РЕШЕНИЕ
№ 1666
гр. Пловдив, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Е. З. Калпачка Въззивно гражданско дело №
20225300502829 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Вивус.БГ“ ЕООД,
с ЕИК ***, чрез юрисконсулт Д. Д., против решение № 2695 от 16.07.2022 г.
по гр.дело № 20454/2021 г. по описа на РС Пловдив, II гр. състав, с което се
признава за установено в отношенията между „Вивус.БГ“ ЕООД /с предишно
наименование „4 Финанс“ ЕООД/, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление в ***, представлявано от управителя Х.Г., от една страна и Н. Г.
Л., ЕГН: ********** с адрес в ***, че клаузата, предвиждаща заплащане на
такса за бързо разглеждане в размер на 215,39 лева по договор за кредит №
***от 15.05.2021 г. е нищожна, като противоречаща на принципа на добрите
нрави, неравноправна по смисъла на ЗПК и заобикаляща материално-
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и е осъден жалбоподателят да
заплати направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение,
дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за оказана безплатна правна помощ
по делото на ищеца Н. Г. Л..
С постъпилата въззивна жалба се навеждат доводи за неправилност и
1
необоснованост на обжалваното решение, като се оспорва извода на съда, че
процесната клауза в договора за кредит, предвиждаща такса експресно
разглеждане е нищожна. Твърди се, че таксата представлява възнаграждение
за самостоятелна услуга, посочена е в преддоговорната информация, няма
задължителен характер, не е пряко свързана с договора за кредит, поради
което не представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че
ползването на услугата предхожда сключване на договора, не е нито условие,
нито гаранция за сключване на договора за кредит. Излагат се мотиви, че
процесната клауза не противоречи на добрите нрави, съобразена е със
спецификата на кредитиране от небанкови институции, а само
нееквивалентността на престациите не може да бъде критерий за
противоречие с добрите нрави, като преценката за равностойност на
престациите на страните следва да се извършва с оглед техния интерес, във
всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, за което
цитира съдебна практика. Твърди, че няма основание за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, тъй като не е
налице материално затруднение на ищеца, а присъдените разноски са
недоказани по делото.
Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло, като неправилно
и необосновано. Претендира заплащане на разноски.
С постъпилия отговор на въззивната жалба се моли да бъде оставено в
сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно, съобразено с
материалния и процесуален закон и установената практика на ВКС. Излагат
се подробни съображения за нарушение на ЗПК, тъй като не е налице ясно и
разбираемо за потребителя посочване на всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредита, което пречи на потребителя да вземе
информиран и икономически обоснован извод за сключване на договора,
таксата за експресно разглеждане на кредита прикрива скрито оскъпяване по
договора, в погасителния план липсва посочване на разпределение на
вноските между отделните компоненти на задължението, поради което е
налице недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК.
Моли да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира заплащане
на разноски, прилага списък на разноските по чл. 80 ГПК, като прави искане
2
за присъждане на адвокатски хонорар на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, представя
договор за правна защита и съдействие.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото
доказателства, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията по чл. 269 ГПК съдът намира, че същото е валидно и
допустимо. Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна
проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
каквито са и нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на
потребителския договор, поради което по отношение на тях намират
приложение указанията в ТР №1/ 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и въззивният
съд следва да ги приложи при произнасяне по правния спор между страните,
независимо дали тяхното нарушение е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗПК и чл. 21, ал. 1 ЗПК,
вр. с чл. 26 ЗЗД, с искане за постановяване на решение, с което да се признае
за установено по отношение на ответника, че клаузата от договор за кредит от
15.05.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса
„Експресно разглеждане“ в размер на 215,39 лв., е нищожна като
противоречаща на принципа на добрите нрави, неравноправна по смисъла на
ЗЗП и заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се от ищеца, че
при избиране на опция за експресно разглеждане, съгласно общите условия на
заемодателя, заявлението за отпускане на кредите се разглежда до два часа, а
в противен случай до седем дни, поради което заемателят е принуден да
избере заплащане на тази такса, която се определя по размер едва в договора
за кредит, без да знае как и кога ще бъде платена. Липсва еквивалентност
между таксата за експресно разглеждане и извършената услуга, поради което
и на осн. чл. 144, т. 9 ЗЗП е неравноправна, прикрива скрит разход и цели
3
заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвидено е да се кумулира
към погасителните вноски и по този начин води до оскъпяване на кредита и
по същество представлява добавка към възнаградителната лихва.
Ответникът, в писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, е оспорил иска
изцяло, като е обосновал твърдения, че искът е необоснован и недоказан,
защото има валидно сключен договор за кредит, в който няма неравноправни
клаузи и такива, които противоречат на добросъвестността.
Не се оспорва установената от районен съд фактическа обстановка по
делото, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит №
***/15.05.2021 г., по силата на който заемодателят е предоставил на
заемателя парична сума в размер на 1200 лева, за срок от 30 дни, при
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40,99 %, ГПР- 49,70% и обща
дължима сума 1455,82 лв, като за кредитополучателя било уговорено
задължение за заплащане на сумата от 215,39 лв., представляваща такса за
бързо разглеждане. Не са представени доказателства за това каква е
насрещната престация, която кредитополучателят получава срещу
заплащането на така уговорената такса. От неоспореното заключение на ССЕ
се установява, че в размера на ГПР се включва единствено възнаградителната
лихва, без каквито и да е други разходи, като при включване на таксата
експресно разглеждане ГПР ще се увеличи с 215,389 % .
При така установеното по делото настоящата инстанция споделя извода
на районния съд за основателност на претенцията, тъй като се касае до
потребителски договор, който е сключен в нарушение на изискванията на
ЗПК и ЗЗП, таксата за бързо разглеждане по съществото си представлява
допълнително възнаграждение за кредитора, поради което е част от общите
разходи по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР, при което размерът
на годишните разходи ще надхвърли законоустановения максимум. Във
връзка с направените възражения във въззивната жалба и доводи в отговора
на въззивната жалба, е необходимо да се добави и следното:
Изхождайки от предмета на сключения между страните договор и
страните по него – физическо лице, което при сключването му действа извън
рамките на своята професионална компетентност и от друга страна финансова
институция по см. на 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, следва да се приеме, че се касае за потребителски
4
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на
този вид договори, уредени в глава трета, като договорът се подчинява и на
специалната уредба в ЗЗП, доколкото кредитополучателят е потребител по
смисъла на този закон.
По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Процесният договор за кредит
съдържа посочване на ГПР, без взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването, съдържа и обща сума, дължима от потребителя. Размерът на
ГПР, посочен в договора не съответства на действителния, съобразно поетите
от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. В конкретния случай в ГПР по договора не са включени
допълнителни разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, а
именно таксата за бързо разглеждане. Доколкото същата е уговорена в самия
договор, не може да се приеме основателно възражението на жалбоподателя,
че тя не е свързана с договора, а е по повод него. Още повече, че логично е
свързана със срока на усвояване на кредита, за което е налице законова
забрана, посочена в чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според който кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Чл. 10а, ал. 1 ЗПК дава възможност на кредитора по
5
договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора, но
такива, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на
страните по договора за кредит, а именно предоставяне на паричната сума и
задължението за връщане. Липсват каквито и да е доказателства, че се касае
за допълнителна услуга, която предхожда сключване на договора, като
размерът на уговорената такса за бързо разглеждане е уговорен с договора за
кредит и е включен в общата дължима сума по договора, като в същото време
не е включен в общите разходи по договора за кредит. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора, включени в дължимата сума по
договора, като с оглед начина на уговарянето им и начина на заплащането им
се явяват добавка към погасителната вноска по кредита, скрита печалба -
допълнително възнаграждение за заемодателя в размер на 215,39 лева, което,
съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, следва да бъде включено при
установяване на ГПР по кредита. По делото е безспорно установено с
приетото заключение на вещото лице, че посочената сума не е била включена
в ГПР, а при включването и размерът на ГПР ще надхвърли многократно
законово допустимия от 50%, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния прилаган
ГПР, в който следва да бъде включен и размерът на уговореното
възнаграждение за бързо разглеждане, което не е сторено, с цел да се
заобиколи императивната законова норма. Така се нарушават законовите
изисквания за кредитиране, които са насочени както към осигуряване защита
на потребителите, чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете
страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при
спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния
ГПР, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на
кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
6
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава
своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за
да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно своето задължения, преди да сключи
договора за кредит.
С оглед на изложеното, съдът приема, че клаузата от Договор за кредит
№ ***от 15.05.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на
такса за бързо разглеждане в размер на 215,39 лв., доколкото има за цел и
резултат заобикаляне изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК е нищожна, на осн. чл.
21, ал. 1 ЗПК, като е и неравноправна, уговорена във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, поради което и е налице и хипотезата на чл. 146, ал. 1 ЗПК.
Без значение за изхода на спора, но с оглед наведения довод в отговора
на въззивната жалба, следва да се посочи, че не е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК с непосочване на разпределението между различните
неизплатени суми в погасителния план, още повече, че в конкретния случай
има посочен падеж в договора, както и срок от един месец, като липсва
разсрочване на задължението на вноски.
Ето защо, като е приел, че клаузата от Договор за кредит № № ***от
15.05.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за
бързо разглеждане в размер на 215,39 лв., е нищожна, първоинстанциянният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Няма основание за
преразглеждане на решението в частта за разноските, доколкото не е
направено възражение за липса на предпоставки за присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвоката, предоставил безплатна правна помощ в хода на
съдебното дирене, нито е правено искане за изменение на разноските, което
да е предмет на обжалване и разглеждане от настоящата инстанция, поради
което няма как да бъде преразгледано решението в тази му част, с оглед
резултата по същество на спора.
7
При този изход на делото основателно е искането на въззиваемата
страна за присъждане на разноски за производството. Процесуалният
представител на въззиваемата страна е оказал безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, съгласно представения
договор за правна защита и съдействие пред въззивна инстанция. С оглед
изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адв. Е. Г. И. адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за безплатна защита пред въззивния съд. С оглед направеното
възражение за липса на доказателства за материално затруднение на ищеца,
следва да се посочи, че настоящият състав е наясно, че е налице
противоречива съдебна практика по въпроса коя страна носи доказателствена
тежест по отношение на наличието на средства и имущество на лицето,
ползващо безплатна правна помощ. В конкретния случай следва да бъде
съобразена и констатната практика на ВКС по отношение на приложение на
Директива 93/12, обективирана и в Определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч.
т. д. № 1085 / 2022 г. на ВКС, 1-во тър. Отделение, която указва, че
директивата по правило няма директен ефект в правоотношението между
частните лица, но „е налице задължение на националния съдия, произтичащо
от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки, предвидено
в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство
съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително
така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед
целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. Това
задължение е разяснено и в практиката на СЕС/ напр. решението по делото
Von Colson, посочващо, че всички директиви създават „задължение за
националния съдия да даде на закона, приет в изпълнение на директивата
тълкувание и приложение, съобразно изискванията на Общностното право“,
както делото Marleasing, съгласно което „националните юрисдикции са
длъжни при тълкуване на разпоредбите на националното си право –
предварително или/и последващо да го тълкуват, доколкото е възможно, в
светлината на буквата и духа на директивата, с оглед постигането на
определените в нея цели и в изпълнение на чл. 289 от ДЕИО“. Поради това
следва да се вземе предвид, че с оглед прилагане на принципа на директивата
8
за осъществяване на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неравноправния характер на договорните клаузи, с оглед принципа на
ефективността, не следва да бъдат поставяни условия пред потребителя,
включително с оглед разпределяне на отговорността за съдебните разноски,
които да са в състояние да възпрат потребителя да осъществи правото си,
гарантирано му от този принцип. Още повече, че искът е изцяло уважен,
налице е договор за правна защита и съдействие, ведно с пълномощно, на
адвоката се дължи възнаграждение и същото, съобразно нормата на ЗА се
определя от съда в минимален размер, а с оглед общия принцип на чл. 78, ал.
1 ГПК, се дължи от страната, загубила правния спор. Дали ищецът ще избере
да се ползва от правна помощ или да иска освобождаване от такси и разноски,
като има право на това, не предпоставка, нито влияе на прилагане на
разпоредбата на чл. 38 ЗА.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2695 от 16.07.2022 г. постановено
по гр.д.№ 20454 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, II - ри
граждански състав.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на адв. Е. Г. И., АК – Пловдив, личен №
**********, с адрес ***, сумата от 300 лв. (триста лева) адвокатско
възнаграждение, дължимо за оказана безплатна правна помощ по делото на Н.
Г. Л., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9