Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр. София, 22.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен
съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на
24.03.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при участието на секретаря Теодора Вутева,
разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 307 по описа
на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 15 от
17.01.2020г., постановено по гр.д. № 853/2016г. по описа на Ихтиманския районен
съд, е отхвърлен предявеният
от „В.-К=“ ЕООД против „Е.С.“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във
вр. чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 258 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за сумата от 6548,22
лв., представляваща незаплатена част от фактура № 922/01.12.2015 г.,
издадена за обща сума в размер на 17151,35 лв. – дължимо възнаграждение за
извършени ОВК- инсталации на обект „Реконструкция и
пристройка на съществуваща триетажна сграда в семеен хотел с ресторант и
реконструкция и преустройство на съществуващ трафопост и агрегатно помещение в
конферентна зала с бар-бюфет в УПИ II-1444,
кв. 68а по плана на гр. Д. б.“, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 30.09.2016 г.
Със същото решение „В.-К=“ ЕООД е осъдено да заплати на „Е.С.“ ЕООД сумата 1187,50 лв.
без ДДС, представляваща неустойка за неизпълнение на договор от
22.06.2015 г. между двете страни за изграждане на ОВК- инсталации
на обект „Реконструкция и пристройка на съществуваща триетажна сграда в семеен
хотел с ресторант и реконструкция и преустройство на съществуващ трафопост и
агрегатно помещение в конферентна зала с бар-бюфет в УПИ II-1444,
кв. 68а по плана на гр. Д. б.“ в размер на 10 % от общата стойност на договора
без ДДС.
С решение № 92 от
16.04.2020г., постановено по гр.д. № 853/2016г. по описа на Ихтиманския районен
съд е оставено без уважение искането
на „Е.С.“ ЕООД за изменение Решение № 15/17.01.2020 г., постановено по гр.д. №
853/2016 г. по описа на РС – Ихтиман в частта за разноските, и е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение №
15/17.01.2020 г., постановено по гр.д. № 853/2016 г. по описа на РС – Ихтиман, като на л. 12 думата „счетоводна“ да
се чете „техническа“.
Настоящото
производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е
образувано по въззивна жалба на „В.-К=“
ЕООД срещу решение № 15 от 17.01.2020г., постановено по гр.д. №
853/2016г. по описа на Ихтиманския районен съд. Жалбоподателят счита обжалвания
съдебен акт за неправилен. Оспорва извода на ИРС, че в случая възложителят не
бил приел възложената работа, поради което не бил настъпил падежът на
задължението. Цитира съдебна практика, според която недостатъците на
изработеното не погасяват задължението на възложителя за плащане на
възнаграждение, а само пораждат специфични права по чл. 265 от ЗЗД. Счита, че в
случая възложителят не е упражнил нито едно от тях, а неплащането на пълния
размер на дължимото възнаграждение не може да се приравни на такова право. Намира,
че в случая работата е била приета, независимо че приемо- предавателният
протокол не е бил подписан от управителя на дружеството - възложител. Позовава
се на чл. 301 от ТЗ и на подписания впоследствие Акт обр. 15. Прави извод, че
този акт следва да се разглежда като изявление на възложителя, че стоежът е
изпълнен съобразно проектите, договора и техническите изисквания. Оспорва
извода на ИРС, че протоколът има характера на частен свидетелстващ документ.
Оспорва и извода, че представители на „В.-К=“ ЕООД били многократно уведомявани
за констатирани недостатъци. Прави изводи от факта на осчетоводяване на
процесната фактура и частичното й плащане. Счита, че ИРС е допуснал смесване на
правни институти и се е произнесъл по незаявени искания. Намира, че
заключението по СТЕ не следва да бъде ценено, както и че противоречи на
официални документи. Навежда довод за допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Атакува решението и в частта му, с която е уважен
искът по чл. 92 от ЗЗД. Твърди, че не е било налице некачествено изпълнение -
предпоставка за присъждане на неустойка. Оспорва и начина, по който е изчислен размерът й. Моли съда да
отмени обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от „Е.С.“ ЕООД, с който жалбата се оспорва.
Дружеството оспорва тезата на жалбоподателя, че, въпреки констатираните
недостатъци, възложителят следва да заплати ОВК- инсталацията. Позовава се на
съдебна практика, съгласно която, ако недостатъците се открият при приемане на
работата, възложителят има право да откаже да я приеме или да я приеме при
заплащане на възнаграждението в намален размер. Позовава се на заключението по
СТЕ. Оспорва претенцията на жалбоподателя, че му се дължи плащане, независимо
от некачествената изработка. Оспорва и твърденията му за приемане на работата,
като се позовава на заключението по СГЕ и изразява несъгласие с начина, по
който той тълкува съставения Акт обр. 15. Счита за доказано уведомяването на
изпълнителя за недостатъците на системата, като описва последните. Намира, че
правилно е бил уважен и насрещният иск по чл. 92 от ЗЗД. Моли съда остави
жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят се представлява от адв. С., която оспорва отговора, поддържа въззивната
жалба, и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения, като отмени
решението на РС- Ихтиман като неправилно и незаконосъобразно. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
въззиваемото дружество се представлява от адв. Д., която оспорва изцяло
въззивната жалба, поддържа депозирания отговор, и изразява становище за
правилност и законосъобразност на решението на районния съд. Моли съда да
остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение,
заплатено от насрещната страна. Изтъква, че стойността на процесния договор е
71247,66лв., която сума е заплатена изцяло, с изключение на процесната част от
нея, но при 100% неизпълнение на възложената работа. Претендира разноски,
невключващи адвокатско възнаграждение. Представя писмени бележки, в които
детайлно описва хронологията на отношенията между страните и се позовава на
обстоятелства, които счита за установени по делото. Във връзка с констатираните
недостатъци на обекта, анализира заключението по СТЕ и становището от
Акредитирания орган за контрол. Прави извод за безспорно доказано некачествено
изпълнение по процесния договор. Поддържа, че работата не е приета и поради
това не се дължи плащане. Изтъква, че Протокол № 4 от 27.11.2015г. касае обект,
който не е предмет на договора от 22.06.2015г.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред
въззивния съд е прието заключение по съдебно- техническа експертиза, съгласно
което, ако се пренебрегнат функционалната несъстоятелност на изпълнението и
евентуално нужните демонтажни работи, формалното неизпълнение (респ.
некачествено изпълнение по процесния договор) е от порядъка на 60 - 65 %.
Същевременно, вещото лице е изразило и становище, че, с оглед нуждата от
демонтаж и допълнително увреждане, неизпълнението възлиза на 100 %. Направена е
и уговорката, че без цялостно препроектиране на инсталацията, не би било
възможно коректно да се определи степента на неизпълнение.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І.
По валидност
Обжалваното решение е
валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ.
По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива,
а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените
от районния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените
в жалбата доводи, съдът излага следните съображения:
1. По главния иск
Съгласно чл. 258 от ЗЗД, с договора за изработка
изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на
другата страна, а последната - да заплати възнаграждение. Задължението на
възложителя да заплати възнаграждение на изпълнителя е закрепено и в чл. 266,
ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 261, ал.
1 от ЗЗД, изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна
за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.
Съгласно чл. 264, ал. 1 - 3 от ЗЗД, поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно
договора работа, като при това я прегледа и направи всички възражения за
неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат
да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За
такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след
откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.
При неизвършване на такива възражения, работата се счита приета.
Правата на възложителя при констатирани
недостатъци на изработеното се уреждат от разпоредбите на чл. 265, ал. 1 и 2 от ЗЗД и се свеждат до възможност да поиска поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане,
или заплащане на необходимите за поправката разходи, или съответно намаление на
възнаграждението, а в особено тежки случаи – да развали договора.
В случая е безспорно установено, че между
страните е бил сключен договор за изработка от 22.06.2015г. с предмет –
изграждане на ОВК- инсталации на обект „Реконструкция и
пристройка на съществуваща триетажна сграда в семеен хотел с ресторант и
реконструкция и преустройство на съществуващ трафопост и агрегатно помещение в
конферентна зала с бар-бюфет в УПИ II-1444,
кв. 68а по плана на гр. Д. б.“.
Настоящият съдебен състав приема за доказано
също, че изпълнението на договора е било с недостатъци – както по отношение на
вложените материали и компоненти (различаващи се от уговорените), така и от
гледна точка на функционалността на системата като цяло. Тези обстоятелства се
доказват от показанията на разпитаните по делото свидетели и от заключенията по
СТЕ, приети в производството пред първоинстанционния и пред въззивния съд.
За да прецени произтичащите от горните
обстоятелства права и задължения, съдът намира, че квалифицирането на
фактическите действия на страните като такива по приемане или неприемане на
работата от страна на възложителя (върху което са се концентрирали голяма част
от процесуалните им усилия), няма голямо практическо значение за изхода на
делото, поради следните съображения:
·
ако се формира извод, че работата не е приета, това
означава, че не е настъпил падежът на процесното задължение, и искът за
заплащането му е неоснователен (както е изложено в мотивите на районния съд);
·
ако се формира извод, че работата е приета, това не е
достатъчно основание за уважаване на иска – противно на поддържаното във
въззивната жалба. Наистина, цитираната от жалбоподателя съдебна практика (Решение № 99 от 11.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
2483/2016 г., I т. о., ТК) сочи,
че „недостатъците на престирания резултат - предмет на изработката, не
погасяват задължението на възложителя за заплащане на уговореното
възнаграждение“, т.е. за
приетата работа се дължи възнаграждение. Това, обаче, не означава, че при
наличие на недостатъци, възнаграждението се дължи в пълния уговорен размер. Както
в самото цитирано от жалбоподателя съдебно решение, така и в много други (напр.
Решение № 209 от 20.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1096/2017 г., I т. о.,
ТК, Решение № 59 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 53622/2015 г., I г. о., ГК,
Решение № 157 от 8.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 1135/2009 г., II т. о., ТК), се приема последователно и
непротиворечиво, че недостатъците на изработеното пораждат права за
възложителя по чл. 265, ал. 1 и 2 от ЗЗД - да иска намаляване
на размера на възнаграждението, да иска заплащане на необходимите за поправката
разходи, да иска отстраняване на недостатъците за сметка на изпълнителя, както
и да развали договора, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е
негодна за договореното или обикновеното й предназначение. Видно е, че ако
възложителят избере да упражни правото си да намали възнаграждението, размерът
на последното (макар и безспорно дължимо) няма да бъде първоначално уговореният
такъв. Или казано по друг начин, задължението на възложителя за изплащане на
възнаграждение не се погасява, но това задължение вече съществува в редуциран
размер. При това, съгласно съдебната практика (Решение № 187 от 13.01.2020 г.
на ВКС по т. д. № 3093/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 9 от 5.06.2017 г. на
ВКС по т. д. № 2690/2015 г., II т. о., ТК), „по
отношение на формата, в която следва да се упражнят правата на възложителя на чл. 265, ал. 1 ЗЗД не съществува ограничение – това може
да стане както чрез възражение за прихващане със спорни вземания в хода на
висящ исков процес по предявен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, така и при възражение за неточно
изпълнение, предявено в производството по иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД“. Също така, съгласно Решение № 48 от
29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1213/2018 г., I т. о., ТК, и Решение № 23 от
4.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 1938/2013 г., „при възражение за неточно изпълнение, приравнимо на пълно
неизпълнение, на основание чл. 265, ал. 2 ЗЗД, предявено в производство по иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане дължимо на изпълнителя
възнаграждение, неустановяването на пълна негодност на изработеното, но при установяване
на неточно /некачествено/ изпълнение, предпоставя и без изрично упражнено от
ответника право по чл. 265, ал. 1 ЗЗД намаляване на дължимото възнаграждение, съответно на изпълнението“.
В случая е направено надлежно възражение за
неточно изпълнение – както в хода на производството по иска по чл. 266, ал. 1
от ЗЗД, така и в рамките на срока по чл. 265, ал. 3 от ЗЗД, видно от
показанията на св. Д. (л. 144 от първоинстанционното дело). Следователно, при установено неточно изпълнение, размерът на дължимото
възнаграждение следва да бъде намален пропорционално на неизпълнението.
В настоящия казус става въпрос именно за този размер,
доколкото възложителят (ответник в първоинстанционното производство) не
оспорва, че дължи възнаграждение на изпълнителя (ищец). Нещо повече: съгласно
заключението по ССЕ, той дори вече му е изплатил сумата 74503,11лв., която е по-
голяма от уговорената в договора (71264,66лв.), респ. съставлява по- голяма
част от фактурираното от изпълнителя възнаграждение в по- висок размер
(81051,48лв.). Спорът е, дали, с оглед констатираните недостатъци на
изпълнението, възложителят дължи последната неплатена част от фактурирания
размер на възнаграждението.
Настоящият
съдебен състав намира, че тази част не се дължи, поради следните съображения:
При установеното от заключението по СТЕ
функционално неизпълнение на процесния договор от поне 60%, е налице основание
за намаляване на възнаграждението в съизмерим порядък, т.е. до 40% от
първоначално уговорения (или впоследствие коригирания по волята на страните) размер.
От една страна, съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, цената му е 59373,05 лв. без
ДДС, т.е. 71247,66 лв. с ДДС, а възложителят е фактурирал възнаграждение в
размер на 81051,48 лв., без по делото да има данни за предоговаряне на цената.
От друга страна, по делото е установено, че възложителят е заплатил на
изпълнителя 74503,11 лв. (виж. заключението по ССЕ). Следователно, възложителят
е изплятил изцяло (и дори е надплатил) уговореното с договора възнаграждение. А
ако за релевантна се приеме фактурираната цена от 81051,48 лв., процесната
неплатена сума от 6548,22 лв. с ДДС съставлява 8,08% от нея. Дори в този по-
благоприятен за изпълнителя случай, с оглед наличието на основание за намаление
на възнаграждението с поне 60% (съответстващи на 48630,89лв. от фактурираната цена),
съдът намира, че реално дължимото (с оглед недостатъците) възнаграждение е
заплатено изцяло, а процесната сума от 6548,22лв. е недължима.
По тези съображения,
искът за установяване на вземането от 6548,22лв. е неоснователен. Същият е бил
отхвърлен правилно от ИРС, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в тази му част.
Не обосновава обратен
извод доводът на жалбоподателя, че ИРС се бил произнесъл по непредявени
искания, тъй като ответникът се бил позовал не на скрити дефекти на ОВК-
инсталацията, а на несъответствие на изработеното с одобрените проекти.
Настоящият съдебен състав намира, че, дори да се приеме така направеното от
жалбоподателя тълкуване на изявленията на ответника, то не води до
основателност на въззивната жалба, тъй като касае единствено използваната
терминология, но не и същността на направените изявления, доколкото обективното
несъответствие между изработеното и проектите води до некачествено (т.е.
дефектно) функциониране на инсталацията.
Неоснователно
жалбоподателят се позовава на осчетоводяването на процесната фактура и
частичното й плащане, тъй като същата е била издадена преди пускане на обекта в
експлоатация и констатиране на некачественото изпълнение.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателя, че заключението по СТЕ противоречало на официални
документи по приемането на строежите. Видно от съдържанието на Констативния акт
за установяване годността за приемане на строежа от 09.09.2015г. (Акт обр. 15),
в частта за ОВК единствено е констатирано наличието на съответни инсталации и
начинът на тяхното функциониране, но не е коментирано съответствието им с
договора, нито степента, в която те изпълняват предназначението си. Предметът
на експертните заключения е различен, поради което няма противоречие между тях
и документите, съставяни във връзка със строителството и приемането на
строежа.
2.
По насрещния иск
С оглед
констатираните съществени недостатъци на изпълнението, съдът намира, че е
налице предпоставка по чл. 17 от процесния договор, и изпълнителят дължи на
възложителя неустойка за некачествено изпълнение. Наистина, естеството на
основанието за нейната дължимост я характеризира като компенсаторна, а не като
мораторна, което не позволява пряко изчисляване на размера й по начина, посочен
в тази договорна клауза (по 0,2% от цената на договора на ден), както правилно
е посочено във въззивната жалба. Това, обаче, не изключва прилагането на
необвързания със забава размер от 10% от стойността на договора. В такъв смисъл
е и уточнението на насрещната искова молба, независимо от погрешното убеждение
на ищеца, че претендираната сума от 1187,50лв. съставлява именно 10% от
стойността на договора без ДДС. Тъй като тази сума е по- малка от уговорения с
договора размер, който възложителят има право да претендира, при съблюдаване на
диспозитивното начало в гражданския процес, искът е основателен и е следвало да
бъде уважен така, както е предявен.
С оглед съвпадането
на изводите на първоинстанционния и въззивния съд по този иск, постановеното в
този смисъл решение е правилно и следва да бъде потвърдено и в тази му част.
ІV.
По разноските
С оглед изхода на
делото и направено искане в този смисъл, в полза на въззиваемия следва да бъдат
присъдени направените от него разноски във въззивното производство, каквито се
установяват в размер на 604,42 лв. – възнаграждение на вещото лице по
допуснатата съдебно- техническа експертиза.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 15 от 17.01.2020г., постановено по
гр.д. № 853/2016г. по описа на Ихтиманския районен съд.
ОСЪЖДА „В.-К=“
ЕООД с ЕИК *** да заплати на „Е.С.“ ЕООД с ЕИК ***** сумата 604,42 лв. – разноски във въззвиното
производство.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.