№ 8395
гр. София, 09.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:НИКОЛАЙ Н. ЧАКЪРОВ
при участието на секретаря Н.
като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ Н. ЧАКЪРОВ Гражданско дело №
20231110154001 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане
за следните суми: 2 923,58 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит № . от 18.10.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 08.06.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, 946,08 лв., представляваща
договорна лихва за периода 18.10.2019 г. – 18.02.2021 г., 768,67 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 18.10.2019 г. –
22.05.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 31 714/2023 г. по описа на СРС, 153 състав. Претендират се и
разноски.
Ищецът твърди, че между З. Л. М. и „К. е сключен договор за
потребителски кредит № . на 18.10.2019 г. по електронен път по Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по силата на
който ответницата е получила сумата 3 200 лв., срещу задължението да върне
получената сума на 24 месечни вноски по 195,80 лв. в срок до 18.02.2021 г.
Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 41.24 %, както и
годишен процент на разходите по кредита в размер на 50%. Между страните
било уговорено, че при забавяне на плащанията по кредита ответникът дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка
забавена погасителна вноска, ведно с всички разноски за извънсъдебно и/или
съдебно събиране на вземанията. Излагат се съображения, че на 02.03.2021 г.
между „К. и ищеца е сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземания /Цесия/, по силата на който на ищцовата страна са прехвърлени
1
вземанията, произтичащи от процесния договор потребителски кредит № . на
18.10.2019 г. Поддържа, че ответницата е уведомена за цесията на посочената
от нея в договора електронна поща с имейл от 01.04.2021 г. Твърди, че З. Л.
М. не е изпълнила в срок задълженията си по договор за кредит, поради което
претендира установяване дължимостта на същите в настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Счита,
че исковата молба е нередовна, тъй като сумите не са индивидуализирани, не
са посочени конкретни уговорки от договора за кредит, от които се твърди, че
произтичало всяко от вземанията, както и че не е посочена цена на всеки от
исковете. Счита, че ищецът няма качеството на цесионер, тъй като договорът
за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като е насочен към
прехвърляне на неопределени вземания. Твърди, че договорът за цесия не е
произвел действие спрямо него, тъй като не е уведомен от стария кредитор и
по надлежния ред за извършената цесия. На следващо място, счита договорът
за кредит за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като е
написан на сложен и неразбираем език и не съдържа задължителните
реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 11 и чл. 12 ЗПК. Поддържа, че е налице и
неправилно посочване на ГПР. Счита, че уговореното възнаграждение на
поръчителя е част от разходите по кредита, като по този начин кредитът ще се
оскъпи с още 195,80 лв. месечно, освен с договорената лихва в 40%
процентно изражение, като по този начин се заобикаля нормативно
установената горна граница в чл. 19, ал. 4 ЗПК за ГПР в размер на 50%. Сочи,
че договорът за кредит е нищожен и поради непосочване на методика за
изчисление на ГПР. Поддържа, че не дължи договорна лихва, тъй като
съответната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като
излага подробни съображения в тази насока. Оспорва дължимостта на
претенцията за законна лихва за забава. Твърди, че претендираните вземания
били недължими поради извършени от ответницата плащания. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност. В условията на евентуалност иска
прихващане със платените към ищцовото дружество без правно основание
суми. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на
доказателствата по делото, намира следното:
От фактическа страна:
По делото не е спорно, че между З. Л. М. и „К. е сключен договор за
потребителски кредит № . на 18.10.2019 г., по силата на който кредиторът „К.
e предоставил сумата 3 200 лв., от които 1 758,04 лв. са преведени за
погасяване на стари заеми на З. М. и 1 441,96 лв. са и преведени на нея
съгласно разписка за извършено плащане от 18.10.2019 г. Уговорено е
кредита да се върне на 24 равни месечни вноски по 195,80 лв. всяка при
годишен лихвен процент 40,00 % и годишен процент на разходите 48,21%,
2
съгласно погасителен план към договора. Първото дължимо месечно
задължение е уговорено с падеж на 20.11.2019 г., а последното 20.10.2021 г. С
чл. 4 от договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят може да
избере необезпечен кредит или обезпечение чрез предоставяне на банкова
гаранция до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице в
срок до 48 часа от подаване на заявлението.
В деня на сключване на договора за кредит е сключен и договор за
предоставяне на поръчителство със страни „А. и З. Л. М.. По силата на
последния „А. поело задължение да обезпечи пред „К. задълженията на
длъжника по договора за кредит, а длъжникът З. Л. М. се задължила да му
заплаща месечно възнаграждение за периода на действие на договора за
предоставяне на поръчителство. С договор за поръчителство от 18.10.2019 г.,
сключен между „К., в качеството на кредитор, и „А., в качеството на
поръчител, поръчителят се е задължил да отговаря солидарно за сумите по
договор за потребителски кредит № . на 18.10.2019 г. и последиците от
неизпълнението.
С договор за цесия от 02.03.2021 г., сключен между „К. и „А. от една
страна, като цеденти и „А., като цесионер, на ищеца са прехвърлени парични
вземания по договори за кредит, парични вземания, произтичащи от
встъпване на поръчителя „А. в правата на кредитора „К. по просрочени и
неизплатени договори за кредит, сключени между „К., като първоначален
кредитор и физически лица, в качеството им на кредитополучатели, както и
парични вземания по договорите за предоставяне на поръчителство по тези
потребителски кредити, които би трябвало да са индивидуализрани в
Приложение № 1 към цесионния договор.
От представените от ответника и неоспорени от ищеца разписки - №
./15.12.2019 г. за сумата от 300 лв.; № ./20.01.2020 г. за сумата от 100 лв.; №
./03.02.2020 г. за сумата от 300 лв.; № ./03.02.2020 г. за сумата от 300 лв.;
14.09.2020 г. за сумата от 100 лв., се установява, че през периода 15.12.2019 г.
- 14.09.2020 г. в полза на „К. по процесния договор за потребителски кредит
№ ./18.10.2019 г. е погасена сума в общ размер на 1 300,00 лв.
Други относими към изясняване спора доказателства не се ангажираха по
делото.
От правна страна.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване сключването на валиден договор за
кредит между ответника и сочения като цедент и заемодател „К.,
обстоятелството, че е предоставена кредитната сума при конкретни
задължения за връщането й на погасителни вноски при спазване на
императивните норми на Закона за потребителския кредит, ведно с уговорена
възнаградителна лихва, размера на тази лихва, както и че вземанията са
3
прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за цесия, за
което длъжникът е бил надлежно уведомен от цедента.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването
на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението
за забава
По делото се установява сключването на договор за потребителски кредит
№ . на 18.10.2019 г., по силата на който „К. е предоставило на З. Л. М. заем в
размер на сумата 3 200,00 лв., част от която е преведена лично на лицето, а с
друга част са погасени задължения по стари заеми. Договорът е с настъпил
краен падеж, следователно за ответника е възникнало задължение да върне
непогасените вноски за главница и възнаградителна лихва съгласно
приложения погасителен план.
Не се установява обаче активната материална легитимация на ищеца „А..
Представеният договор за цесия от 02.03.2021 г. има характер на рамков
договор, като вземанията – предмет на цесията, следва да бъдат
индивидуализирани в списък, представляващ Приложение № 1 към него –
чл.3.1 от заключителните разпоредби на договора. Въпреки изричните
възражения на ответника, направени с отговора на исковата молба, както и
указанията на съда в определението по чл. 140 ГПК, такъв списък не е
представен по делото, предвид което легитимацията на ищеца остава
недоказана по делото /вж. Тълкувателно решение № 142-7 от 11-05.1954
ОСГК на ВС, според което за да докаже легитимацията си цесионерът следва
да представи писмени доказателства, от които тя произтича, и което не е
загубило сила в тази му част/. В представения рамков договор за цесия не се
съдържа информация относно отделните вземания, които се прехвърлят,
включително и относно процесното.
Дори да се приема за доказана материалната легитимация на ищеца,
цесията следва да бъде съобщена на длъжника съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Законът изисква това да стори цедентът. Касае за правна сигурност пак
според постановките на посоченото тълкувателно решение. Действително
съдебната практика отмени мълчаливо същото в тази му част, като допуска
цесията да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане – факт, настъпил в хода на процеса по чл.
235, ал. 3 ГПК /вж. решение №78 от 9.07.2014г. на ВКС по т. д. №2352/2013г.,
II т. о., решение №123/24.06.2009г. по т. д. №12/2009г., II т. о., решение
№3/16.04.2014г. по т. д. №1711/2013г. на ВКС, I т. о./. Настоящият състав
споделя тази практика, тъй като единственото значение на задължението по
чл. 99, ал. 4 ЗЗД е да узнае длъжника, на кого да изпълнява занапред. Това
задължение може да се извърши и от цесионера, но за да стори това е
необходимо предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
4
В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания
- цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя
според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. В случая
доказателства за учредена представителна власт/упълномощаване на ищеца
да съобщи цесията на ответника от името на цедента не са представени по
делото. Не е представено и надлежно уведомление, като приложение към
исковата молба, нито пък доказателства за изпращане на същото на
електронна поща на ответника, каквито твърдения също се съдържат в
исковата молба, от които да се установи надлежното съобщаване на ответника
за цесията.
При правилно разпределена доказателствена тежест в процеса, ищецът не
установи, че е материално легитимиран кредитор по процесните вземания
съгласно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за
отхвърляне на предявените искове.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че за кредит № . на
18.10.2019 г. между „К. и З. Л. М. е сключен с лице, притежаващо качеството
„потребител“, предвид което приложими в случая са разпоредбите на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1,
т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност и
когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът
следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д.
№ 3686/2014 г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по
аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013
г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от
страните да е наведен такъв довод.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
5
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 48,21%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „А.,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК.
В случая в клаузите на чл. 4 от договора за кредит само формално е
уговорена възможност за избор за представяне на поръчителство от
длъжника. Видно от клаузата на чл. 4 от договора за потребителски кредит
кредитополучателят се задължава да предостави обезпечение, което е
одобрено от заемодателя дружество – поръчител. От приетата по делото
справка от Търговския регистър по партида на кредитора и поръчителя се
установява, че същите са свързани дружества (едноличен собственик на
капитала на „А. е именно „К.), което е индиция за знание у кредитора за
наличието на допълнителни такси по договора под формата на уговорено
възмездно поръчителство още към момента на сключването му. Този извод се
потвърждава и от клаузата на чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на
поръчителство, съгласно която „К. е овластено да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението
по договора. Ето защо, възнаграждението за поръчител следва да се включи
към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в §
1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на
възнаграждение за поемане на поръчителство от свързаното с кредитора
дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за
кредит и която е задължително условие за усвояване на кредита. При
включване на уговореното възнаграждение за поръчител в размер на 4699,20
лв., платимо разсрочено на 24 вноски, всяка по 195,80 лв., към ГПР по
кредитното правоотношение несъмнено би се стигнало до резултат ГПР да
6
надхвърли нормативно определения размер от пет пъти размера на законната
лихва, което обуславя нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът приема, че уговореното възнаграждение за
поръчител, представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е
включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с
което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл.
19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от
18.12.2014 г. е в размер на 10%, или годишният размер на разходите не следва
да надхвърля 50% от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с
уговореното възнаграждение за поръчител се заобикаля правилото на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия. Ако към посочения ГПР от 48,21%, се прибави и
размерът на уговореното възнаграждение за поръчител, то тогава годишният
процент на разходите ще е по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4
от ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният
договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения.
В процесният договор за кредит е посочен само процент ГПР, но не са
посочени разходите които са взети в предвид, с което се нарушават
изискванията на правото на ЕС /в този смисъл решение от 20 септември 2018
г. по дело C‑448/17г./. Според решение по дело С-686/19 г. в понятието
"общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са
известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят
е длъжен да заплати на кредитора. Когато не са включени всички разходи в
ГПР кредитодателят е въвел в заблуждение потребителя и е посочил по-нисък
ГПР от реалния. Касае се за „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на
Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
7
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел /в
този смисъл решение от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 г./.
От изложеното следва, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази
недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита, като от главницата
следва да се приспаднат погасените суми.
По разноските.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски възниква за ответника, който обаче не е сторил такива.
Предоставена му е правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв. – от адвокат Д. П. в
исковото и заповедното производство. В тази хипотеза съдът определя
адвокатско възнаграждение на адвоката според фактическата и правна
сложност на спора, а също обема и естеството на извършените от
представителя в производството процесуални действия, като в случая
справедливото адвокатски възнаграждения е в размер на 763,83 лв., като се
вземе предвид и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1/2004 г. При
определяне на размера на адвокатското възнаграждение по отношение на
подаването на възражение от длъжникът в заповедното производство, най –
близко приложение намира разпоредбата на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните адвокатски възнаграждения, съгласно която размерът на
възнаграждението е 200,00 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „А.,
ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С., срещу З. Л. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца на основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми, представляващи вземане по договор за
прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. - 2 923,58 лв., главница по договор
за потребителски кредит № . от 18.10.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 08.06.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, 946,08 лв., представляваща
договорна лихва за периода 18.10.2019 г. – 18.02.2021 г., и 768,67 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 18.10.2019 г. –
22.05.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 20.06.2023 г. по ч.гр.д. 31 714/2023 г. по описа
на СРС, 153 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА „А., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. да
8
заплати на адвокат Д. П., гр. С., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 78, ал.
3 ГПК сумата 800 лв. за адвокатско възнаграждение в исковото производство
и 200,00 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9