№ 798
гр. Варна , 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на шести
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела С. Христова
Светлана К. Цанкова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Светлана К. Цанкова Въззивно гражданско
дело № 20213100500367 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Производството е образувано по депозирана въззивна жалба от „Т.М. Комерс“
ЕООД, ЕИК ********* срещу решение № 261226/16.11..2020 г. постановено по гр.дело №
357 по описа за 2020 год на ВРС , с което се
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК ********* срещу „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ********* иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 386,16
лева – имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на удръжка от
трудовото възнаграждение на П.К.М., ЕГН **********, вноска за месец януари 2015 г.,
причинена в резултат от неправомерно поведение на служител на „Банка ДСК“ ЕАД
/праводател на ответника/, изразяващо се в извършване на действия по продължаване на
принудителното изпълнение по и.д.№ 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег.№ 717, по
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по
ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по описа на ВРС, ХХV състав, въпреки знанието, че П.К.М. не е
титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007 г., въз основа на който са
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по
ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по описа на ВРС, ХХV състав, и е предприето принудителното
изпълнение, което вземане е цедирано в полза на ищеца „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК
*********, с Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г.
ОСЪЖДА „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 100 лева, представляваща сторени в
производството разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК.
1
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Излагат
се подробни съображения във въззивната жалба. Претендира се отмяна на решението на ВРС
и постановяване на друго,с което да се отхвърли предявения иск. Претендират се разноски
по делото.
Въззиваемата страна е депозирала писмен отговор, в който изразява становище
за неоснователност на депозирана въззивна жалба. Претендира разноски по делото.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на
спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, намира, че жалбата е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не
страда от пороци, поради което съдът я намира за допустима.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Обжалваното решение подлежи на проверка за правилност по наведените в
жалбата оплаквания, поради което и за да се произнесе съдът взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК
********* срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 386,16 лева – имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна
загуба под формата на удръжка от трудовото възнаграждение на П.К.М.,
ЕГН **********, вноска за месец януари 2015 г., причинена в резултат от неправомерно
поведение на служител на „Банка ДСК“ ЕАД /праводател на ответника/, изразяващо се в
извършване на действия по продължаване на принудителното изпълнение по и.д.
№ 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег.№ 717, по издадени заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по
описа на ВРС, ХХV състав, въпреки знанието, че П.К.М. не е титуляр на задължения по
Договор за кредит от 13.08.2007 г., въз основа на който са издадени заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по
описа на ВРС, ХХV състав, и е предприето принудителното изпълнение, което вземане е
цедирано в полза на ищеца „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, с Договор за покупка и
прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г.
Твърди се, че по заявление на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано заповедно
производство по ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по описа на Районен съд – Варна за вземане по
Договор за кредит от 13.08.2007 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г., срещу
М.Ж.Ж., Ц.Н.И. - поръчител и П.К.М. - поръчител.
Твърди се, че П.М. не е бил поръчител по Договор за кредит от 13.08.2007 г,
но въпреки това банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист срещу него.
Твърди се, че е издадена Заповед № 1324/02.02.2011 г. за изпълнение на осн.чл.
417 ГПК, с която освен кредитополучателя и действителния му поръчител Ц.И., е осъден в
качеството му на поръчител и П.К.М. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сума в общ размер на
14 456,39 лева, произтичаща от Договора от 13.08.2007 г.
По издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело
№ 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., срещу П.К.М. и на 14.07.2011 г. му е връчена покана за
2
доброволно изпълнение. П.М. не е подал възражение срещу издадената заповед и тя е
влязла в сила, като е наложен запор върху трудовото му възнаграждение.
Ответното дружество е конституирано като взискател по изпълнителното дело
, поради частно правоприемство на вземането по силата на Договор за покупко-продажба на
вземания от 12.06.2012 г.
Ответното дружество е образувало, в качеството си на частен
правоприемник, ч.гр.д № 8534/2011 г. по описа на Районен съд – Варна, за вземане по
Договор за кредит от 23.11.2007 г. отпуснат на М.Ж.Ж.. По посоченото гражданско дело е
издаден изпълнителен лист,, с който П.М. е осъден да заплати в качеството му на поръчител
на банката сума в общ размер на 16 296,12 лева по Договор за кредит за текущо потребление
от 23.11.2007 г. За вземанията е образувано изп.д. № 911/2013 г. по описа на ЧСИ Р.Т..
След запознаване с двете заповедни производства и образуваните
изпълнителни дела, П.М. е разбрал, че е плащал чуждо задължение. По подадено от него
възражение по ч.гр.д.№ 8534/2011 г. по описа на Районен съд - Варна е било образувано
гр.д.№ 702/2014 г. по описа на Районен съд - Варна, като с влязло в сила съдебно решение
изп.д. № 911/2013 г. по описа на ЧСИ Р.Т. е било прекратено по отношение на П.М..
Твърди се, че вследствие на постъпилите средства от удръжките от трудовото
възнаграждение на П.М., изп.д.№ 637/2011 г. е приключено поради пълно погасяване на
дълга по него.
Още през 2013 г. ответното дружество, чрез свои служители, е узнало от П.М.
факта, че е било предприето принудително изпълнение, въз основа на несъществуващо
поръчителство, но въпреки това е продължило недобросъвестно и в нарушение на добрите
нрави принудително да се удовлетворява. Счита, че поведението на ответника съставлява
злоупотреба с процесуални права по чл. 3 ГПК.
Твърди се, че процесното вземане, съответно на удръжката за месец януари
2015 г., е прехвърлено на ищеца с Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от
11.09.2019 г., като на длъжника е изпратено уведомление по чл. 99 ЗЗД, като е дадена
възможност за доброволно заплащане на процесната сума в 14-дневен срок от връчване. С
липсата на изпълнение в указания срок ищецът обосновава интереса си от исковата
претенция. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на исковата претенция.
Твърди, че договорът за цесия в полза на ищеца е нищожен поради невъзможен
предмет. Твърдяната от ищеца имуществена вреда не е прехвърлимо вземане,тъй като
обезщетението за вреди има характер на вземане с оглед личността и за това е
непрехвърлимо . Липсват предпоставки за реализиране на претендираната от ищеца
отговорност за непозволено увреждане по чл. 3 ГПК. Липсват доказателства за наличие на
вреда, съгласно твърденията на ищеца. Твърди, че по силата на Договор от 12.06.2012 г.
„Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило на ответното дружество пакет от вземания, ведно с всички
привилегии, обезпечения и други принадлежности, сред които е и това срещу П.К.М. в
качеството му на задължено лице по влeзли в сила изпълнителни титули - заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2011 г., издадени по ч.гр.д.№ 1533/2011
г. по описа на Районен съд - Варна. Ответникът като правоприемник на цедента се ползва
от издадените в полза на банката и влезли в сила преди цесията заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2011 г., издадени по ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по
описа на Районен съд - Варна, въз основа на които е образувано изп.д.№ 637/2011 г. по
описа на ЧСИ Р.Т.. След получаване на поканата за доброволно изпълнение на 14.07.2011 г.
3
лично от П.М., същият не е упражнил правата си по чл. 414 ГПК и възможността за
възражение е преклудирана за него. Пропускането на предоставените от закона
възможности, не е основание да се приема, че ответното дружество с поведението си е
злоупотребило с права.Предприемането на принудително изпълнение за вземане, с което
кредиторът разполага с влязъл в сила изпълнителен титул, не съставлява противоправно
поведение. Запорът върху трудовото възнаграждение на П.М. е поискано от предходния
взискател по изпълнителното дело „Банка ДСК“ ЕАД, поради което не е налице причинно-
следствена връзка между поведението на ответника и твърдените от ищеца вреди. В случай,
че са произтекли вреди в конкретния случай, то същите са в резултат на грешка на служител
на „Банка ДСК“ ЕАД – или на съда. Дори да се приеме, че е налице недобросъвестно
процесуално поведение (в случая на юрисконсулт на „Банка ДСК" ЕАД) и то е послужило
като основа за издаване на заповедта за изпълнение, то след като същата е влязла в сила,
искът за обезвреда с основание чл. 3 ГПК не може да бъде предявен. Не е налице твърдяната
от ищеца злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като. самото
узнаване от страна на „ОТП Факторинг“ ЕАД, че П.М. не е поръчителствал за процесното
задължение, не покрива съдържанието на недобросъвестност и злоупотреба с процесуални
права.. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
От представените писмени доказателства: заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК вх. № 2572/31.01.2011 г., Договор за кредит за текущо
потребление от 13.08.2007 г., Допълнително споразумение към договор за кредит от
30.06.2010 г., Заповед № 1324/02.02.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417
ГПК и Изпълнителен лист от 02.02.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 1533/2011 г. по описа на
Районен съд – Варна, 25 състав, молба от 01.07.2011 г. от „Банка ДСК“ ЕАД за образуване
на изпълнително дело, Запорно съобщение и Покана за доброволно изпълнение по изп.д.
20117170400637 по описа на ЧСИ Р.Т., Молба от „ОТП Факторинг“ ЕАД по изп.д. №
637/2011 г., /което не се оспорва и от страните / се установява следното:
Ч.гр.д. № 1533/2011 г. по описа на Районен съд – Варна е образувано по
депозирано на 31.01.2011 г. от „Банка ДСК“ ЕАД заявление по чл. 417 ГПК за издаване на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу М.Ж.Ж.- кредитополучател и
поръчители - Ц.Н.И. и П.К.М., въз основа на Договор за текущо потребление от 13.08.2007
г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г.
Видно от Договора за кредит от 13.08.2007 г., е , че същият е сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД и М.Ж.Ж.. За обезпечение на дълга по него е сключен Договор за
поръчителство от същата дата с Ц.Н.И.. С Допълнителното споразумение от 30.06.2010 г.,
сключено между „Банка ДСК“ ЕАД и М.Ж.Ж. са предоговорени условията по Договора за
кредит от 13.08.2007 г.
Въз основа на представените документи по ч.гр.д. № 1533/2011 г. по описа на
ВРС, са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
С молба на кредитора от 01.07.2011 г. е образувано изп.д. №
20117170400637 по описа на ЧСИ Р.Т.. На длъжника П.М. е била изпратена покана за
доброволно изпълнение, получена от него на 14.07.2011 г.
Между страните не е спорно, че след получаване на препис от заповедта и на
поканата за доброволно изпълнение, длъжникът не е възразил по реда на чл. 414 ГПК,
поради което и заповедта е влязла в сила.
4
Върху получаваното от П.М. трудово възнаграждение е наложен запор, като за
месец януари 2015 г. от това възнаграждение е удържана сумата от 386,16 лева.
С молба от 14.12.2012 г. по изпълнителното дело като взискател е бил
конститутиран настоящият ответник ОТП Факторинг“ ЕАД- частен правоприемник на
взискателя „Банка ДСК“ ЕАД въз основа на Договор за цесия 12.06.2012 г., изкупувайки
вземания на продавача съобразно приемо-предавателен протокол, сред които и това спрямо
длъжника М.Ж.Ж. по Договор за кредит от 13.08.2007 г.
Не спорно по делото, че въз основа на заявление по чл. 417 ГПК, подадено от
„Банка ДСК“ ЕАД срещу М.Ж.Ж., като кредитополучател, и П.К.М., като поръчител, е
образувано ч.гр.д. № 8534/2011 г. по описа на Районен съд – Варна за издаване заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу тях, произтичащо от Договор за кредит от
23.11.2007 г. и Договор за поръчителство към него. Искането е било уважено и въз основа на
издадения изпълнителен лист и по молба на настоящия ответник /отново като цесионер на
вземането/ от 19.11.2013 г. е било образувано изп.д. № 20137170400 911 по описа на ЧСИ
Р.Т.. На 25.11.2013 г. на длъжника П.М. са били връчени издадената заповед и покана за
доброволно изпълнение, като същият е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което и
кредиторът е предявил иск по чл. 422 ГПК, който с влязло в сила решение е бил отхвърлен.
Не е спорно между страните, че ищцовото дружество е придобило процесното
вземане от П.К.М. с Договор за цесия от 21.05.2019 г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
становищата и доводите на страните, изцяло възприема установената от ВРС
фактическа обстановка, както и правните изводи на съда изложени в мотивите на
обжалваното решение,които изцяло възприема и препраща към тях на основание
чл.272 от ГПК .
За пълнота на изложението и в отговор на депозираната въззивна жалба
следва да се посочи, че :
Предявеният иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК.
Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните
представител под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените
им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.
Отговорността по чл. 3 ГПК за вреди, причинени от злоупотреба с процесуални права
е деликтна и за нея са приложими общите правила относно деликта.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна
функция, произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица и е
обективна.
Фактическият състав на деликта включва кумулативното наличие следните елементи:
деяние – действие или бездействие; противоправност на деянието, вреда, причинна връзка
между осъщественото деяние и настъпването на вредите, както и вина на причинителя. В чл.
45, ал. 2 от ЗЗД е установена законна оборима презумпция, съгласно която във всички
случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.
Противоправността се изразява в такова поведение (действие или бездействие) на
дееца, което засяга чужди субективни права или правнозначими интереси и блага на един
или повече правни субекти, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на
5
конкретното деяние с вредоносен резултат.
Деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД се ангажира за увреждащо спрямо ищеца
поведение, т. е., тя се явява защита на негово субективно материално право или
правнозначим интерес или благо. Ето защо, за да е противоправно деянието по отношение
на ищеца, предявил иска по чл. 45 ЗЗД не трябва да има негово съгласие за увреждането му
– директно или потенциално възможно. С други думи щом един резултат се желае от
пострадалия, той не може да се оплаква, че е настъпил. В обобщение, едно действие или
бездействие може да е в нарушение на установения правопорядък или на общите принципи
на правото, на добрите нрави и на морала, и да е увреждащо за един правен субект, но той
не може да търси обезщетение за вреди от деликт, ако извършилият това действие е
действал според даденото от него съгласие.
Неподаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК при надлежно връчена заповед
за изпълнение, по същество представлява признание от длъжника, че дължи, съответно, че е
съгласен да изпълни, включително и да търпи принудително изпълнение върху негови
секвестируеми активи в образуваното изпълнително производство.
При това положение продължаването на принудителното изпълнение от страна на
ответното дружество против П. Машев (праводател на ищеца по договора за цесия), не
съставлява противоправно деяние по отношение на Машев, тъй като с неподаването на
възражение и влизане на заповедта за изпълнение в сила, съответно и стабилизиране на
изпълнителния титул, той се е съгласил да търпи принудителното изпълнение върху
секвестируемите си имуществени права за удовлетворяване на притезанието на взискателя.
Липсата на един от обективните признаци на деликта, а именно – неправомерност на
деянието – обосновава извод за неоснователност на предявения иск.
В случая, от представените по делото писмени доказателства се установява, че издадената в
рамките на ч.гр.д. № 1533/2011 г. по описа на Районен съд – Варна, 25 състав, заповед за
изпълнение е редовно връчена на длъжника, който в предвидения в закона в срок не е упражнил
правото си на възражение, с което изпълнителното основание се е стабилизирало.
Да се приеме обратното би означавало да се пререши въпросът за съществуването на
материалното право, съответно да се отрече правоустановителното действие на влязлата в сила
заповед за изпълнение, което е недопустимо на по аргумент от чл. 424 ГПК. Допускане в този
смисъл би позволило длъжниците, които са пропуснали да оспорят своевременно заповедта за
изпълнение, да получат възможност в ново производство да наведат преклудирани вече
възражения. Подобна възможност противоречи освен на основните принципи на гражданския
процес и на правовата държава изобщо.
Щом длъжникът е пропуснал да се защити чрез предвидените в закона
способи и щом не са налице последващи такива за преразглеждане на въпроса, това не би
следвало да води до извод за противоправност на действията на ищеца или на заявителя.
По изложените съображения, съдът намира, че действията по прилагане на
процесния изпълнителен способ не са противопоравни, съответно предявеният иск се явява
неоснователен.
В заключение, исковата претенция е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
В обобщение, решението на ВРс като правилно и законосъобразно следва да се
потвърди.
По разноските:
6
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъдат
присъдени сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261226/16.11..2020 г. постановено по гр.дело №
357 по описа за 2020 год на ВРС.
ОСЪЖДА „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град Варна, Район Одесос, ул. „Одесос“ № 20, ет. 1, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Кнюз Дондуков“ № 19, ет. 2, сумата от 100 (сто) лева, представляваща сторени
в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд,на
основание чл.280 ГПК…
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7