно правилното определяне на приложимите общи условия е
направено и от ищеца – въззивник, според когото неправилното определяне за действащи
към процесния период Общи условия от 2014 год. води и до неправилното приемане на
налични като погасени по давност суми.
Настоящият състав намира за частично основателно възражението на дружеството –
ищец относно приложимите общи условия. Действително за кратък период от исковата
претенция са действали и са биле приложими общите условия от 2014 год., съгласно които
сумите, дължими от потребителите на топлинна енергия се заплащат след изтичане на 30 –
дневен срок от периода, за който се отнасят. Този период обхваща времето от 31.05.2017 год.
(когато става изискуемо задължението от 01.05.2017 год.) и 11.07.2016 год., когато влизат в
4
сила Общите условия от 2016 год. В случая, обстоятелството е ирелевантно за липсата на
погасяване по давност, доколкото три години от 31.05.2017 год. изтичат на 31.05.2020 год.,
което е значителен период от време преди подаване на заявлението. За процесния период от
м. 07. 2017 г. до м.04.2020 год. приложение намира разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016
г., съгласно текста на която, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че погасени по давност ще
са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години назад,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е.
три години назад от 19.05.2021 год. Правилно е съобразил действащите към процесния
период Общи условия, съгласно които изискуемостта на задълженията настъпва в 45-дневен
срок след края на периода, за който се отнасят. Съответно, най – старото вземане, включено в
претенцията на ищеца е от месец май 2017 год., фактурата за което се изготвя и то става
изискуемо 45 дни след изтичане на 45 дни от периода, за който се отнасят, т.е. средата на
юни месец, по – конкретно 27.06.2017 год. Видно от документите по приложеното частно
гражданско дело, заявлението по реда на чл.410 ГПК е подадено на 19.05.2021 год.
Вземането по фактурата за месец май 2018 г. е станало изискуемо от 15.06.2018 г. и не е
погасено по давност. Възражението на ответника, направено в тази насока, би било
основателно, ако заявленеито бе подадено след 15.06.2021 год.. Предвид изложеното,
претенцията на ищцовото дружество правилно е отхвърлено за сумата, попадаща в този
период.
С оглед приемане, че приложими са Общите условия от 2016 год., следва да се
отбележи, че не е налице аналогична разпоредба на цитираната от първоинстанционния съд
от Общите условия от 2014 год. относно изискването за покана към длъжника. Доколкото,
обаче, въззивната жалба не съдържа оспорване изрично на изводите за недължимост, респ.
отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД поради недоказано поставяне в забава на ответниците
– въззиваеми, а въззивният съд действа съобразно принципа за диспозитивното начало, то не
може да се произнася по този въпрос.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение е правилно и законосъобразно в
обжалваната му част, поради което следва да бъде потвърдено.
Право на разноски, съобразно изхода на делото, имат само въззиваемите. Предявена е
претенция единствено за М. Б., като е представен договор за правна защита и съдействие за
предоставена безплатна правна помощ, както и списък с разноски по чл. 80 ГПК, с който се
претендират 400 лева за извършеното процесуално представителство и съдействие.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че претендирания размер е справедлив и
следва да се уважи изцяло.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
5

ПОТВЪРЖДАВА решение № 7974/12.07.2022 г., постановено по гр. д. № 3885/2021 г.
на СРС, 169-ти състав, частично са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове с правно основание чл. 79, ал.1, предл.1 и чл. 86 от ЗЗДот
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, срещу Г. Б. Б., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. София, ж.к. „******* и М. Х. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София,
ж.к. „*******, с което е признато за установено, че ответниците ДЪЛЖАТ на ищеца всеки
сумата от по 410.59 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, общ. ******* за периода май 2018 г. до април 2020 г. ведно със
законната лихва, считано от 19.05.2021 г. до окончателното погасяване, както и всеки по 3
лв. такса за дялово разпределение за периода 08.2019 г. до 09.2019 г., представляващи 1 / 2 от
цялата дължима сума за доставена топлинна енергия и извършена услуга дялово
разпределение; исковете са ОТХВЪРЛЕНИ за горницата над тези суми. до пълния предявен
размер и за периода май 2017 г. до април 2018 г. включително като погасени о давност, както
иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 50.49 лв. лихва за забава за периода от
15.09.2018 г. до 21.04.2021 г., както и 0.25 лв. лихва за периода 01.10.2019 г. до 21.04.2021 г.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК да заплати на М. Х. Б., ЕГН
**********, действаща чрез процесуалния си представител адв. И. А. Н., със съдебен адрес:
гр. Ботевград, ул. ******* сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ООД, трето лице-
помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
получаване на съобщението.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6