О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е №
Ловешкият окръжен съд, в закрито заседание на втори март две хиляди и двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 700 по описа на съда за
2020 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Ай Тръст“ ЕООД против разпореждане № 877/15.10.2020 г., по ч.гр.д. № 491/2020 г. на
РС Луковит, с което заявлението на частния жалбоподател против Ц.Ч.Ц. е
отхвърлено за посочените в него суми.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните правила.
Според частния жалбоподател заповедният съд неправилно възприел уговорката по
чл. 4 от раздел IV от договора като неравноправна клауза, като изводите на съда
по фактите и правото не съответствали и на логическите правила и правните
норми. В частната жалба се посочва, че договорът между длъжника и „Ай Тръст“ ЕООД е сключен в
съответствие с установената в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето, че доколкото е
налице индивидуално договаряне, нямало основание да се приеме извода на съда,
според който изборът на обезпечен чрез поръчителство кредит е бил задължително
условие за сключване на договора. Според частния жалбоподател уговорките в
договора не са неравноправни и за тях не са приложими разпоредбите на чл.
143-146 ЗЗП, доколкото в случая е налице индивидуално договаряне. В частната
жалба е направено оплакване от доводите на съда за свръх обременителния размер
на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Изразено е и несъгласие
срещу извода на съда за включване на същото възнаграждение в ГПР. В
частната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното разпореждане в
атакуваната му част и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по
заявлението суми.
Частната
жалба е допустима, тъй като същата е подадена в
срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице
правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичният срок за
обжалване по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен, защото атакуваното
разпореждане е връчено на 31.07.2020 г., а частната жалба е подадена на 31.07.2020
г., видно от датата на приемане на пощенската пратка от куриера. За частния
жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането в атакуваната му част,
доколкото с нея е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните
вземания (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
От фактическа страна се установява, че със заявлението,
по което е образувано производството пред първоинстанционния съд, от заявителя
е поискано издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за означените
в него суми, като в обстоятелствената част на заявлението е посочено: че част
от вземанията произтичат от договор за кредит № 1132671/10.09.2018 г. с избран
вид обезпечение поръчителство, сключен между кредитополучателя Ц.Ч.Ц. и
заемодателя „Кредисимо“ АД; че това обезпечение е предоставено с договор между
кредитополучателя и поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД от 10.09.2018 г.; че „Ай Тръст“ ЕООД сключило със
заемодателя договор за поръчителство от 10.09.2018 г.; че Ц.Ч.Ц. не изпълнявала
задълженията си по договора за кредит; че заемодателят „Кредисимо“ АД изпратил
до поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД искане за плащане на всички вземания по договора за кредит; че на
24.09.03.2020 г. поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД ги платило, с оглед на което се поддържа встъпване в
правата на удовлетворения кредитор, вкл. за дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство.
За да
отхвърли заявлението по чл. 410 ГПК, заповедният съд приел, че договорът
за поръчителство е нищожен. Изводът за нищожност е изграден при квалификация на
уговорката в чл. 4 от договора за кредит като неравноправна
клауза, изключваща възможност за потребителя да сключи договора без направеното
обезпечение, при отчитане принципно безвъзмездния характер на поръчителството и
установяване на възнаграждение за поръчителя в размер, почти 89 % от размера на
обезпеченото главно задължение, при възприета съгласуваност и свързаност на
двамата търговци (заемодателят и поръчителят).
От правна
страна мнозинството от настоящия състав приема следното:
Заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави, както и дали се основава на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това (чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК). В случая претенцията на
заявителя включва няколко вземания - за главница, за договорна лихва, за
мораторна лихва, за възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство,
за законна лихва за забава по този договор, за административни разноски, както
и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на заявлението до
изплащане на вземането.
Мнозинството от съдебния състав счита, че приложеният договор за кредит е
сключен от разстояние чрез електронно заявление при спазване изискванията на
ЗЕДЕУУ и ЗПФУР, което следва от неговото съдържание и то това, на Приложение №
1 към договора. Такива твърдения са изложени и в подаденото от жалбоподателя
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. При извършената
преценка настоящата инстанция счита, че договорът за потребителски кредит,
както и сключените договор за предоставяне на поръчителство между длъжника и
заявителя и договора за поръчителство между заявителя и кредитора, съответстват
на изискването за форма. По отношение липсата на подпис от страна на длъжника
върху приложените към заявлението договор за предоставяне на поръчителство, мнозинството
от съдебния състав намира, че заповедното производство по чл. 410 ГПК
предоставя облекчен ред за внасяне на безспорност в правните отношения между
страните – кредитор и длъжник, поради което това производство е строго
формално. Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
представлява съдебен акт, с който съдът разпорежда на длъжника да заплати на
кредитора конкретна сума, само въз основа на твърденията на кредитора, без да е
необходимо същите да са подкрепени с доказателства. С нормата на чл. 410, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.) е въведено изискване, когато вземането произтича от
договор, сключен с потребител, към заявлението да се прилагат договорът, ако е
в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите
общи условия, ако има такива. Това изискване е въведено единствено с оглед
задължението на съда по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК служебно да извърши проверка
дали искането се основава на неравноправна клауза в договора, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Тази проверка изключва
възможността в производството по чл. 410 ГПК заповедният съд да следи и за
редовността на приложените документи от външна страна, в т. ч. и за подписите
на страните, каквото задължение съдът има само в производството по чл. 417 ГПК.
Следва да се има предвид, че длъжникът има възможност да направи възражения за
липса на подпис, респ. форма на договора, ако депозира възражение по чл. 414 ГПК, като съгласието на страните за сключване на процесните договори следва да
бъде установено в образуваното исково производство (чл. 18, ал. 1 и ал. 2
ЗПФУР). Както договорът за поръчителство между заявителя и заемодателя, така и
договорът за предоставяне на поръчителство между заявителя и длъжника, имат
акцесорен характер по отношение на договора за потребителски кредит. Договорът
за предоставяне на поръчителство е функционално свързан с договора за
потребителски кредит, защото е сключен, за да се поеме задължение за
поръчителстване по договора за потребителски кредит между физическото
лице-длъжник и „Ай тръст” ЕООД, сключило договора с длъжника като част от
търговската си дейност. Ето защо длъжникът има качество потребител по договора
и приложение него намират разпоредбите на ЗЗП.
Мнозинството от съдебния състав счита, че Районен съд Луковит е отказал
правилно да издаде заповед за изпълнение, но само за част от сумите по
заявлението.
Законосъобразно е отказано да се издаде заповед за изпълнение за вземането
за възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство в размер на
238,55 лв. По своята същност това възнаграждение представлява допълнителен
разход по кредита и с начисляването на възнаграждението за поръчителство се
превишава максималния размер на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната лихва. Възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство представлява пряк разход, свързан с
кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя
е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. В случая от
Приложение № 1 към Договора за потребителски кредит е видно, че ГПР е в размер
на 50.00 %, който обаче не включва възнаграждението по договора за
поръчителство. Независимо, че произтича от друга акцесорна сделка (договор за
предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява
разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест
се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични
задължение по договора за потребителски кредит – главници, лихви, и пр. Същото
съгласно Приложение № 1 към Договор за предоставяне на поръчителство, е платимо
в размер на 73,74 лв. ежемесечно за периода на действие на договора за кредит.
Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват
при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Ето защо
настоящата инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява
част от ГПР. В случая в Договора за потребителски кредит ГПР е определен на
50.00 %, а уговореното възнаграждение по поръчителство е в размер на 884,88 лв.
при главница от 1000.00 лв., т.е. налице е превишаване на законовия максимум на
ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в
съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен
характер за националните съдилища в ЕС. Според чл. 3 от същата, неравноправна е
дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора, специално императивното правило на чл.
33, ал. 1 и 2 ЗПК. Допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията на
заявителя за сумата от 238,55 лв., представляваща възнаграждение по договора за
поръчителство, произтича от разпоредбата на чл. 143 ЗЗП. Уговорената между
длъжника и заявителя клауза за заплащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство в размер на 73,74 лв. месечно, за периода на
действие на договора за кредит (884,88 лв. за срок от за 12 месеца, съобразно
приложение № 1 към договора за предоставяне на поръчителство) срещу
задължението на "Ай тръст" ЕООД да сключи договор за поръчителство с
"Кредисимо" ЕАД, въз основа на който да отговаря пред кредитора
солидарно с потребителя-длъжник за изпълнение на всички негови задължения по
договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП. Така уговорената
клауза представлява уговорка във вреда на потребителя, защото не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. В случая е уговорено възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство да се дължи, независимо дали
отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение
или не, като размерът на възнаграждението почти се доближава до размера на
главницата. Предвид недължимост на вземането за възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство и акцесорния характер на законната лихва,
недължима се явява и претендираната такава в размер на 105,23 лв.
Законосъобразно е отказано да се издаде заповед за изпълнение за вземането
за административни разноски в размер на 61,47 лв. С разпоредбата на чл. 10а,
ал. 1 ЗПК на кредитора е дадена възможност да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора за потребителски
кредит. Разходите за извънсъдебно събиране на задължението не представляват
допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с
договора, а са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по
принудителен път. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с
управлението на кредита, е забранено изрично от закона (чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
Мнозинството от съдебния състав счита, че неправилно районният съд е
отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение за останалите суми
по заявлението – 931,26 лв. – главница по договора за кредит, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда (09.10.2020 г.) до
изплащане на вземането; 202,84 лв. – възнаградителна лихва върху главницата по
договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до 20.10.2019 г.; 149,44 лв. –
законна лихва за забава по договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до
17.09.2020 г. Основанието за претендирането им от заявителя е извършено от него
плащане на задълженията на кредитополучателя към заемодателя, извършено въз
основа на сключения с него договор за поръчителство (чл. 143 ЗЗД). Регресното
вземане по чл. 143 ЗЗД предполага валиден договор за поръчителство и
действително задължение, обезпечено с поръчителството (чл. 138, ал. 2 ЗЗД). В
случая тези две предпоставки са налице.
Съдебният състав не споделя извода на заповедния съд за нищожност на
договора за предоставяне на поръчителство. Изхождайки от логическата им линия
на излагане, аргументите на районния съд, върху които този извод е изграден,
могат да обуславят единствено частична нищожност на договора – само по
отношение на уговорките, установяващи възнаграждение за поръчителя в размер, доближаващ
се до размера на обезпеченото вземане за главницата (89 % от него). Последицата от частично проявление на този порок е
невъзникване на договореното възнаграждение. Частичната нищожност на договора
за предоставяне на поръчителство не засяга действието на останалите му
уговорки - установената възмездност не е част същественото му съдържание.
Частичната нищожност на същия договор не засяга действието на договора за
потребителски кредит и на договора за поръчителство, които са самостоятелни
сделки и пораждат правните си последици, към които са насочени, доколкото
последните не са засегнати от порок нищожност. Ето защо неправилно
е отказано издаването на заповед за изпълнение за част от вземанията,
произтичащи от договора за кредит, платени от заявителя като поръчител – за
главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда (09.10.2020 г.) до изплащане на вземането, за възнаградителна лихва върху
главницата по договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до 20.10.2018 г. и
за законна лихва за забава по договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до
17.09.2018 г.
След като заявлението са изложени обстоятелствата, при които са сключени
договорите за потребителски кредит и за поръчителство, както и за плащане на
дълга от поръчителя, с оглед на което последният е встъпил в правата на
кредитодателя (чл. 143, ал. 1 ЗЗД), въззивната инстанция намира, че не са
налице пречките по чл. 411, ал. 2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК за следните суми: 931,26 лв. – главница по договора за кредит,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда
(09.10.2020 г.) до изплащане на вземането; 202,84 лв. – възнаградителна лихва
върху главницата по договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до 20.10.2019
г.; 149,44 лв. – законна лихва за забава по договора за кредит за периода от
21.11.2018 г. до 17.09.2020 г.
Обжалваното разпореждане следва да бъде отменено като неправилно в тази му част
и се постанови издаването на заповед за изпълнение се тези суми. Освен за тях,
заповед следва ад се издаде и за съответната част от съдебните разноски,
определена съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, а именно: 25,68 лв.-
държавна такса по ч.гр.д. № 491/2020 г. на РС Луковит,
за 11,40 лв. – държавна такса по ч.гр.д. № 700/2020 г. на ОС
Ловеч, съобразно частичната основателност на жалбата, както и за сумата от 100
лв., представляваща общ размер на претендираното юрисконсултско възнаграждение,
определен за всяка от двете инстанции при минимума от 50 лв., установен в чл.
26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
В останалата част разпореждането
е правилно и следва да се потвърди.
Към
частната жалба е приложен документ за внесена държавна такса за обжалване в
размер на 15 лв., а с оглед на това, че дължимият ѝ размер възлиза на
16,89 лв., частният жалбоподател е останал задължен за внасяне на разликата от
1,89 лв. При това положение същият следва да бъде осъден да я заплати по
сметката на съда (чл. 77 ГПК).
Водим
от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане № 877/15.10.2020 г., по ч.гр.д. № 491/2020 г. на РС Луковит в частта,
с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, подадено от „Ай Тръст“ ЕООД против Ц.Ч.Ц. за следните суми:
931,26 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда (09.10.2020 г.) до изплащане на
вземането; 202,84 лв. – възнаградителна лихва върху главницата по договора за
кредит за периода от 21.11.2018 г. до 20.10.2019 г.; 149,44 лв. – законна лихва
за забава по договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до 17.09.2020 г.,
както и за съответната част от разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
полза на „Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, бул.
„Витоша“ № 146, сграда А, Бизнес център България против Ц.Ч.Ц., ЕГН **********,
с адрес: *** за следните суми, дължими като регресни вземания, възникнали
поради плащане от поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД на кредитора „Кредисимо“ ЕАД на вземанията по договор за
кредит № 1132671/10.09.2018 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и Ц.Ч.Ц.,
обезпечен с договор за поръчителство от 10.09.2018 г. между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай
тръст“ ЕООД: 931,26 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението в съда (09.10.2020 г.) до изплащане
на вземането; 202,84 лв. – възнаградителна лихва върху главницата по договора
за кредит за периода от 21.11.2018 г. до 20.10.2019 г.; 149,44 лв. – законна
лихва за забава по договора за кредит за периода от 21.11.2018 г. до 17.09.2020
г.; както и за 25,68 лв. - държавна такса по ч.гр.д. №
491/2020 г. на РС Луковит, 11,40 лв. – държавна такса по настоящето ч.гр.д. № 700/2020 г. на ОС Ловеч и 100 лв. –
общ размер на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
ВРЪЩА делото на Районен съд - Луковит за издаване на заповед за изпълнение
съобразно настоящото определение.
ПОТВЪРЖДАВА № 877/15.10.2020 г., по ч.гр.д. № 491/2020
г. на РС Луковит в останалата му част.
ОСЪЖДА
на основание чл. 77 ГПК „Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София 1463, бул. „Витоша“ № 146 , сграда А, Бизнес център България да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметката на ОС Ловеч (BG13 TEXI 9545 3103 6482 00) сумата от 1,89 лв., представляваща
разликата до пълния дължим размер от 16,89 лв. на държавната такса за
обжалване.
Определението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. (О.М.)
2.
Особено мнение на съдия Поля
Данкова към определение по ч.гр.д. № 700/2020 на ОС Ловеч:
Считам, че предмет на обжалване е разпореждане № 877/15.10.2020 г. по гр.д.
20204320100491 на Районен съд – Луковит изцяло. Частната жалба, разгледана по
същество, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. При действието на чл.
138 от ЗЗД поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за
изпълнение на неговото задължение, като договора за поръчителство съществува
само при действително задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е.
поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на
страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. В този смисъл са
несъстоятелни съжденията в частната жалба, че се касае до договор за поръчка,
още повече, че няма такива твърдения по заявлението от 09.10.20 г. и в текста
на приложените документи не се посочва договор за поръчка. Установявам, че в
договор за потребителски кредит от 10.09.2018 г. липсва подпис на
кредитополучателя, а има единствено подпис под текста“Кредисимо“. Три имена и
подпис под договора на Ц.Ч.Ц. липсват. Липсва и отбелязване за поставен
електронен подпис по ЗЕДЕУУ. Представено е приложение № 1 към договора за
потребителски кредит от 10.09.2018 година, което е посочено, че е неразделна
част от договора, върху което също не фигурира подпис на заемополучателя.
Съвкупният анализ на всички представени писмени доказателства, касаещи договора
за кредит от 10.09.2018 г. навеждат на категоричен извод, че липсва подпис на
заемополучателя Ц.Ч.Ц. и считам, че не се установява съществуване на двустранна
облигационна връзка.
Следва да се отбележи, че от забележката в т. 14 „Допълнителни изявления и
допълнителна информация“ на заявлението от 09.10.2020 г., че „процесните
договори са сключени при спазване на изискванията на ЗПК, ЗЕДЕУУ,ЗПФУР и приложимо
законодателство“, не може да се приеме, че се касае за сключване на договор за
потребителски кредит за предоставяне на 1 финансова услуга от разстояние. На
първо място нито клаузите на договора за потребителски кредит-предмет или
членове, нито в стандартния европейски формуляр, нито в приложение № 1 се
посочва, че е предоставена финансова услуга от разстояние. Видно, че не е
отпуснат кредита по реда на ЗПФУР е и от обстоятелствата по заявлението от
09.10.2020 г.-т.12, където подробно са описани клаузите на договора за кредит №
1132671 и липсва каквото и да е твърдение за предоставяне на финансова услуга
от разстояние. Нещо повече в чл. 14, ал. 1 от ЗПФУР в императивен порядък е
въведена забрана да се предоставя финансова услуга от разстояние на потребителя
срещу заплащане без изрично и предварително искане от негова страна. Такова
изрично и предварително искане на Ц.Ч.Ц. към заявлението не е твърдяно от
заявителя. Що се отнася до изводите относно действителността на договора за
кредит и за поръчителство с оглед предварителната определеност на поръчителя,
неосигуряване на поръчителство като предварително условие за сключване на
договора и противоречие с добрите нрави при идентични документи съдебният
състав е заявявал становище по в.ч.гр.д. № 479/20 г. на ЛОС, гр.д. № 644/2020
г. на ЛОС, а по отношение на подписване и вида на договора по гр.д. № 718/2020
г. /в т.ч. и други състави на съда по гр.д.ч.х. 634/20 г. на ЛОС/. При
идентични твърдения и представени писмени доказателства на заявителя,
изложените в особеното мнение правни изводи съобразяват принципа на
предвидимост на съдебната практика, която формира стабилитета на гражданския
оборот.
Следователно искането на заявителя за присъждане на главницата от 931,26
лева е неоснователно, доколкото произтича от валидността на договора за кредит
от 10.09.2018 г. Предвид неоснователност на искането за сумата 931,26 лева са
неоснователни и акцесорните вземания за лихва следва да бъдат оставени без
уважение.
В конкретният казус намирам, че едноличен собственик на капитала на
дружеството „Ай тръст” ЕООД-София е „Кредисимо” АД-София - кредитор на
длъжника. Това обстоятелство определя позицията на настоящата инстанция, че се
касае за "скрито" възнаграждение за кредитора. За съда фактът, че претендираното
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и административни
разноски произтичат от договор, който е свързан с падеж на главните задължения
към кредитора „Кредисимо” АД София, цели заобикаляне на ограничението на чл. 33
от ЗПК. В такава насока са несъстоятелни и доводите на заявителя относно
неприложимост на разпоредбите на ЗПК. С този договор за поръчителство се
преследва забранена от закона цел-неоснователното обогатяване на кредитора и
като последица се оскъпява на кредита.
При анализ на претенцията при действие на актуалната редакция на чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК във връзка с чл. 410, ал. 3 от ГПК, в рамките на обхвата на
правораздавателната дейност в заповедното производство на заповедния съд
считам, че искането изцяло следва да бъде отхвърлено. Искането по заявлението
на „Ай тръст“-АД-София е неоснователно, тъй като частния правоприемник не
легитимира права, произтичащи от валидна облигационна връзка по договора за
кредит.
Като краен извод считам, че искането по заявление вх. № 3925/09.10.2020 г.
по чл. 410 ГПК „АЙ ТРЪСТ” ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение
срещу длъжника Ц.Ч.Ц. по договор за предоставяне на поръчителство е
неоснователно и атакуваното разпореждане следва да бъде потвърдено.
СЪДИЯ ПОЛЯ ДАНКОВА: