Решение по дело №138/2019 на Окръжен съд - Кюстендил

Р       Е       Щ       Е       Н       И       Е  № 229

 

гр. Кюстендил,  08.08.2019 г.

 

 

Кюстендилският окръжен съд, гражданска коллегия, в открито заседание

на осмии май

през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Мухтийска

                                                                             Ч ЛЕНОВЕ: Ваня Богоева

                                                                                                   Евгения Стамова

 

при секретаря  Мая Стойнева

като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева                    в. гр. д. № 138

по описа за 2019 г. на КнОС и за да се произнесе , взе предвид:

 

 А.А.П., с адрес ***  насочена срещу решение № 349 от 13.07.2018г., постановено от Районен съд – гр. Дупница по гр. д. № 2245/ 2017 г. по описа на същия съд.

С оспорвания първоинстанционен съдебен акт ДнРС е признал за установено по отношение на А.А.П., ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, р-н ***, бул.“***“ № **, ет.** сумите по издадена заповед по ч.гр.д. № 1527/17 на ДнРС както следва: *** лева главница, ** лева лихва за периода от 15.09.2011 г. до 15.01.2013 г, **** лева неустойка за забава за периода от 15.01.2013 г. до 01.08.2017 г., ведно със законната лихва от 04.08.2017 г. Осъдил е А.А.П. да заплати на „***“ АД  сумата от *** лева деловодни разноски, както и да внесе по сметка на ДнРС *** лева  д. т.

Първоинстанционният съдебен акт се обжалва изцяло, като се излагат доводи за неговата неправилност. Иска се отмяната му и постановяване на решение, с което предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Приема се, че действието на цесията е правнорелевантно, само когато съобщението за същата е извършено от стария кредитор. Оспорва се допустимостта на упълномощаването за извършване на уведомлението от новия кредитор. Оспорва се валидността на изпратеното до въззивника уведомление за извършената цесия, доколкото в същото липсвали печати на двете дружества – цедент и цесионер. Оспорва се извършеното спрямо длъжника уведомление. Задължението по издадената заповед за изпълнение се приема за погасено по давност.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемото „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, р-н ***, бул.“***“ № **, ет.**, чрез юрисконсулт К. С., с е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба и се иска да бъде оставена без уважение. Оспорва се довода на въззивника, че не е уведомен за извършената цесия. Сочи се, че уведомлението за цесията е подписано от цедента и цесионера и е лично връчено на длъжника. Твърди се, че по делото липсват данни, длъжникът да е платил на предишния кредитор. Претендират се разноски.

КнОС след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема решението на ДнРС за неправилно и го отменя, като отхвърля исковете. Съображенинята за това са следните:

Между „****” ЕАД като кредитодател и ответникът като кредитополучател е сключен Договор за потребителски паричен кредит **** от 23.08.2011г., по силата на който на П. е предоставен паричен кредит в размер на *** лева с обща стойност на дължимите плащания от длъжника – *** лева. Кредитът е усваоен на 24.08.2011 г Уговорен е бил краен срок на изплащане на горепосочената сума –15.01.2013 г. било е договорено разсрочено плащане – за срок от 17 месеца на месечни вноски в размер на *** лева, съгласно изготвен погасителен план, неразделна част от договора, в който са посочени падежите на съответните месечни вноски, като последната е в размер на *** лева.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на в. л. Н. Ш., неоспорено от страните  се установява, че последното плащане от страна на ответника  по горепосочения договор е извършено на 16.11.2012 г., като оставнали неплатени две вноски с падежи -14.12.2012 г. и 15.01.2013 г.

Според заключението на в. л. остава неплатена сума в общ размер на *** лева, включваща сумата от *** лева – главница, *** лева договорна лихва за перриода 15.09.2011 г. до 15.01.2013 г., както и неустойка за забава в размер на *** лева от 15.01.2013 г. до 01.08.2017 г. 

На 14.10.2015 г  между „****” ЕАД като цедент и ищеца като цесионер  е сключен договор за цесия, по силата н който цедентът е прехвърлил на цесионера съответни вземания спрямо длъжници – страни по сключени договори за потребителски кредити, които вземания представляват дължими по тези договори анюитетни вноски, съответно такси и акцесорни вземанияпосочени в списък представляващ Приложение № 1 към договора за цесия. В приложение № 1 под № 58 е вписан процесния договор с длъжник –ответника по делото с прехвърлено спрямо него вземане в общ размер от **** лева към 14.12.2012 г., включваща  главница ***, договорна лихва – *** лева и *** лева – неустойка за забава. 

До ответника е изготвено уведомление подписано  както от цедента, така и от цесионера, с което да бъде уведомен за прехвърляне на вземанията спрямо него. Изпратено е с писмо с обратна разписка, като е приложено известие за доставяне / на л. 20 от първоинстанционното дело/, в което са вписани имената на ответника и е положен подпис и дата на връчване – 31.10.2015 г. Ответникът оспорва автентинчността на положения

 

                                                                                 - 2 -

подпис за получател, отричайки той да се е подписвал. Доказателства във връзка с това оспорване на са събирани.

В чл. 5 от приетите Условия по договор за кредит / на л. 22 от първоинстанционното дело/ е предвидено настъпване на предсрочна изикскуемост на неиздължения остатък по договора, включително и вноските с ненастъпил падеж, без кредиторът да дължи уведомяване на настъпването й.

По подадено от ищеца на 04.08.2017 г. заявление по чл. 410 от ГПК е образувано ч. гр. д. № 1527/2017 г.  на КРС, по което в полза на „***” АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 08.08.2017 г. .за сумите от от *** лева – главница, *** лева договорна лихва за перриода 15.09.2011 г. до 15.01.2013 г., както и неустойка за забава в размер на *** лева от 15.01.2013 г. до 01.08.2017 г.  От длъжнника е постъпило възражение в срока по чл. 414 от ГПК. В изложението на обстоятелствата, от които произтича вземането както в заявленинето за издаване на заповед аз изъплнение  по чл. 610 от ГПК кредиторът се позовава на предсрочна изискуемост настъпила според него на 15.01.2013 г. На предсрочна изискуемост е позоваването му като ищец н настоящото производство.

Предмет на разглеждане в настоящото производство са исковите претенции за вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение.

С обжалваното решение ДнРС е уважил предявените по чл.  422 от ГПК искове изцяло . Решението е обжалвано от ответника.

. Въззивната жалба е допустима, като подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК,  от надлежна страна имаща правен интерес от въззивно обжалване и е насочена е срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.. разгледана по същество е неоснователна.

               Предмет на  разглеждане в настоящото исково производство са установителни искове, предявени по реда на чл. 422 от ГПК, след проведено заповедно производство, като се иска да бъде установено по отношение на ответника, че ищецът като кредитор по договор за цесия има вземания спрямо оответника, за които по ч.гр.д. №1527/2017 г. на ДнРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Претенцията на ищеца съобразно изложените в исковата молба фактически основания е основана наЮФ – сключени сделки, въз основа на които са придобити твърдените от ищеца вземания за главница и акцесорни за договорна лихва и неустойка. Както в заповеднто производство, така и в исковото ищецът се позовава на договор за цесия, по силата на който е придобил възмездно възникнали в полза на цедента вземания по договор за потребителски кредит, по който последният е бил кредитор.Изричното позоваване досежно претендираната главница е настъпила според ищеца предсрочна изискуемост на вземането, в какъвто смисъл се съдържала клауза в ОУ и след като от страна на ответника  било преустановено плащането на съответните погасителни вноски.

Спорните между страните въпроси касаят приложенинето на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и института на погасителната давност. Твърденията на въззивника са, че цесията няма действие по отношение на него, тъй като липсва надлежно уведомяване от стария кредитор, т.е. цедента не го е уведомил за прехвърляне на вземанията по процесния договор за потребителски кредит, а също така прави правопогасяващо възражение за недължимост на претендираните суми , тъй като относно тях е изтекла  погасителната давноста давност.

Настоящата инстанция приема за неоснователни доводите изложени във въззивната жалба за това, че прехвърлянето на вземанията в полза на ищеца няма действие спрямо ответника като длъжник, поради неизпълнение на изискването на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, уведомяването да бъде извършено от стария кредитор, т.е. от цедента. Оспорва известието за доставка съдържащо уведомление да е получено от него, твърди, че подписът под имената му не е негов, същевременно  отрича възможността уведомяването да е направено от цесионера, действащ с представителна власт, поради това, че  законът не предвиждал такава възможност.

Според константната съдебна практика Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.

            В случая уведомяването до длъжника е  извършено с приетото като доказателство уведомление изходящо както от цедента, така и от цесионера, поради което  следва да се приеме, че то съдържа волеизявлението и на кредитора прехвърлил вземанията си. По делото липсват представени надлежни доказателства установяващи твърдението на ответника, че не е получил пощенската пратка съдържаща уведомлението лично, като като е оспорил автентичността на частен писмен документ. Дори и да се приеме за доказано твърдението му, че съдържащия се на известието подпис не е негов, то  както бе посочено и по-горе доводите му за нарушение разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД се явяват неоснователни.   

 

 

 

 

  Уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая приложеното като доказателство уведомление отправено от двамата кредитори е връчено с преписа от исковата молба на ответника и този факт правилно е съобразен от съда.

Независимо от неоснователността на доводите касаещи договора за цесия, настоящата инстанция приема предявенит иск за главница в размер на 709, 94 лева за неоснователен.

            Претенцията е заявена  като съществуващо в полза на ищеца вземане вследствие настъпила предсрочна изискуемост. събраните по делото доказателства по несъмнен начин установяват, че сумата претендирана като главница, представляваща част от сумите по двете погасителни вноски не са  дъжими в резултат на упражнено право на предсрочна изискуемост. повече от ясно е, че предсрочна изискуемост е налице относно

                                                                                - 3 -

задължения с ненастъпил падеж. В случая обаче е безспорно установено, че ищецът е бил длъжник с точно изпълнение до вноската с падеж  16.11.2012 г., когато е извършил последното плащане.Оставали са две вноски с ненастъпили падежи – предпоследната, чийто падеж е настъпил на  14.12.2012 г., която не е заплатена и последната с падеж 15.01.2013 г. Т.е. при уговореното разсрочено плащане е налице неизпълнение на задължение за плащане на две вноски с настъпил падеж, поради и което е абсурдно да се говори за предсрочна изискуемост на същите. Буди недоумение как е определена датата на настъпване на предсрочна изискуемост на задължения с вече настъпил падеж,като датата на предсрочната изискуемост съвпада с датата на която настъпва падежа на последната вноска. Липсват и доказателства за начина на определяне размера на оставаща главница в претендирания с иска размер, предвид това, че плащането е разсрочено с дължими равни по размер месечни вноски, чийто размер е формиран от главница и договорна лихва.

С оглед изложеното предявеният установителен иск за горепосочената главница е неоснователен на заявеното от ищеца основание и следва да бъде отхвърлен..

         Следва да се има предвид, че неоснователността на иска за главното задължение обуславя неоснователност и на претенциите за акцесорните вземания. 

 Освен това  настоящата инстанция намира, че изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност досежно втория иск са неправилни.

            Погасителната давност като институт на правото представлява  юридически факт, който поражда за задълженото лице потестативното право да се позове на нея и да откаже изпълнение. Давността не се прилага служебно предвид чл. 120 от ЗЗД. Следователно фактическият състав на погасителната давност е изпълнен, когато  изтече предвидения от закона срок и при позоваването й чрез възражение. В случая възражението е налице. Следва да се прецени дали предвидения  в закона давностен срок е изтекъл.

            За яснота следва изрично да се посочи, че неправилно е разбирането на ищеца за това, че процесните вземания за главницата са  периодични вземания.  същите нямат характеристиките на периодични вземания, а са такива по разсрочено плащане, поради което приложима е общата пет годишна давност съгласно чл. 110 от ЗЗД.

              Възражението на ответника е основателно досежно вземането за договорена с процесния договор за кредит лихва. Вземането произтича от този договор, но е вземане за лихва.  Всяка погасителна вноска, чийто размер е формиран  и със сума представляваща договорна лихва  има отделен падеж, с изтичането на който конкретното вземане става изискуемо. Приложима е кратката тригодишна давност предвид разпоредбата на   чл. 111, б. „в” от ЗЗД  и досежно тази претенция в размер на *** лева за исковия перирод от 15.01.2011 г. до 15.01.2013 г.  срокът е изтекъл, към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 04.08.2017 г..

            Началният момент на погасителната давност е свързан с възникване на правото на иск в материален смисъл, т.е. с превръщането на субективното право в притезание.Доколкото се касае до вземания за лихва, то с изтичане на срок от три години от възникването им, давностният срок се счита за изтекъл. Давността не е прекъсвана на някое от визираните в чл. 116 от ЗЗД основания.

            Възражението за изтекла погасителна давност, т.е. отказът да се плати от страна на длъжника е налице, поради което следва да бъде уважено

         Третият иск за сумата от *** лева претендирана като неустойка за забавено изпълнение се явява неоснователен, тъй като законодателната уредба на неустойката се съдържа в разпоредбата на чл. 92 и сл. от ЗЗД. Неустойката бива законна и договорна. Договорна неустойка, обезпечаваща парично задължение, се дължи при следните предпоставки: 1 страните предварително да са я уговорили;2 длъжникът виновно да е в забава за изпълнение на задължението си. В процесния казус липсват доказателства установяващи при сключване на договора за кредит между страните да е постинато съгласие за заплащане на неустойка като отделно по вид вземане.   Не се касае и до вземане произтичащо от закона, респективно липсват изложени от ищеца доводи в тази насока.

         Предвид това и претенция визираща задължение за заплащане на неустойка се явява неоснователна. Искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.

         Решението на ДнРС, с което исковете са уважени е неправилно и следва да бъде отменено и вместо това се постанови решение, с което да бъдат отхвърлени.

 

 

 

 

        Въззивникът не е претендирал разноски  по водене на делото  и такива не му се следват. Предвид основателността на въззивната жалба на въззиваемото ТД не се дължат разноски по делото.

            Воден от горното, КнОС

 

Р       Е       Ш       И :

  ОТМЕНЯ  решение № 349/13.07.2018г., постановено от Районен съд – гр. Дупница по гр. д. № 2245/ 2017 г. по описа на същия съд  И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:.

               ПРЕДЯВЕНИТЕ от  „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, р-н ***, бул.“***“ № ***, ет.*** против А.А.П., ЕГН **********, с адрес *** искове с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът има спрямо него следните вземания, възникнали по Договор за потребителски паричен кредит **** от 23.08.2011 и придобити от ищеца по сключен между него и „****” ЕАД  Договор за цесия от 14.10.2015 г., както следва  сумата от *** лева – главница, сумата от *** лева договорна лихва за перриода 15.09.2011 г. до 15.01.2013 г., както и неустойка за забава в размер на *** лева за .които вземания  е издадена  заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 08.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1527/2017 г.  на  ДнРД, ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни 

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

                                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                                            ЧЛЕНОВЕ: