Решение по дело №10321/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 7 декември 2022 г.
Съдия: Галина Ташева
Дело: 20211100510321
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 август 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3649
гр. София, 07.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева

Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100510321 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20142809 от 21.06.2021 г., постановено по гр. д. № 27547/2020 г. по
описа на СРС, II ГО, 156 състав, Г. Л. Й., ЕГН: *******, с адрес: гр. София, ж. к. „******* е
ОСЪДЕН да заплати на Г.Ф., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******,
на основание чл. 288, ал. 12, във вр. ал. 8, във вр. ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.), във вр. чл. 45
ЗЗД, сумата от 10000,00 лева, представляващи регресно вземане за заплатено обезщетение
по Решение № 6739/18.05.2019 г., постановено по гр. д. № 66782/2014 г. по описа на СРС, II
ГО, 67-ми състав, за това, че на 17.08.2013 г. на АМ Тракия км. 243.800. е настъпило ПТП
между лек автомобил „БМВ 645“, peг. № *******, управляван от Г. Л. Й. и лек автомобил
„Пежо 306“, peг. № ******* НК, управляван от П.Б.Ч., като водачът на „БМВ 645“, peг. №
*******, виновно и противоправно не спазил правилата за движение по пътищата, като не
бил спазил необходимата дистанция и блъснал другия автомобил отзад, в следствие на
което последният се преобръща извън пътното платно, от дясно, в
крайпътната канавка, в следствие на което П.Б.Ч. била претърпяла неимуществени вреди,
ведно със законната лихва от 26.06.2020 г. (датата на подаване на исковата молба) до
окончателното плащане, като е ОТХВЪРЛЕН иска за сумата над 10000,00 лева до пълният
предявен размер от 11954,53 лева, представляващи регресно вземане за платени мораторни
лихви.
С решението, ответникът Г. Л. Й. е осъден да заплати на Г.Ф., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр. Пом. - сумата от 784,37 лева,
представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
1
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Г.
Л. Й., чрез назначения му особен представител адв. С. Д., с която решението се обжалва, в
частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева,
представляваща регресно вземане за заплатено от него застрахователно обезщетение по
влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 66782/2014 г. на СРС, ГО, 67 с-в, както и в
частта му, с която същият е осъден да заплати сумата от 784,37 лева – разноски по делото
като неправилно и необосновано. В жалбата се навеждат доводи, че обжалваният
първоинстанционен съдебен акт е неправилен и необоснован. Излага се, че ищецът основава
исковата си претенции на чл. 45 ЗЗД и чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ за платено обезщетение по
повод ПТП от 17.08.2013 г. Поддържа се, че е неоснователен изводът на
първоинстанционния съд, че правото на иск на ищеца се погасява с общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД. В тази връзка се сочи, че нито в исковата молба, нито в хода на
съдебното производство ищецът е твърдял, че предявява регресен иск, като се суброгира в
правата на увреденото лице, на което е платено обезщетение. Излагат се съображения, че по
същество, исковата сума по главния иск представлява платено обезщетение за претърпени
вреди, което вземане се погасява с изтичане на тригодишна давност. Поддържа се, че
плащането е извършено на 03.11.2016 г., а исковата молба е постъпила на 26.06.2020 г., от
което следвало, че искът е погасен по давност.
В жалбата се навеждат доводи, че обжалваното първоинстанционно решение е
неправилно и поради нарушение на материалния закон. В тази връзка се излага, че в КЗ ясно
е дефинирана погасителната давност по отношение на вземанията за изплатено обезщетение,
като същата започва да тече от настъпване на застрахователното събитие, в случая от ПТП,
станало на 17.08.2013 г. Излагат се съображения, че е неоснователен доводът на районния
съд, че е извън предмета на спора възражението на ответната страна, че без основание и
необосновано, в нарушение на изискванията на КЗ, ищецът не е изплатил обезщетението на
пострадалото лице в законните срокове, което погасява правото му на иск по чл. 45 ЗЗД. В
тази връзка в жалбата се излага, че ищецът е посочил причини за обективната му
невъзможност да изплати обезщетението, които категорично се опровергават от
приложените от него по делото писмени доказателства. Навеждат се доводи, че още с
молбата си от 05.03.2014 г., пострадалото лице е посочило банкова сметка, за получаване на
обезщетението, но с неоснователния си отказ да направи това в законния срок, ищецът сом
се е поставил в забава, която погасява правото му на иск.
На следващо място, в жалбата се сочи, че първоинстанционното решение е
неправилно и поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Поддържа се, че неправилно районният съд е приел, че обстоятелството, че регресната
покана не е връчена на ответника е ирелевантно за спора. В тази връзка се излага, че когато
плащането на едно парично задължение не е известно на длъжника, същият следва да бъде
поканен да го заплати, като бъде уведомен за размера на дължимата и основанието за
плащането й, както и че именно поради това законно изискване, ищецът е отправил
регресна покана, която обаче не е получена от ответника. Навеждат се доводи, че
първоинстанционното решение е неправилно и в частта относно присъдените на ищеца
разноски съобразно с уважената част от иска.
Въз връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да постанови съдебно
решение, с което да отмени изцяло решението на първоинстанционния съд като неправилно
и необосновано и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като
неоснователен.
2
Въззиваемата страна по делото Г.Ф. е депозирала писмен отговор, чрез процесуалния
си представител юрск. Калоян Янев, в който се излага становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че постановеното от първоинстанционния съд
решение е съобразено с материалния закон, постановено е при спазване на процесуалните
правила и е обосновано и правилно. Поддържа се, че при постановяване на решението си,
СРС изцяло се е съобразил със събраните по делото доказателства и трайната съдебна
практика.
Поради изложеното се поддържа, че обжалваното съдебно решение е правилно и
законосъобразно, във връзка с което се отправя искане към настоящата инстанция, същото
да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без
уважение. Претендират се разноски за въззивната инстанция.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ
/отм./, във вр. ал. 8, във вр. ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.), във вр. чл. 45 ЗЗД от Г.Ф. срещу Г. Л.
Й., ЕГН ******* за заплащане на сумата от 10 000 лева – главница, представляващи
регресно вземане за заплатено обезщетение по Решение № 6739/18.05.2019 г., постановено
по гр. д. № 66782/2014 г. по описа на СРС, II Г. О., 67-ми състав, за това, че на 17.08.2013 г.
на АМ Тракия км. 243.800. е настъпило ПТП между лек автомобил „БМВ 645“, peг. №
*******, управляван от Г. Л. Й. и лек автомобил „Пежо 306“, peг. № ******* НК,
управляван от П.Б.Ч., като водачът на „БМВ 645“, peг. № *******, виновно и противоправно
не спазил правилата за движение по пътищата, като не бил спазил необходимата дистанция
и блъснал другия автомобил отзад, в следствие на което последният се преобръща извън
пътното платно, от дясно, в крайпътната канавка, в следствие на което П.Б.Ч. била
претърпяла неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава в размер на 1954,53
лева и 3628,67 лева – съдебни разноски.
В исковата молба ищецът Г.Ф. твърди, че изплатил по заведена щета №
210048/05.03.2014 г. на П.Б.Ч. сумата от 15547,20 лева - за претърпени неимуществени вреди
от ПТП, което е настъпило на 17.08.2013 г., като ответникът бил обвързан от установените
обстоятелства в мотивната част на Решение по гр. д. № 66782/2014 г. на СРС, 67-ми състав,
тъй като бил участвал, като трето лице-помагач на страната на ищеца. Поддържа, че в
следствие на виновното и противоправно поведение на ответника на 17.08.2013 г. на АМ
Тракия, км 243.800, последният управлявал лек автомобил „БМВ“, peг. № *******, като не
осигурява необходимата дистанция с правомерно движещият се лек автомобил „Пежо“, peг.
№ ******* НК, управляван от П.Б.Ч., като в следствие на това настъпва удар, а лек
автомобил „Пежо“, per. № ******* НК напуска пътното платно и се преобръща, като на
водача са нанесени травматични увреждания. Навежда доводи, че към момента на ПТП-то
виновният водач не е имал сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите. Излага съображения, че по искане на увреденото лице е била
образувана преписка № 210048/05.03.2014 г., но Г.Ф. бил отказал да изплати обезщетение,
като с оглед на това увреденото лице било предявило иск, като било постановено Решение
по гр. д. № 66782/2014 г. на СРС, 67-ми състав, а въз основа на него бил издаден
изпълнителен лист, като е образувано и изпълнително дело № 7397/2016 г. по описа на ЧСИ
М.Б., peг. № 838 от КЧСИ, като след получена ПДИ била изплатена сумата от 15 574,20 лева,
включващи главница в размер на 10 000 лева, законна лихва в размер на 1954,53 лева и
3
3628,67 лева съдебни разноски. Твърди, че ответникът бил поканен да възстанови
заплатените суми, но и понастоящем същият не бил погасил задълженията си. Поради
изложеното се иска да бъде осъден ответникът да заплати претендираната сума.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, чрез назначения от
съда особен представител на ответника. В отговора се прави възражение за изтекла
погасителна давност, което се аргументира с момента на настъпването на ПТП-то, а именно
17.08.2013 г. Поддържа се, че са неоснователни твърденията на ищеца относно
обстоятелството, поради което своевременно не бил могъл да изплати обезщетение на
пострадалото лице. Навеждат се доводи, че дори да се приеме, че е релевантен момента на
плащане на обезщетението - 03.11.2016 г., то претенцията отново била погасена по давност,
тъй като съобразно чл. 111, ал. 1, б. „б“ ЗЗД с кратка тригодишна давност се погасявали
вземанията за обезщетения. Излагат се съображения, че не е надлежно получена и
регресната покана. Твърди се, че претенцията за заплащането на лихва също е
неоснователна, тъй като е погасена по давност, като се излагат съображения за това. Поради
изложеното се претендира за отхвърляне на иска.
С Определение № 20249557/11.11.2020 г., съдът на основание чл. 232 ГПК е
прекратил производството по гр. д. № 27547/2020 г. по описа на CPC, II ГО, 156-ти състав, в
частта за сумата от 3628,67 лева, представляващи заплатени съдебни разноски и разноски по
изпълнителното дело. Препис от определението е връчен на ищеца, като същият не го е
обжалвал, поради което същото е влязло в сила на 26.11.2020 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение
е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради което
следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените констатации
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК,
настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Районният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 288, ал. 12, във вр. ал. 8, във вр.
ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.), във вр. чл. 45 ЗЗД.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което е уважил предявения иск,
първоинстанционният съд е установил правилно релевантаната фактическа обстановка.
От представения препис на Решение № 6739/18.05.2019 г., постановено по гр. д. №
66782/2014 г. по описа на CPC, II Г. О., 67-ми състав, се установява, че ищецът Г.Ф. е осъден
да заплати на П.Б.Ч., на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.) сумата от 10 000,00
лева, представляващи обезщетение за претърпени от реализирано на 17.08.2013 г. на АМ
4
Тракия 243.800 км., ПТП, настъпило в следствие на виновното и противоправно поведение
на Г. Л. Й., като водач на л. a. peг. № *******, неимуществени вреди - болки и страдания от
настъпили увреждания на здравето, както следва: множество кръвонасядания по тялото в
областта на шията, на дясната гърда, дясната мишница и дясната ръка, множество линейни
рани и охлузвания на лявата ръка, левия крак и дясната ръка и липса на тъкан на места по
тялото, както и претърпян в следствие на произшествието стрес и посттравматично стресово
разстройство и свързаните с тях страдания изразяващи се в безсъние, кошмари, страх от
качване на автомобили, тревожност и плашливост, ведно със законната лихва от 03.12.2014
г. до окончателното плащане, както и сумата от 1641,60 лева. Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач - Г. Л. Й. на страната на ответника Г.Ф., като видно от
отбелязването, същото е влязло в сила на 16.08.2016 г. и е издаден изпълнителен лист въз
основа на него.
На второ място, съдът съобрази, че причинените от ответника вреди, противоправния
характер на поведението на ответника в първоинстанционното производство Г. Л. Й. при
причиняването на вредите и причинно- следствената връзка между деянието и вредоносния
резултат, следва да се считат установени, понеже са били предмет на вече приключил на
граждански процес, в който Г.Ф. е привлякъл за участие (като подпомагаща страна)
ответника в настоящото производство. По тази причина и по арг. от чл. 223, ал. 2 от ГПК -
въпросите относно основанието за изплащане на застрахователно обезщетение – от ищеца
към третото увредено лице, както и относно размера на платимото застрахователно
обезщетение не се разглеждат по същество. Това е така, доколкото във вътрешните
отношения между подпомагана и подпомагаща страна, които са ищец и ответник в
настоящия процес - задължителната сила на мотивите на решението по вече приключилото
гр. д. 66782/2014 г. по описа на CPC, II ГО, 67-ми състав се явява обвързваща, относно
фактическите констатации и правните изводи на съда по отношение на спорното право.
При това положение, въззивният съд намира, че разрешаването на повдигнатия
между страните правен спор, следва да се концентрира върху обема на суброгацията, т.е.
върху размера на регресното право, което ищецът се домогва да упражни спрямо ответника.
Правото на Гаранционния фонд, да встъпи в правата на увреденото лице до размера
на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението - чл. 288, ал. 8 КЗ
(отм.), след изплащане на обезщетение в хипотезите на чл. 288, ал. 1 и ал. 2 КЗ (отм.) е
регламентирано в чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.). Регресното право на Г.Ф., да иска от причинителя
на вредата това, което е платил на увреденото лице, както и суброгационното му право да
встъпи в правата, които увреденото лице има срещу причинителя на вредата са аналогични
на регресното и суброгационно право на застрахователя по чл. 213 КЗ (отм.). Основание за
встъпване в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата е изпълнението на
законово регламентираното задължение на Г.Ф., за плащане на застрахователно
обезщетение.
Събраните в първоинстанционното производство доказателства обосновават извода,
че ищецът – Г.Ф. е бил длъжен да заплати сумата на присъденото застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди. Изплащането на посоченото обезщетение се дължи, с
оглед на установената от закона особена функция на фонда и направените разходи за
заплащането на застрахователните обезщетения са били дължими. Ето защо, с изплащането
на сумата на застрахователното обезщетение, ищецът се е суброгирал срещу ответника и е
материално легитимиран да търси размера на платените суми за присъденото
застрахователно обезщетение.
5
Поради изложеното, въззивният съд намира за правилни изводите на СРС, че
предявеният иск за заплащане на сумата от 10 000 лева – платена сума от Фонда,
представляваща регресно вземане за заплатено обезщетение за причинени на пострадалото
лице неимуществени вреди е основателен и следва да бъде уважен за главницата. По
отношение дължимостта на сумата от 1945,53 лв., представляващи платени лихви от ищеца
Г.Ф., въззивният съд намира следното:
По отношение на правото на фонда да се суброгира в сумите на платените лихви,
съдът съобрази, че разпоредбата на чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), по правило регламентира
правото на Гаранционния фонд - след изплащане на обезщетението - да встъпи в правата на
увреденото лице и да предяви регресен иск срещу причинителя на вредите - не само за
размера на платеното обезщетение, но и за платените лихви. В конкретния случай,
деликвентът /ответник в първоинстанционното производство/ е причинил вреди, за които не
е изплатил дължимото обезщетение на пострадалия и е участвал в съдебния процес,
иницииран от увредения в качеството на трето лице – помагач.
Въззивният съд намира за неоснователни релевираните доводи във въззивната жалба
за изтекъл срок на погасителна давност по отношение на претенцията.
По въпроса за погасителната давност спрямо регресните суброгационни искове на
застрахователя и Гаранционния фонд съществува задължителна практика, обективирана в т.
14 от ППВС № 7/77 г. Този въпрос се разрешава непротиворечиво и в постановени по чл.
290 ГПК решения на ВКС - решение № 178 от 21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. на ВКС,
ТК, II ТО; решение № 173 от 30.10.2009 г. по т. д. № 455/2009 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение
№ 53 от 16.07.2009 г. по т. д. № 356/2008 г., ТК, I ТО, решение № 2 от 02.02.2011 г. по т. д.
№ 206/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 15 от 04.02.2011 г. по т. д. № 326/2010 г. на
ВКС, ТК, II ТО; решение № 127 от 18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, ТК, І ТО и
др. С посочената съдебна практика е разяснено, че регресните суброгационни искове на
застрахователя и Гаранционния фонд се погасяват с изтичане на общата петгодишна
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от момента, в който
застрахователят, съответно Гаранционният фонд изплати обезщетенията на правоимащите
лица, а не от момента на настъпване на застрахователното събитие. Ето защо, въззивният
съд намира, че възражението във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно
поради нарушение на материалния закон, а именно поради това, че погасителната давност
по отношение на вземанията за изплатено обезщетение започва да тече от настъпване на
застрахователното събитие е неоснователно.
В случая Г.Ф. е изплатил застрахователно обезщетение на 03.11.2016 г., което се
установява от приложеното по делото платежно нареждане, реф. № 963B1О016308W5OE, с
което Г.Ф. е изплатил сумата от 15 574,20 лева по изпълнително дело № 2016838047397 по
описа на ЧСИ М.Б.. Същевременно искът е предявен на 26.06.2020 г., т. е. преди изтичане на
5 – годишния давностен срок. Началният момент на общата 5-годишна погасителната
давност по чл. 110 ЗЗД за предявяване на регресния иск по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) от
Гаранционния Фонд срещу делинквента започва да тече от изплащане на застрахователното
обезщетение от Гаранционния Фонд на пострадалия. Поради изложеното, въззивният съд
намира, че релевираните във въззивната жалба доводи за изтекла погасителна давност по
отношение на главния иск се явяват неоснователни.
Въззивният съд споделя и изводите на първоинстанционния съд, че обстоятелството,
че регресната покана не е била връчена на ответника е ирелевантно за спора, доколкото това
6
обстоятелство касае въпросът относно момента на изпадане на длъжника в забава. В
настоящия случай, по делото не е налице претенция от страна на ищеца Г.Ф. за заплащане
на мораторна лихва върху регресното вземане /респ. платеното обезщетение/, считано от
датата на получаване на регресната покана, поради което този въпрос не следва да се
обсъжда.
По отношение на погасяване по давност на претенцията за обезщетението за забава,
въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, вземанията за лихва се погасяват със специален 3-
годишен давностен срок, т.е. за тях законът предвижда по-кратък давностен срок в
сравнение със срока, след изтичането на който се погасява задължението по основния дълг
(главницата). Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд, че за вземането
за обезщетението за забава в размер на законната лихва е приложима кратката погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В тази връзка правилно е било прието от СРС, че претенцията
за заплащане на сумата от 1954,53 лева, представляващи заплатена мораторна лихва е
погасена по давност, поради което в тази част претенцията следва да бъде отхвърлена.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него
въззивна жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с ал. 8 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер от 100 лв., предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото пред въззивната инстанция, както и сумата от 498,62 лева – внесен
депозит за особен представител.

Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20142809 от 21.06.2021 г., постановено по гр. д. №
27547/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА Г. Л. Й., ЕГН: *******, с адрес: гр. София, ж. к. „******* да заплати на
Г.Ф., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 598,62 лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ГПК
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8