РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Търговище, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на тринадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА
Членове:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
при участието на секретаря ИРИНА П. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20233500500018 по описа за 2023 година
Производството е по чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на АГЕНЦИЯ „ПЪТНА
ИНФРАСТРУКТУРА”, Областно пътно управление - гр.Търговище, чрез
процесуален представител юриск. С. срещу Решение № 501 от 09.11.2022 г.
по гр.д. № 483/2022 г. по описа на Районен съд -Търговище, ГО, VII състав, в
която жалба въззивникът сочи, че обжалва същото като неправилно в частта
му относно неизвършване на изискано от нас и резолирано от съда
процесуално действие от страна на ищеца, а именно: непредставяне на
заверени копия от платени застрахователни премии до момента на ПТП от
28.04.2020 г. по застрахователна полица № 4704180700001020 от 28.06.2018 г.
до 28.06.2023 г. „Каско Стандарт, т.е. заверени документи по платени
застрахователни премии в периода от м.Юни 2018 г. до м.Април 2020 г. на
основание съдебно удостоверение № 2205 от 02.09.2022 г. Основното
застрахователно покритие на година в размер на 932.27 лв., платими на
четири равни вноски от 237,73 лв.
Излагайки съображения относно фактическия състав, обуславящ
основателността на предявения иск по чл. 410 ГПК, проследявайки
1
хронологията на проведените две съдебни заседания, исканията на АПИ за
представяне от страна на ищеца заверени копия от платени застрахователни
премии до момента на ПТП от 28.04.2020 г. по посочената застрахователна
полица „Каско Стандарт“ във връзка с въведеното възражение относно
действителността на застрахователния договор, като, макар и задължен от
съда, ищецът не ги е представил и след поискване от страна на АПИ до
ищеца, въз основа на издадено съдебно удостоверение, в заключение, в
жалбата въззивникът заявява: „Не оспорваме първоинстанционното съдебно
решение по основание и размер, по силата на което Агенция „Пътна
инфраструктруа“ е осъдена да заплати на ищеца сумата от 200.75 лв. главница
и сумата от 540 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски. Оспорваме
неизвършено, изискано от нас и резолирано от съда, процесуално действие от
страна на ищеца, а именно непредставяне на изисканите от нас по-горе
цитирани документи, което е основание съдебното решение да бъде отменено.
Касае се за процесуален пропуск от страна на ищеца при висящо съдебно
производство, който не е представил служебно изисканите от нас документи,
не е посочил уважителни причини или особени и непредвидени
обстоятелства, възпрепятствали го своевременно да извърши съответното
процесуално действие. Освен ако ищецът сочи уважителни причини за
процесуалния си пропуск и подаде молба за възстановяване на срока по реда
на чл.64, ал.2 от ГПК“. Прави възражение за прекомерност на осн.чл. 78, ал. 5
от ГПК по присъденото адв.възнагреждение от 300 лв., предвид размера на
главницата и липсата на фактическа и правна сложност по делото. В
заключение искането в жалбата е ЗА ОТМЯНА на обжалваното Решение №
501 от 09.11.2022 г. по описа на Районен съд- Търговище, като неправилно и
незаконосъобразно.“
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, със
становище за неоснователност на жалбата, обуславящо потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира разноски 400лв.-
адв.възнаграждение за въззивната инстанция. Изложени са съображения, че
твърденията в жалбата са противоречиви - в първия абзац се твърди, че
решението е неправилно, впоследствие, че същото не се оспорва по основание
и размер, а се оспорва само конкретно процесуално действие, което е
недопустимо, водещо на извода, че позицията на ответника е непостоянна и
противоречива. Решението е правилно и законосъобразно, твърденията за
2
порцесуално нарушение е неоснователно, тъй като ищецът не е БИЛ задължен
по реда на чл. 190 ГПК да представи намиращи се у него документи, а
съгласно чл. 146, ал. 4 от ГПК съдът допуска само доказателства, които са
относими, допустими и необходими за изясняване на спора. С оглед
извършеното от ответника признание на иска, счита че събирането на нови
писмени доказателства не е необходимо. Досежно възражението по чл. 78, ал.
5 от ГПК, счита, че е следвало да бъде разгледано по реда на чл. 248 ГПК, а
по същество- счита същото за неоснователно, като определено в минималния
размер, съгласно НМРАВ.
В депозираната конкретизация на в.жалба, съдържаща се в
представените ПИСМЕНИ БЕЛЕЖКИ от 03.02.23 г., въззивникът отново се
позовава на непредставяне на цитираните в жалбата писмени доказателства от
значение за решаване на спора. Непредставянето им счита за процесуален
пропуск от страна на ищеца, основание за отмяна на решението, в условията
на евентуалност – налагане на глоба по реда на чл. 91 вр. с чл. 89 от ГПК.
Прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение от 400 лв.,
претендирано от въззиваемата страна.
В с.з. пред въззивната инстанция страните не се явяват, не се
представляват.
При извършената проверка на допустимостта на жалбата съгласно
чл.267 ГПК при съответно прилагане разпоредбите на чл.262 от ГПК, съдът
съобрази следното:
Разгледана по същество- жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Решението, неин предмет е валидно и допустимо.
За да се произнесе по същество съдът съобрази следното:
Въпреки недостатъчната прецизност на изложението във въззивната
жалба и противоречивите изявления в нея, е очевидно, че въззивникът се
позовава на разпоредбата на чл. 351 ,ал. 3 от КЗ, като поддържа искането си за
отмяна на първоинстанционното решение.
Съгласно задължителните тълкувания в т. 1 от ТР 1/2013 от 09.12.2013
г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК, препращащо в мотивната си част
и към ТР №1/2001г. от 17.07.2001 г. по д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, при
проверка правилността на първоинстанционното решение по правило (чл.
3
269, изр.2 от ГПК) въззивът е ограничен от заявените в жалбата оплаквания,
но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, като
„ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до
установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение
при субсимиране на установените факти под приложимата правна норма“.
Предявеният иск с правно осн.чл. 410, ал. 1 от КЗ е обоснован с
обстоятелствата, че ищецът, в качеството му на застраховател по застраховка
„Каско“, по застрахователна полица, с период на валидност 28.06.2018 г.-
28.06.2023 г., е заплатил на застрахованото лице сума в размер 200.75 лв.
(представляваща сбор на стойностите на вложените за възстановяване части,
консумативи и труд), представляваща застрахователно обезщетение за
виновно причинени имуществени вреди на л.а. Опел Мока, рег. № ВТ 3658
КН, при ПТП на 28.04.2020г. – произтекли от повредена задна лява гума, след
преминаване през дупка на пътното платно при движение по републикански
път ІІ-74 между с. Дралфа и с. Подгорица, чието поддържане е в задължение
на ответника.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска, с възражения
относно за липсата на виновно поведение на АПИ, липса на причинна връзка
между ПТП и вредите, възражение,че твърдяното застрахователно събитие не
се е случило, както и че не е доказано от представените към исковата молба
доказателства, че на процесното място е имало нарушение на пътната
настилка, възражения твърдяните вреди да са настъпили по описания начин,
за липса на протокол за ПТП, съставен от служители на МВР; възражение, че
не е ясно по коя от двете застрахователни полици (едната, посочена в
Декларацията на водача, другата – в исковата молба) е изплатена щетата в
размера на исковата сума, както и дали е валидна тази застрахователна
полица, т.е. дали по нея е платена застрахователна вноска, обосновавайки
възражението си с разпоредбата на чл. 351, ал. 3 от КЗ.
За да се произнесе по същество по жалбата, в качеството си на
инстанция, разглеждаща спора по същество и дължаща преценка на всички
събрани по делото доказателства, респ. изводи относно основателността на
исковата претенция, съобразявайки своевременно въведените възражения от
ответната страна по релевантни за решаване на казуса факти и обстоятелства,
въззивът съобрази следното:
4
Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл.
410, ал. 1 от КЗ.
В процесния случай, от фактическите твърдения на ищеца в исковата
молба, се установява, че той предявява спорното регресно право, основавайки
го на виновното поведение на физически лица, на които АПИ е възложила да
поддържат в изправност пътища - част от републиканската пътна мрежа и
носи отговорност за бездействията на тези лица. Ответникът, като признато
от правото юридическо лице, не е деликтоспособен, тъй като формира и
изразява правновалидна воля чрез своите органи - физически лица и носи
единствено обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД, в
качеството му на възложител на съответната дейност по ремонта и
поддържането на пътната мрежа, за вредите, причинени виновно от
съответните физически лица при или по повод на изпълнение на възложената
им от Агенцията работа.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят
по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при
или по повод изпълнение на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.От събраните
писмени и гласни доказателства, в т.ч. и приетата САТЕ, преценена от
настоящия състав за обоснована и компетентна, безспорно е установено по
делото, че на 28.04.2020г. водачът на л.а. „Опел Мока“, рег. № ВТ 3658 КН,
при движение по републикански път ІІ-74, между селата Дралфа и Подгорица,
застрахованият по застраховка „Каско“ в ответното дружество лек автомобил
преминава през дупка на пътното платно за движение, вследствие на което се
поврежда задна лява гума, като по отправена застрахователна претенция по
цитираната застрахователна полица и образувана щета, ответникът е изплатил
застрахователно обезщетение на застрахования в размер 200.75 лв., при
определена от заключението на САТЕ пазарна стойност на щетите по
автомобила в размер на 203.00лв., както и че при тези обстоятелства, предвид
и разпоредбите на чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата, разпоредбата на чл. 10,
ал. 2 от Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ
ремонт на пътищата, е налице неизпълнение от страна на ответника на
задълженията му да осъществява необходимите дейности по текущия ремонт
на републиканските пътища, както и неизпълнение на задълженията му по чл.
5
3, ал.1 и чл.167 ЗДвП за сигнализиране препятствието и организация на
движението по начин, осигуряващ безопасността му, обуславящо по принцип
отговорността му за причинените вреди.
За да възникне на осн. чл. 410, ал. 1 от КЗ регресното притезателно
право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за
имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод
възложена нему работа, е необходимо в обективната действителност да бъдат
осъществени кумулативно следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между
увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на
извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата - арг. чл. 45, ал. 1
ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от деликвента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при
или при повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по
имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за
настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
При преценката за наличието на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца, следва да бъде съобразена
разпоредбата на чл. 351, ал. 3 от ГПК, поради което и направеното още с
отговора на исковата молба възражение в тази насока следва да бъде
поставено на разглеждане – в тази връзка ответникът е поискал от
първоинстанционния съд да задължи ищеца да представи доказателства за
заплатена/и застрахователни премии, съдът е сторил това с протоколно
определение от първото открито с.з. на 29.08.22 г. (л.57), като ангажиране на
посочените доказателства не е извършено от ищеца до и във второто о.с.з. на
24.10.22 г., в което заседание е приключило съдебното следствие и делото е
обявено за решаване. Въпреки и отправеното от ответника до ищеца искане за
предоставянето на заверени преписи от документи, удостоверяващи платени
застрахователни премии, за което, след депозирана молба от 30.08.22 г. до
РСТ, ответникът се е снабдил със съдебно удостоверение (л.63-64), въз
основа на което е поискал от ищеца да му бъдат предоставени същите тези
документи, представянето им не е последвало. Такива доказателства, въпреки
поддържаното във въззивната жалба оплакване в тази насока, ищецът не е
представил и пред въвзивната инстанция. Позоваването в отговора на жалбата
6
на липсата на задължение към ищеца по реда на чл. 190 ГПК е неоснователно
и неотносимо към настоящия случай, доколкото се касае за ангажирането на
доказателства, установяващи основателността на исковата претенция, чието
доказване е в тежест на ищеца.
Предвид гореизложеното, при липсата на установяване и доказване
наличието на един от реквизитите на фактическия състав на регресната
отговорност по чл. 410, ал. 1 от КЗ (чието наличие е кумулативно изискуемо),
искът се явява неоснователен и недоказан, и като такъв следва да бъде
отхвърлен. Без значение в случая е направеното в хода на
първоинстанционното производство изявление от страна на ответника за
признание на иска, както и предложението му до ищеца за сключване на
съдебна спогодба, тъй като, видно от представените в тази насока писмени
изявления на ответника, последните са сторени във връзка с избягване на
дължимите в производството разноски – за адв.възнаграждение,
възнаграждение за САТЕ, които повече от двукратно надвишават исковата
сума. А и, както сам ищецът отбелязва в писмените си бележки, не е налице
признание на иска по смисъла на ГПК, след като в отговора си, в срока по чл.
131 от ГПК, ответникът е оспорил иска, обусловило и ангажирането на гласни
доказателства и САТЕ, събрани пред РСТ, като част от тези си възражения, в
частност възражението, намиращо основание в разпоредбата на чл. 351, ал. 3
от КЗ, ответникът поддържа и във въззивната жалба.
Районният съд е достигнал до други правни изводи и краен резултат,
поради което, предвид изложените по-горе доводи, решението следва да бъде
отменено изцяло като необосновано и незаконосъобразно, предявеният иск -
отхвърлен като неоснователен и недоказан, с произтичащите от това законни
последици, предвид искането на ответника във въззивната жалба за
заплащане на разноски пред въззивната инстанция (искане за разноски пред
РСТ не е направено от ответника) в размер 175 лева (включващо 25 лева -
д.такса за въззивното обжалване и 150 лева -юриск.възнагр.), които следва
да бъдат възложени в тежест на въззиваемата страна.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 501 от 09.11.2022 г., постановено по
7
гр.д. № 483/2022 г. по описа на Районен съд -Търговище, ГО, VII състав, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс груп”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, съдебен
адрес гр.Русе, ул.”Драма”, № 15, адв.К. Х., против Агенция „Пътна
инфраструктура“, гр. София, с ЕИК *********,представлявана от Т. В.,
действащ чрез пълномощника си М. К. М.- директор на Областно пътно
управление гр.Търговище, ИСК за заплащане на сумата от 200.75 лв.,
представляваща изплатено застрахователно обезщетение по застраховка
„Каско“, за причинените на 28.04.2020 година по лек автомобил „Опел Мока“
с ДК № ВТ 36 58 КН имуществени вреди, ведно със законната лихва от
20.04.2022 г., на основание чл.410, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.49 от ЗЗД, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН, както и искането на ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс
груп” ЕАД, ЕИК ********* за присъждане на съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс груп” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ДА ЗАПЛАТИ на
Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, с ЕИК
*********,представлявана от Т. В., действащ чрез пълномощника си М. К.
М.- директор на Областно пътно управление гр.Търговище, сумата от 175.00
лв. (сто седемдесет и пет лева)- разноски за въззивната инстанция, на осн.чл.
78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НППП.
Решението не подлежи на касационно обжалване- чл. 280, ал. 3, т. 2
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8