№ 3263
гр. София, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Т.
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510074 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - 273 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника П. Г. Т. срещу решение от 03.06.2021 г.
по гр.д. № 62333/2019г. на Софийския районен съд, III ГО, 88 състав, в частта, в която са
уважени предявените от „Ф.И..“ ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно
основание чл. 422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД за
сумата от 846,71 лева, представляваща главница по договор за стоков кредит от 01.02.2016г.,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени с
допълнително споразумение, ведно със законната лихва от 16.05.2013 г. до окончателното
плащане, сумата от 290,78 евро, представляваща от 19.10.2016 г. към договор за цесия от
18.10.2016 г. на „Ф.И.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 30.08.2018 г. до изплащане на вземането,
сумата от 26.21 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.10.2016 г. – 01.02.2017 г., както и
сумата от 149.58 лв. – лихва за забава върху непогасената главница в размер на законната
лихва за периода 11.10.2016 г. – 23.08.2018 г., за които суми е издадена заповед от
13.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 57675/2018 г. по описа на СРС, 88 състав, като е отхвърлен иска за
възнаградителна лихва за разликата над присъдения размер от 26.21 лв. до пълния предявен
размер от 171.97 лв., както и иска за лихва за забава за разликата над уважения размер от
149.58 лв. до пълния предявен размер от 157.87 лв. като ответникът е осъден да заплати
съразмерно на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението в обжалваните части е неправилно и
необосновано. Излага, че по делото не е доказано кои от погасителните вноски са платени и
кои не. Твърди се, че има липса на идентитет между процесния договор и договора, обект на
цесията, поради което решението е неоснователно. Сочи, че ищецът не е положил
дължимата грижа на кредитор, за да уведоми редовно своя длъжник за цесията на
процесните вземания. Представено е особено искане за определяне на възнаграждение на
1
особения представител в размер на 300 лв. пред въззивна инстанция и постановяване, че
въззивната жалба е освободена от държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК. Предвид
изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му
част и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски пред двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна „Ф.И..“ ЕАД не представя отговор в срока по чл.263 ал.1 ГПК.
Подава молба от 26.10.2022г., в която моли решението на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, поради което настоящият въззивен съдебен състав споделя мотивите на
първоинстанционният съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите в жалбата за неправилност на решението следва да се добави и следното:
Както е възприето в т.18 ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен
иск по чл.422 ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем.
Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл.60 ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването и. Съдът, разглеждащ установителния иск по чл.422 вр. чл.415
ал.1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение, тъй като моментът, към който се установява
съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия
процес. Ако в исковото производство по чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК бъде установено, че
правото на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено
преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато
изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в
исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба,
изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника-кредитополучател, ако са налице предвидените в
договора за кредит предпоставки. Съгласно разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК при
постановяване на крайния акт по делото съдът взема предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, които са от значение за спорното право. В този смисъл е и практиката
на ВКС /напр. решение №10/25.02.2020 г. по т.д. №16/2019 г., II ТО, решение
№60048/20.08.2021 г. по т.д. №2122/2020 г., I ТО и др./.
Такъв е и настоящият случай предвид направеното в исковата молба изявление за
обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, което изявление е породило правно
последици от връчване на препис от исковата молба на ответника-кредитополучател. Освен
2
това от представения погасителен план е видно, че последната погасителна вноска по
договора за кредит е с падеж на 01.02.2017г., т.е. преди постановяване на протоколното
определение за приключване на устните състезания пред въззивната инстанция в
о.с.з.,проведено на 26.10.2022г., т.е. всички вноски по кредита са с настъпил падеж.
Съгласно т.10б ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС искът по чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК
може да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.415 ал.1 ГПК, който и по
отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента, т.е. ищецът
– цесионер в настоящето производство се явява активно легитимиран да предяви
установителните искове чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК за процесните вземания.
Ето защо и поради изложените съображения настоящият въззивен състав изцяло
споделя изводите на първоинстанционният съд, поради което въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - потвърдено.С оглед изхода на делото
и направеното искане на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата 300,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 20131564 от 03.06.2021г., постановено по гр.д. №
62333/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО 88 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА П. Г. Т. ЕГН ********** адрес: гр. София, ж.к. „*******, да заплати на
„Ф.И. ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, на
основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3