№ 7914
гр. София, 17.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110133154 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 25,00 лева, предявена като частична претенция от
сума в общ размер на 404,29 лева и представляваща недължимо платени суми по
потребителски кредити, ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране на
исковата молба до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 17.01.2018 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ...., по силата на който ответникът предоставил заем в размер на
400 лева. Срокът на договора бил 30 дни, ГЛП в размер на 41 %, ГПР 49,670 %, а общата
сума, която следвало да върне ищецът възлизала на 413,67 лева. На 03.04.2018 г. страните
сключили Анекс № .... към Договора, съгласно който се споразумели кредитодателят да
предостави на кредитополучателя нов кредит в размер на 350 лева, с която сума да се
погасят неизплатените суми по договора за кредит, т.е. сумата от 350 лева не била реално
усвоена. Съгласно сключения Анекс, ищецът погасил по договора за потребителски кредит
следните суми: 50 лева главница, 13,67 лева възнаградителна лихва и 100,05 лева неустойка.
Едновременно със сключването на Анекса, бил сключен и нов договор за потребителски
кредит № .... от 03.04.2018 г., в който било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в
размер на 350 лева, срокът на договора – 30 дни, ГЛП 41 %, ГПР 49,660 %, а общата сума,
която следва да се върне – 361,96 лева. Заявява, че сключеният Анекс № ...._А от 03.04.2018
г. и новият договор за потребителски кредит № .... от 03.04.2018 г. имат идентичен предмет
и касаят една и съща сума в размер на главница от 350 лева, която не била реално усвоена.
На 15.05.2018 г. страните сключили Анекс № ...._А към договор за потребителски кредит №
...., съгласно който се споразумели, кредитодателят да предостави на кредитополучателя нов
1
кредит в размер на 350 лева, с която сума, да се погасят неплатените суми по договор за
кредит № .... и сумата не била реално усвоена. По силата на сключения Анекс № ...._А,
ищецът погасил към ответника по договора за потребителски кредит № .... следните суми:
250 лева главница, 11,96 лева възнаградителна лихва и 90,19 лева неустойка. Едновременно
със сключването на Анекса, бил сключен и нов договор за кредит № .... от 14.05.2018 г., в
който било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 100 лева, срокът на
договора – 30 дни, ГЛП 41 %, ГПР 49,710 %, а общата сума, която следва да се върне –
103,42 лева. Заявява, че сключеният Анекс № ...._А от 14.05.2018 г. и новият договор за
потребителски кредит № .... от 14.05.2018 г. имат идентичен предмет и касаят една и съща
сума в размер на главница от 100 лева, която не е реално усвоявана. На 08.06.2018 г.
страните сключили нов договор за потребителски кредит № ...., в който било посочено, че
сумата по отпуснатия заем е в размер на 300 лева, срокът на договора 30 дни, ГЛП 41 %,
ГПР 49,650 %, а общата сума, която следва да се върне – 310,25 лева. По силата на сключен
договор за потребителски кредит № .... от 14.05.2018 г. на същата дата, ищецът погасил по
договор за потребителски кредит № .... следните суми: 100 лева главница, 3,42 лева
възнаградителна лихва, 26 лева неустойка. На 20.12.2017 г. ищецът погасил изцяло сумата
по сключен договор за потребителски кредит № .... от 08.06.2018 г., в общ размер на 359
лева, от които 200 лева главница, 10,25 лева възнаградителна лихва и 148,75 лева неустойка.
С оглед изложеното се твърди, че Договор за потребителски кредит № .... от 08/06/2018 г.,
Договор за потребителски кредит № .... от 14/05/2018 г. и Договор за потребителски кредит
№ .... от 03/04/2018 г. имат характер на удължаване на срока на Договор за потребителски
кредит № .... от 17/01/2018 г., като ищецът реално е получил от „ФИРМА” АД единствено
сумата в размер на 600 лева, върху която са начислени възнаградителна лихва в общ размер
на 39,30 лева и неустойка в общ размер на 364,99 лева. Сочи, че в т. 1.7. от договорите е
посочено, че в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване на
конкретния договор за кредит, кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитодателя обезпечения по кредита: Банкова гаранция или поръчителство на поне две
физически лица. В т. 1.8. от договорите били уговорени подробни условията за предоставяне
на банкова гаранция като обезпечение, а в т. 1.9. от договорите били уговорени условията
относно предоставянето на поръчителство като обезпечение. В т. 3.3. от договорите било
посочено, че в случай че кредитополучателят не предостави в срок съответното
обезпечение, дължи неустойка в размер на 3,45 лв. на ден за първия ден от периода и 3,45
лв. за всеки следващ ден по договор за потребителски кредит № ...., съответно неустойка в
размер на 3.11 лв. на ден за първия ден от периода и 3,11 лв. за всеки следващ ден по
договор за потребителски кредит № ...., неустойка в размер на 1,04 лв. на ден за първия ден
от периода и 1,04 лв. за всеки следващ ден по договор за потребителски кредит № .... и
неустойка в размер на 2.59 лв. на ден за първия ден от периода и 2.59 лв. за всеки следващ
ден по договор за потребителски кредит № ..... Неустойката следвало да се заплаща заедно
със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора за кредит
погасителен план. На ищеца била начислена неустойка в общ размер на 364,99 лева по трите
договора. Счита, че договорите са нищожни на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
2
тъй като противоречат на императивни правила; на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК,
тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Развива съображения в насока, че не е
спазена процедурата, уредена в ЗПФУР и ЗЕДЕУУ относно сключването на договори от
разстояние. Във връзка с последното излага, че ответникът не е предоставил преддоговорна
информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението
на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от тях. Счита,
че всички разменени електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на
ЗЕДЕУУ, както и че ответното дружество е приело за сключени договорите в нарушение на
предвидените императивни правила. Смята, че е нарушено изискването договорите да са
написани по ясен и разбираем начин. Твърди, че договорите са нищожни, тъй като не е
налице съществен елемент от тяхното съдържание - ГПР. Развива съображения в насока, че
ГПР е посочен единствено като процент без изрично да са описани и основните данни, които
са послужили за неговото изчисляване. Поддържа, че във всеки договор е посочен само
фиксиран лихвен процент, без да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР. Сочи,
че описаните в договорите такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и
неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочения. Твърди, че в договорите е налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг.
Във връзка с клаузите от договорите, предвиждащи предоставяне на обезпечения излага, че
е налице изначална невъзможност да се осигури в толкова кратък срок банкова гаранция или
поръчители, отговарящи на всички изисквания, посочени в договорите. Развива подробни
съображения в насока, че клаузите предвиждащи заплащане на неустойка, са нищожни
поради накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона. Сочи също и че
непредставянето на обещани обезпечения е основание да се иска незабавно цялото
задължение, съгласно чл. 71 ЗЗД. Поддържа, че клаузите са неравноправни и нищожни на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавали потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Сочи, че клаузите не са
индивидуално уговорени. Излага, че ответникът в нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК не е включил в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ в общ размер на
364,99 лева, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично. Доколкото е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, счита, че договорите са нищожни в цялост. Излага, че посочването в
договорите на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“. Поддържа, че клаузите,
уреждащи възнаградителната лихва, също са нищожни, поради противоречие с добрите
нрави, като в тази връзка сочи и че размерът на лихвата надвишава трикратния размер на
законната лихва. Във връзка с последното излага, че нищожността на тази клауза, води до
нищожност и на целите договори. Друго основание за нищожност на договорите твърди, че
е липсата на съществен елемент от тяхното съдържание, а именно наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от съответния договор, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4
3
и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Евентуално и в случай, че се
приеме, че договорите са валидни и действителни, сочи, че са нищожни поради нарушение
на закона и добрите нрави, както и поради неравноправност, отделните клаузи. Излага, че
ответното дружество е отпуснало заем в общ размер на 600,00 лева, като впоследствие
ищецът погасил и превел изцяло сумата в общ размер на 1004,29 лева. Поддържа, че
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита“. С оглед изложеното счита, че платената над
главницата сума, подлежи на връщане, т.е. претендира разликата от 404,29 лева. При тези
твърдения моли съда да уважи предявения частичен иск. Претендира разноски. В срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се
оспорва.
Ответникът не оспорва, че между страните са сключени договори за кредит. Излага, че
всичките договори са сключени чрез средствата за комуникация от разстояние, при спазване
на ЗПФУР, ЗЗД, ЗЕДЕУУ, като подробно излага и каква е процедурата по сключване. Сочи,
че на ищеца е предоставена преддоговорна информация под формата на стандартен
европейски формуляр. Подробно аргументира, че писмената форма на договорите е спазена,
т.к. са съставени електронни документи при спазване изискванията на ЗЕДЕУУ. Поддържа,
че в договорите изрично е записан ГЛП и условията за прилагането му, както и че размерът
е съобразен със законовите изисквания. Сочи също и че размерът на ГПР е изчислен
съгласно формулата, посочена в Приложение 1, както и че в ОУ към договорите е посочен
начинът на изчисляване на ГПР. Поддържа, че в ОУ към договорите, както и в СЕФ, е
посочено, че кредитополучателят има право да се откаже от договора. Развива подробни
съображения в насока, че в случая неустойката се дължи, поради непредоставяне на
обезпечение, както и че ГПР има цел да информира относно разходите при надлежно
изпълнение на задълженията, а не да включва други компоненти, поставени под условия от
неизпълнение на задължения по договора. Подробно аргументира, че клаузата уреждаща
неустойката е действителна, както и че е индивидуално уговорена. Оспорва всички
твърдения на ищеца за нищожност на договорите и отделните клаузи. В заключение
поддържа и че непредоставянето на обезпечение поражда право, а не задължение за
кредитора да обяви предсрочна изискуемост. Оспорва твърдението, че целта на неустойката
е неоснователно обогатяване за сметка на длъжника и сочи, че целта е да се компенсират
вредите от това, че кредитът остава необезпечен. Моли съда да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
В проведеното по делото първо открито съдебно заседание ищецът по реда на чл. 214,
ал. 1 от ГПК е изменил размера на иска си от 25 лева – на 394,85 лева, като уточнява, че
сумата в размер на 394,85 лева е пълния и окончателен размер на претендираната сума,
който включва неоснователно заплатените възнаградителни лихви в общ размер на 32,81
лева, неустойки в размер на 242,04 лева и заплатената такса за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит в размер на 120 лв.
4
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните обстоятелства, които не подлежат на доказване са че между
страните са сключени договори за кредит № .... от 17.01.2018 г., № .... от 03.04.2018 г., № ....
от 14.05.2018 г. и № .... от 08.06.2018 г. при посочените в исковата молба клаузи и условия,
както и че ищецът е извършил погашения на обща стойност 1004,29 лв.
Представен по делото е Договор за потребителски кредит № .... /17.01.2018 г., съгласно
който на ищеца е отпуснат заем в размер на 400.00 лева. В т. 2.1. от процесния договор е
уговорено, че срокът на договора е 30 дни, в т. 1.3.1. -- фиксираният годишен лихвен
процент е 41 %, а в т. 1.5. - годишният процент на разходите е 49.670 %. В т. 1.3.3. от
договора е посочено, че общата сума която следва да върне кредитополучателят е 413,67
лева.
С Анекс ...._А от 15.05.2018 г. към Договор № .... /03.04.2018 г. страните са уговорили,
че кредитодателят предоставя нов кредит в размер на 350 лева, с която сума ще се погасяват
неизплатените суми по „...“, като цитираната сума не е усвоявана реално от
кредитополучателя. По силата на сключения Анекс № ...._А, на същата дата, А. Н. е погасил
към „ФИРМА" АД по договор за потребителски кредит № .... („...") следните суми: - 50 лева
- главница; 13,67 лева - възнаградителна лихва; 100,05 лева - начислена неустойка. Срокът
на кредита е 30 дни, а лихвеният процент - 3,42% за срока на договора.
Приет като доказателство по делото е и Договор за потребителски кредит №
..../03.04.2018 г. Сумата по отпуснатия заем е в размер на 350 лева. В т. 2.1. е уговорено, че
срокът на договора е 30 дни, в т. 1.3.1 е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 41 %, а в т. 1.5. - годишният процент на разходите е в размер на 49,66 %. В т. 1.3.3
от договора е посочено, че общата сума която следва да върне А. Н. е 361,96 лева.
С Анекс № ...._А /15.05.2018 г. към договор за потребителски кредит № ...., страните са
уговорили, че кредитодателят предоставя нов кредит в размер на 350 лева, с която сума ще
се погасяват неизплатените суми по „...“. По силата на сключения Анекс № ...._А, ищецът е
погасил по договор за потребителски кредит № .... следните суми: - 250 лева – главница,
11,96 лева - възнаградителна лихва и 90,19 лева - начислена неустойка.
Едновременно със сключването на Анекса е сключен нов договор за потребителски
кредит № .... /14.05.2018 г., приет и представен като доказателство по делото. Сумата по
отпуснатия заем е 100 лева. В т. 2.1 от процесния договор ..../14.05.2018 г. е уговорено, че
срокът на договора е 30 дни. В т.1.3.1. е уговорен фиксиран годишен лихвен процент е в
размер на 41 %, а и т. 1.5. - годишният процент на разходите е в размер на 49,71 %. В т. 1.3.3
от договора е посочено, че общата сума която следва да върне кредитополучателя е в размер
на 103,42 лева.
Представен по делото е и Договор за потребителски кредит № ..../08.06.2018 г., с който
е отпуснат заем в размер на 300 лева. В т. 2.1 е уговорено, че срокът на договора е 30 дни, в
т. 1.3.1. в посочен фиксиран годишен лихвен процент в размер 41 %, а в т. 1.5. - годишният
5
процент на разходите е 49,65 %. В т. 1.3.3 от договора е посочено, че общата сума която
следва да върне кредитополучателя е 310,25 лева.
По силата на този договор, на същата дата, А. Н. е погасил по договор за
потребителски кредит № .... следните суми: - 100 лева – главница, 3,42 лева възнаградителна
лихва и 26 лева - начислена неустойка.
В т.3.3 от процесните договори е посочено, че в случай че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок гаранциите, предвидени в т.1.7 - 1.9, дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 3,45 лв. на ден по договор за потребителски кредит № ....; неустойка
в размер на 3,11 лв. на ден; по договор за потребителски кредит № ....; неустойка в размер на
1,04 лв. на ден; по договор за потребителски кредит № ....; неустойка в размер на 2,59
лв. на ден по договор за потребителски кредит № .....
Приети в производството са извлечения от електронна страница на .... за заплатени от
ищцата суми по договорите, както следва: по договор за кредит № .... сумата в общ размер
413,67 лв., по договор за кредит № .... сума в общ размер 361,96 лв., по договор за кредит №
.... сума в общ размер 103,42 лв., по договор за кредит № .... сума в общ размер 310,25 лв.,
които обстоятелства са безспорни между страните.
По делото е била изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която съдът в
пълна степен кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена.
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е платил, а ответникът е получил процесните суми, надхвърлящи
чистата стойност на кредита, без да е имало основание за извършване на престацията.
На първо място, съдът намира, че процесните договори за заем са потребителски –
страни по тях са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника[1]потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото
дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставените заеми да е използвана за
свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договорите за заем (кредит) са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представените по делото
договори за заем са по правната си същност договори за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесните договори се подчиняват на правилата на Закон за
6
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представените договори са
нищожни в тяхната цялост поради противоречие със закона. Съдът намира за неоснователни
релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договорите в тяхната цялост поради
надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради следните съображения:
На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния
императивен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на
целия договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора,
а води до нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималния
допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК . На следващо
място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор,
поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие – задълженията
за неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелна, изрично определена по
размер и основание и разграничена от останалите задължения по договора. Заедно с това,
клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т. е. и без
наличието на тези клаузи договорът може да съществува. Поради това начисляването на
прекомерно високи такси и неустойки по договора за кредит не следва да води до
нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до частична
недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с
ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК .
Неоснователно е оплакването, че договорите са нищожни поради липса на форма. Те
са представени в писмен вид по делото, ясно и четливо написани на разбираем език.
Съдът намира, че уговорените в договорите неустойки за непредоставяне на
обезпечение са в противоречие с добрите нрави и представляват неравноправни клаузи.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1
ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 3.3
от договорите въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С
оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а
съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно,
задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не
зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави,
7
което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът
поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
възнаградителната лихва. Уговорените в договорите суми за неустойки обаче ще го обогатят
неоснователно и са недължими на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като законът
изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави,
следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Предвидената
клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано
висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Освен това,
предвиденото за заемателя задължение в чл. 3.3 от договорите за представяне на
обезпечение е трудно изпълнимо.
Тъй като противоречието между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договорите, то следва извод, че в конкретния случай не са налице
валидни неустоечни съглашения и е налице нищожност на клаузите за неустойка за
непредоставяне на обезщетение.
Ищецът е заплатил и сумата от 120 лева, представляваща такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит по т. 2.4 от Анекс_№ .... А към договор за кредит № ..... Тази
клауза също се явява в противоречие с изричните разпоредби на ЗПК. Съгласно чл. 33, ал. 1
и ал. 2 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, в размер на законната лихва. Допълнителни
такси във връзка със забавата на длъжника кредиторът не може да претендира по силата на
изричната законова разпоредба, а и отделно не се твърди и няма данни такива разходи
действително да са направени. Разпоредбата на чл.10а от ЗПК от своя страна, предписва, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита (ал.2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или
комисиона за едно и също действие (ал.3). Следователно, законът не допуска в полза на
кредитора присъждане и на допълнителна такса за извънсъдебно събиране на вземане и за
разглеждане на документи, поради което, същата е заплатена от кредитополучателя без
8
правно основание.
По отношение на възнаградителната лихва:
Съдът намира, че уговорените между страните в чл. 1.5 от договорите възнаградителни
лихви не са нищожни на посочените от ищеца основания. Съгласно посочената клауза от
договорите размерът на ГПР е както следва – 49,67 % по договор за кредит № ...., 49,66 % по
договор за кредит № ...., 49,71 % по договор за кредит № ...., 49,65 % по договор за кредит №
..... Съдът намира, че така договореният размер ГПР не е прекомерен и не противоречи на
добрите нрави и на закона. Уговорения размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-
нисък от установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК императивен максимален размер до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което уговорената в
процесния случай договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона. В случая
договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и
покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на неплатежоспособност на
длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на
кредитора. Следва да се отбележи, че е трайна практиката, че колкото по-рисков е кредитът,
толкова по-висок следва да е размерът на договорната лихва. В случая кредитът не е
обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът не е проучил финансовото състояние
на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит, поради което той носи по-
голям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се
явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не води до неоснователно и
прекомерно обогатяване на кредитодателя. Поради това искът, в частта му, касаеща
обявяване на договорната лихва за нищожна, се явява неоснователен и не следва да бъде
уважен.
По делото е приета ССчЕ която е дала заключение, че ищецът е изплатил по
процесните договори за кредит общо сумата в размер на 874,85 лева, с които ответното
дружество е погасило главница в размер на 600 лева, възнаградителна лихва в размер на
32,81 лева и неустойки в размер на 242,04 лева. Освен посочените суми, на 30.03.2018 г. е
начислена и платена от ищеца сумата от 120 лева, представляваща такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит по т. 2.4 от Анекс_№ .... А към договор за кредит № .....
Доколкото съдът прие, че така договорите клаузи за неустойка и такса за извънсъдебно
събиране на вземането са нищожни, то се налага изводът, че сумата от 362,04 лева,
заплатена от ищеца е недължимо платена, като същата следва да бъде възстановена. По тази
причина и до този размер искът е основателен и следва да се уважи, а над него до пълния
предявен размер от 394,85 лева - да се отхвърли.
По отговорността на страните за разноски:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на
366,76 лева – съразмерно на уважения размер на иска.
В полза на адв. Г.Ч., който е представил по делото договор за безплатна правна помощ
по реда на чл. 38 от ЗАдв следва да се присъди възнаграждение за нея в размер на 366,76
9
лева, съобразно уважената част от иска.
На основание решение на СЕС от 16.07.2022 г. по съединени дела С-224/19 И С-259/19
на ответника не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото искът е предявен от
потребител срещу кредитодател – финансова институция /в този смисъл Определение № 366
от 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г. по описа на ВКС/.
Воден от горното, Софийски районен съд, 176-ти състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „ФИРМА “АД с ЕИК: ..... да заплати на
А. Н. Н., с ЕГН: ********** сумата от 362,04 лева – недължимо платена по договори за
потребителски кредит договори за кредит № .... от 17.01.2018 г., № .... от 03.04.2018 г., № ....
от 14.05.2018 г. и № .... от 08.06.2018 г., ведно със законната лихва от 21.06.2022 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 366,76 лева,
представляваща разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен за
разликата над сумата от 362,04 лв. до пълния предявен размер от 394,85 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв „ФИРМА “АД с ЕИК: ..... да заплати на
адв. Г.Ч. – САК сумата от 366,76 лева – за оказана на ищеца безплатна правна помощ по
делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок,
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10