РЕШЕНИЕ
№ 341
гр. П., 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20221230100685 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от адв. Д. В. М., АК – П., с адрес на
кантора и съдебен адресат в гр. П., бул. “П.“ № 81, ет. 3, ап. Б, в качеството му на
пълномощник на Б. А. В., ЕГН: **********, с постоянен адрес с. Б., общ. П. и съдебен адрес
гр. П., бул. “П.“ № 81, ет. 3, ап. Б, срещу „Ф.“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление гр.С., ж.к. Л., бул. „Д.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от управителя
П.Б.Д..
Ищецът твърди, че е страна по Договор за паричен заем № 4313447/15.11.2021 г.,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който е получил сума в размер на
3000,00 лева и следва да върне на дружеството сума в размер на 3376,37 лева, при ГПР 41.71
%, ГЛП - 35.00 %, при срок на кредита от 17 вноски. Във връзка с цитирания заемен договор,
ищецът сключил с „Ф.“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция от 15.11.2021 г.,
съгласно който ищецът следва да заплати на дружеството сумата от 1 791,63 лева. По този
начин се формира общо задължение на ищеца по цитираните договор за заем и
допълнително сключения във връзка с последния договор за предоставяне на гаранция от
15.11.2021 г., в размер на 5 168,00 лева. Ищецът твърди, че Договора за предоставяне на
гаранция от 15.11.2021 г. в посочения размер /1 791,63 лева/, е нищожна поради
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД, а именно -
нарушава принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и
принципа за справедливост и необлагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Сочи, че процесният договор е неравноправен по смисъла на чл. 143 ЗЗП, същият предвижда
заплащането на възнаграждение, което е в необосновано голям размер, и което е скрит
добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в
годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК,
като по този начин се заобикаля закона и по-конкретно разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Навежда, че като едноличен собственик на капитала на „Ф.“ ЕООД, в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД ще се разпредели печалбата, получена от гаранционните сделки, по които
страна е „Ф.“ ЕООД, включително и процесната – договор за предоставяне на гаранция от
15.11.2021 г., като по този начин се цели допълнително възнаграждение за кредитора „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и избягване ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В тази връзка се иска от съда да постанови решение, с което да признае, че Договор за
1
предоставяне на гаранция от 15.11.2021 г., сключен между ищеца Б. А. В. и „Ф.“ ЕООД е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на
нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност да бъде
прогласена.
Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски.
В законоустановения срок ответното дружество, чрез надлежно упълномощен
пълномощник, депозира отговор, в който изразява становище за допустимост, но
неоснователност на така предявения иск. Оспорва твърденията на ищцовата страна, че
процесният договор за предоставяне на гаранция противоречи на добрите нрави, като счита
същите за недоказани, изтъква принципа на свободното договаряне между страните в
българското действащо законодателство, в частност сключването на процесния договор въз
основа единствено на желанието от страна на ищеца, както и основния предмет на дейност
на ответното дружество и свързания с това очакван финансов резултат. Сочи, че
обявяването на нищожността на договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП във връзка с неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, е неотносимо към
процесния договор, отношенията по който се регулират съгласно разпоредбите на ТЗ, а не
на ЗПК, поради което твърденията за нищожност на договора на основание ЗПК са
ирелевантни.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с
оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
Между ищеца и "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ********* е бил
сключен договор за паричен заем № 4313447/15.11.2021 г., по силата на който заемодателят
е предоставил на заемателя парична сума в размер на 3000 лева. Кредитът е отпуснат при
следните условия: на 17 вноски, с краен падеж- 11.07.2022 г., с фиксиран годишен лихвен
процент по заема 35 %, при ГПР – 41,71 % и общ размер на всички плащания – 3 376,37
лева.
Между страните по делото пък е сключен договор за предоставяне на гаранция №
4313447/15.11.2021 г., с който ищецът възлага на ответника да му издаде гаранция за
плащане на кредита, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 791,63 лева, платима
разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.
Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и
погасителния план към него и договорът за предоставяне на гаранция.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и "Изи Асет Мениджмънт" АД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил
заетата сума. "Изи Асет Мениджмънт" АД е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.
е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
2
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 712 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса обаче е въведен друг договор - за
предоставяне на гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който
следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със
специалния ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за
потребителски кредит е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима
сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява
вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова
е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,71 %, а
фиксираната лихва – 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т. е. сумата в размер на 3 376,37 лева.
Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място
(15.11.2021 г. в гр.П. ЮЗ), дори със същия номер на договора (4313447), е сключен
друг договор с трето за кредитното правоотношение лице (ответникът) за гаранция, с който
се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на
ответника се дължи възнаграждение в размер на 1 791,63 лева. Именно в тази връзка
двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е
предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка
за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от
съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук
за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се
отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит
има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но
3
размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част
от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план.
Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си
осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от
заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответникът), с който да
сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това
обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с
кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно
го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с
усвоения заем, които той трябва да плати.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
Според договора за кредит ГПР е 41,71 %, но това не е размерът на действителните
разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по
другия договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително.
Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, защото
общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват
именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива
разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията
на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел
или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази
неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не
4
знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не
му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук - е налице една
нищожна кредитна сделка.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер на повече от половината от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез
с добрите нрави и против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се
генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай
следва да намери приложение нормата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи,
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни.
По горните мотиви съдът намира иска за основателен, поради което следва да се
постанови решение, с което бъде прогласена нищожността на договора за предоставяне на
гаранция.
По разноските:
На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ответникът трябва да се осъди да
заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на
355,42 лева. Това е така, доколкото от данните по делото е видно, че ищецът е получил от
адв.М. безплатна правна помощ в качеството си на материално затруднено лице.
На основание чл.78, ал.6 ГПК, понеже ищецът е освободен от такси и разноски по
делото, ответникът трябва да се осъди да заплати по сметка на съда държавна такса в общ
размер на 71,66 лева.
5
Така мотивиран, П.кият районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4313447 от
15.11.2021 г., сключен между Б. А. В. и „Ф.“ ЕООД, на основание 26, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.22, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19 ЗПК, както и на основание чл.143, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к. Л.,
бул. „Д.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от управителя П.Б.Д., да заплати на адв. Д.
М. от АК-П., на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение от 355,42 /триста
петдесет и пет лева и четиридесет и две стотинки/ лева.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к. Л.,
бул. „Д.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от управителя П.Б.Д., да заплати по сметка
на П.кия районен съд сумата от 71,66 /седемдесет и един лева и шестдесет и шест стотинки/
лева, държавна такса по предявения иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.Благоевград в двуседмичен
срок от съобщението му.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6