Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 28.03.2022
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на четвърти февруари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 4914 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 20047185
от 18.02.2021 г. по гр.д. № 17886/2020 г. на Софийски районен съд, 165 състав,
е отхвърлен като неоснователен предявеният от В.В.Т.
срещу „Ф.и.“ ЕАД отрицателен установителен иск за
признаване недължимост на следните суми: сума от
1816,57лв., представляваща главница по договор за кредит от 29.12.2006г., сума
от 429,83 лв., представляваща договорна лихва за периода: 09.03.2007 г. – 8.02.2008
г., сума от 762,92 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата,
за периода: 10.04.2007 г.- 25.05.2010 г. и сума от 60,19 лв. – разноски по
издаване на заповедта, за които задължения е издаден Изпълнителен лист на 07.10.2010г.
по гр.д. №26268/2010г. на СРС, 64 състав.
Срещу решението в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба
от ищцата В.В.Т., в която се излагат съображения за
неговата неправилност. Сочи се, че действително, както е приел и първоинстанционният съд, изпълнителното производство е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но това не водело до отпадане
на правния интерес от провеждане на производството по иска по чл. 439 ГПК, като
изводите на районния съд в този смисъл се оспорват. в тази връзка въззивницата се позовава на определение № 513 от 24.11.2016
г. по ч.т.д. № 1660/2016 г. на ВКС, І т.о., с което се приема, че съществува
правен интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК и в случаите, когато
изпълнителното производство е било прекратено по право или с постановление на
ЧСИ. Оспорва се и направеното от ответника искане да му бъдат присъдени
разноските по делото, тъй като същият бил признал иска. Претендират се
разноските за въззивното производство.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба е подаден от
ответника „Ф.и.“ ЕАД, като със същия въззивната жалба
се признава и се прави искане разноски да не се присъждат в полза на въззивника, доколкото въззиваемият
е признал изцяло и иска и въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е
валидно и допустимо.
Въззивният съд, като взе предвид
доказателствата по делото, както и всички доводи и възражения на страните,
намира следното от фактическа и правна страна:
С исковата молба се
твърди, че срещу ищцата е образувано изпълнително дело № 20158380400803/2015 г.
по описа на ЧСИ М.Б.за сумите, предмет на изпълнителен лист от 7.10.2010 г.,
издаден в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД по подлежащата на
изпълнение заповед за изпълнение на парично задължение от 17.06.2010 г. по
гр.д. № 26268/2010 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 64 състав. Сочи се, че
по изпълнителното дело последното извършено действие е от 5.02.2015 г., като
изпълнителният процес се е прекратил ex lege на 5.02.2017 г. Давността за
исковете била изтекла на 5.02.2020 г. Предвид изложеното, ищцата В.В.Т. прави искане да бъде постановено съдебно решение, с
което на основание чл. 439 ГПК да бъде признато за установено, че не дължи
сумите 1816,57 лв. – неплатена главница по договор за кредит от 29.12.2006 г.;
429,83 лв. – договорна лихва, представляваща печалба на дружеството по договора
за кредит за периода 9.03.2007 – 8.02.2008 г.; 762,92 лв. – законна лихва за
забава върху главницата по т. 9а от договора за периода 10.04.2007 г. –
25.05.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата (1816,57 лв.) от
датата на подаване на заявлението в съда – 9.06.2010 г. до окончателното
плащане на осн. чл. 410 ГПК, както и сумата от 60,19
лв. – разноски по издаване на заповедта на основание чл. 78 ГПК.
С писмения отговор на
исковата молба ответникът е посочил, че не оспорва исковете. Сочи, че с договор
за цесия от 7.03.2019 г. е прехвърлил вземанията си срещу ищцата на трето лице
– „СГ Г.“ ООД, преобразувано в „СГ Г.“ ЕАД. В тази връзка моли съдът да връчи
уведомление за цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Сочи, че на 9.03.2020 г. ответникът
бил подал молба до ЧСИ Бъзински уведомление, че е
прехвърлил вземането си, а цесионерът подал искане да
бъде конституиран като кредитор по изпълнителното дело. В тази връзка сочи, че
считано от 5.02.2015 г. ответникът не е претендирал вземанията по принудителен
ред и не е предприемал действия по извънсъдебно събиране на сумите. Счита, че
предявеният иск е основателен, с оглед което на основание чл. 237, ал. 1 ГПК
прави признание на иска, както и искане да не бъде осъждан за разноските за
исковия процес, с оглед признаването на иска и факта, че не бил дал повод за
завеждане на делото. Направено е и искане за привличане като трето лице помагач
цесионерът по договора за цесия по реда на чл. 219 ГПК или за замяна на страна по реда на чл. 222 ГПК – цесионерът
„СГ Г.“ ЕАД да замести цедента ответник.
Предявен е иск с
правна квалификация чл. 439 ГПК.
Във връзка с т.нар. от
ответника признание на иска, въззивният съд намира
следното:
Признанието на иска е
процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право
на защита, като заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е
основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на
иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени,
което е доказателствено средство според чл. 175 ГПК,
и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведените от
ищеца правопораждащи факти, а ако ги признае – да
противопостави съответни възражения. В този смисъл вж. решение № 121 от
22.06.2018 г. по гр. д. № 3450 / 2017 г. на Върховен касационен съд, IV г.о.
От изложеното следва,
че признанието на иска, за да породи целените правни последици и да доведе до
постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК, трябва да е винаги безусловно.
В настоящия случай е видно,
че ответникът, макар формално да е направил искане за постановяване на решение
по реда на чл. 237 ГПК, е навел и доводи и твърдения, с които е оспорил иска –
такива са твърденията, че не е материалноправно
легитимиран да отговаря по него, предвид сключения договор за цесия с трето за
делото лице, с който подлежащото на изпълнение вземане е било прехвърлено. В
тази връзка е направил и искания по чл. 219 и чл. 222 ГПК за привличане на
третото лице като помагач или като главна страна, която да го замести по
делото, които са оставени без уважение от съда. Ето защо в настоящия случай
признанието на ответника следва да се счита за признание на неизгодни за него
факти – чл. 175 ГПК и следва да се цени с оглед всички останали доказателства
по делото.
По отношение на
възражението за липса на материалноправна легитимация
на ответника, въззивният съд намира, че същото е
неоснователно. Длъжницата не е била уведомена за сключения договор за цесия до
подаване на писмения отговор по настоящето дело от ответника, като това
обстоятелство не е спорно. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено
на последния от предишния кредитор. В тази връзка в решение № 160 от 04.07.2018
г. по т. д. № 1164 / 2017 г. на Върховен касационен съд, II т.о., се сочи, че в
константната съдебна практика и в доктрината липсва спор относно действието на
цесията по отношение на страните – прехвърленото вземане, в състоянието му към
момента на сключване на договора, преминава от предишния кредитор /цедент/ към новия кредитор /цесионер/
към момента на сключване на цесионния договор.
Предвиденото в чл.99, ал.3 ЗЗД задължение на цедента
да съобщи на длъжника за цесията е релевантно само с оглед действието на
цесията по отношение на трети за договора лица. Съгласно разпоредбата на чл.99,
ал.4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Съобразявайки
правната характеристика на цесията, както и съдебната практика по приложение на
чл.99, ал.2 ЗЗД, съгласно която цесионерът придобива
вземането в състоянието му към момента на
сключване на договора за цесия, следва да се изведе извод, че съобщаването на
цесията на длъжника по предвидения в закона ред не е елемент от фактическия
състав на цесията. Въпреки това обаче договорът за цесия има действие спрямо
длъжника след уведомяването му. Доколкото уведомяването в случая е настъпило в
хода на висящ съдебен процес, образуван по иск с правна квалификация чл. 439 ГПК, предявен от длъжницата, същото следва да се съобрази като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска. При това положение делото
продължава между първоначалните страни при съобразяване с чл. 226 ГПК, като
аргументи в тази връзка се съдържат и в решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. 3501/2015 г. на
Върховния касационен съд, I т.о.
От фактическа страна
се установява, че въз основа на изпълнителен лист от 7.10.2010 г., издаден в
полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД по подлежащата на
изпълнение заповед за изпълнение на парично задължение от 17.06.2010 г. по
гр.д. № 26268/2010 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 64 състав, е образувано
изпълнително дело № 20158380400803/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б.с длъжник ищцата
В.В.Т.. Задължението, предмет на издадената заповед
за изпълнение, е за 1816,57 лв. – неплатена главница по договор за кредит от
29.12.2006 г.; 429,83 лв. – договорна лихва, представляваща печалба на
дружеството по договора за кредит за периода 9.03.2007 – 8.02.2008 г.; 762,92
лв. – законна лихва за забава върху главницата по т. 9а от договора за периода
10.04.2007 г. – 25.05.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата
(1816,57 лв.) от датата на подаване на заявлението в съда – 9.06.2010 г. до
окончателното плащане на осн. чл. 410 ГПК, както и
сумата от 60,19 лв. – разноски по издаване на заповедта на основание чл. 78 ГПК.
Молбата за образуване
на изпълнителното дело е подадена от ответника „Ф.и.“ ЕАД, като същият се
легитимира като цесионер по договор за цесия, с който
е било прехвърлено вземането, подлежащо на изпълнение. Породеният от договора
за цесия прехвърлителен ефект по отношение на
вземанията, предмет на изпълнителния лист, не е бил оспорен от длъжницата –
ищец в настоящето производство, като същата се позовава именно на него, за да
обоснове материалноправната легитимация на ответника
в процеса.
Безспорно между
страните е обстоятелството, че след 5.02.2015 г. по изпълнителното дело не са
извършвани изпълнителни действия, като същото е прекратено поради настъпила перемпция с постановление от 22.03.2018 г. на ЧСИ М.Б.по
повод заявление от 14.03.2018 г., подадено от длъжницата В.В.
и съдържащо искане за прекратяване на изпълнителното производство на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Първоинстанционният съд е приел, че правен интерес за длъжника да
оспори оспори чрез иск изпълнението се пораждал при
наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по
изпълнителния лист. При липсата на висящ изпълнителен процес, длъжникът не
разполагал с възможността надлежно да се ползва от предвидените в закона
средства за искова защита срещу незаконосъобразното принудително изпълнение.
С определение № 513 от
24.11.2016 г. по ч.т.д. № 1660/2016 г. на Върховния касационен съд, І т.о., е
изразено становище за допустимост на заведения отрицателен установителен
иск по чл. 439 ГПК, независимо от липсата на висящо изпълнително производство
за събиране на вземането към момента на предявяването му. Правната сфера на
ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на
кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който
материализира вземане, отричането на което въз основа на факти, настъпили след
приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед
упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо
трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира. Дори такива да не
биха били заявени обаче, достатъчен е безспорният интерес на ищеца от
осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство,
независимо, че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в тази
последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да
предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален
отказ за обезпечаване.
Въззивницата се е позовала на посочената съдебна практика, която е и служебно известна
на настоящия състав, и чието разрешение по поставения въпрос въззивният съд споделя. Първоинстанционният
съд е приел, че при липса на висящ изпълнителен процес, настоящето производство
е лишено от предмет – съображение, което сам е посочил, че е относимо към липсата на правен интерес от водене на делото,
респективно към липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка за
съществуване на правото на иск, съответно от значение за допустимостта на иска,
а не за неговата основателност.
Предвид възприетото в
практиката на ВКС, цитирана по-горе, следва да се приеме, че за ищцата
съществува правен интерес от водене на делото и същото не е лишено от предмет,
въпреки липсата на висящ изпълнителен процес относно вземането.
Предвид липсата на
спор, съответно липсата на конкретни доводи на ответника относно останалите
подлежащи на доказване факти в настоящия процес, извън материалноправната
легитимация на последния, и като съобрази, че в условията на ограничен въззив въззивният съд се
произнася само по конкретните доводи и възражения на страните, настоящият
състав намира, че искът е основателен. Ищцата и ответникът не спорят относно
липсата на изпълнителни действия и искания за осъществяване на изпълнителни
способи по изп.д. № 803/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б.,
поради което въззивният съд намира, че следва да се
приеме за установено, че след 5.02.2015 г. от страна на взискателя
не са предприемани изпълнителни действия, които да прекъсват давността за
вземането, като в тази връзка съобразява и приетото в т. 10 от тълкувателно
решение № 2/2013, на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, вземанията по изпълнителен
лист на 07.10.2010г. по гр.д. №26268/2010г. на СРС, 64 състав, се явяват
погасени по давност, считано от 6.02.2020 г.
Доколкото крайните
изводи на въззивния съд не съвпадат с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде
отменено, а искът по чл. 439 ГПК – уважен.
При този изход на
спора разноски се дължат на ищцата и въззивница В.В.Т.. Ответникът счита, че такива не следва да се присъждат
на основание чл. 78, ал. 2 ГПК – тъй като е признал иска и с поведението си не
е дал повод за завеждане на делото. Нито една от двете предпоставки по чл. 78,
ал. 2 ГПК не е налице – ответникът, макар да е направил искане за постановяване
на решение при признание на иска, същевременно е въвел твърдения, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по иска, с
писмения отговор на исковата молба е поискал на ищцата да бъдат връчени
уведомление за цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и договора за цесия, с който е
прехвърлил вземането си на трето лице. Направил е и искане за привличане на
третото лице като подпомагаща страна, както и искане да бъде заменен от него по
реда на чл. 222 ГПК. Това поведение не е съответно с признание на иска, както
беше отбелязано и по-горе. На следващо място, не може да се приеме, че с
поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото – въпреки че
изпълнителният процес е прекратен, в полза на ответника все още съществува
изпълнителен титул.
Разноските на ищцата
са в размер от 572,78 лв. за първоинстанционното
производство, съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК – 122,78 лв.
заплатена държавна такса за първоинстанционното
производство и 450 лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна
защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената сума. Същото не се явява
прекомерно – съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималният размер на дължимото възнаграждение в
случая е 444,86 лв., поради което уговореното възнаграждение в размер от 450
лв. не се явява прекомерно.
Разноските на ищцата
за въззивната инстанция са в размер от 361,39 лв.,
съгласно представения списък по чл. 80 ГПК – 300 лв. адвокатско възнаграждение,
съгласно договор за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за
платената сума, както и 61,39 лв. държавна такса за въззивното
производство. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което е неоснователно, предвид изложените по-горе съображения.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20047185 от 18.02.2021 г. по гр.д. №
17886/2020 г. на Софийски районен съд, 165 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правна квалификация чл. 439 ГПК, че В.В.Т., с ЕГН **********, адрес: ***6, не
дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, в
качеството на правоприемник на първоначалния кредитор „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление ***-4,
Бизнес Парк София, сграда 14, следните суми: сума от 1816,57лв., представляваща
главница по договор за кредит от 29.12.2006г., сума от 429,83 лв., представляваща
договорна лихва за периода: 9.03.2007 г. – 8.02.2008 г., сума от 762,92 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата, за периода: 10.04.2007 г.- 25.05.2010
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 в съда – 9.06.2010 г. до окончателното ѝ изплащане,
както и сума от 60,19 лв. – разноски по издаване на заповедта, за които
задължения е издаден Изпълнителен лист на 07.10.2010г. по гр.д. №26268/2010г.
на СРС, 64 състав, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение от
17.06.2010 г. по същото дело.
ОСЪЖДА
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.В.Т.,
с ЕГН **********, адрес: ***6, сумата от 572,78 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.В.Т.,
с ЕГН **********, адрес: ***6, сумата от 361,39 лв. – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.