Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
02.03.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 3178 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 454671 от 20.07.2018г. по гр.д. № 17360/2017г. Софийски
районен съд, 53 състав признал за установено по искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Л.Г.Г., ЕГН **********, дължи на „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК *******, сумата 994.51 лв., представляваща непогасените вноски от 38
до 41 по договор за заем № PLUS-01237458 от м. 08.2008г.,
ведно със законната лихва, считано от 13.10.2016г. до окончателното плащане,
както и сумата 303.39 лв. - лихва за забава за периода от 13.10.2013г. до
13.10.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 57426/2016г. на СРС, 53 състав, като отхвърлил иска
по чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за разликата над присъдената сумата от 994.51 лв.
до пълния предявен размер 5 788.34 лв., както и предявения иск за
мораторна лихва за разликата над присъдената сума от 303.39 лв. до пълния предявен
размер от 3 480.61 лв. и за периода от 21.07.2009г. до 12.10.2013г.;
Обезсилил заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 57426/2016г. на СРС, 53 състав в частта за сумата от 1 849.22 лв. -
възнаградителна лихва за периода 20.08.2009г - 20.01.2012г., като прекратил
производството в тази част; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК осъдил ищеца да
заплати на ответницата сумата 1 144 лв. - разноски в исковото и заповедното
производство съразмерно с отхвърлената част от исковете, а на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата 119.42 лв. - разноски в
исковото и в заповедното производство съразмерно с уважената част.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Л.Г.Г., която го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност -
неправилно приложение на материалния закон. Не било спорно, че на 06.08.2008г. е бил
сключен договор за потребителски кредит № PLUS-01237458 между „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД и ответницата, както и че
цялото вземане е станало изискуемо на 20.01.2012г. – датата на последната 41-ва
погасителна вноска. Заявлението по чл. 410 ГПК било подадено от цесионера „Ф.и.“
ЕАД на 13.10.2016г. и било образувано ч.гр.д. № 57426/2016г. на СРС, 53 състав.
След подадено възражение, на дружеството било указано да предяви установителен
иск за вземането си в 1-месечен срок. На 22.03.2017г. била входирана исковата
молба по чл. 422 ГПК, но това станало след изтичане на 5-годишния давностен
срок за погасяване на вземането. Районният съд не съобразил този релевантен за
делото факт, като в противоречие с трайната съдебна практика приел, че подаденото
на 13.10.2016г. заявление по чл. 410 ГПК е прекъснало давността и вноски от №
38 до № 41 не са погасени по давност. Като се позовава на разясненията в
мотивите към т. 14 на Тълкувателно решение № 2/26.006.2015г. по тълк.д. №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивницата поддържа, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността, тя се прекъсвала с предявяване на
иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК. Ако такъв иск е
предявен след изтичане на давността, то последната не можело да се счита
прекъсната, тъй като вече била изтекла. До подаване на исковата молба на
21.03.2017г. били изминали повече от пет години и към този момент всички вноски
по кредита били погасени по давност. Поради това моли съда да отмени решението
в атакуваните части и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Ф.И.“
ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да
потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК (отм.) вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 5 788.34 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01237458 от 06.08.2008г., сключен между „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД и
ответницата Л.Г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 3 480.61 лв., представляваща лихви за забава
за периода 21.08.2009г. – 30.09.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 13.10.2016г., до изплащане
на вземането. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по гр.д. № 57426/2016г. на СРС, 53 състав.
Твърди се, че вземанията били прехвърлени на ищцовото
дружество с договор за цесия от 08.07.2014г. и съгласно Приложение № 1 към приемо-предавателен
протокол, като цесията била съобщена на длъжника.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове, като от релевираните с отговора възражения в
настоящото производство се поддържа само възражението за погасяване по давност
на вземанията.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК (сега ал. 4) и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението в атакуваните части не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно
по следните съображения:
От фактическа страна не е било спорно и по делото се установява, че на
06.08.2008г. между „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД (кредтор) и Л.Г.Г.
(кредитополучател) е бил сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01237458, по силата на който кредиторът преодоставил на кредитополучателя
паричен заем в размер на 7 373.10 лв., която сума кредитополучателят се
задължил да върне на равни месечни вноски от по 263.15 лв. Видно от
погасителния план в договора, падежът на последната вноска е 20.01.2012г. Не се
спори също и се установява, че с договор за цесия от 08.07.2014г. „БНП Париба
пърсънъл файненс“ ЕАД прехвърлило на „Ф.и.“ ЕАД вземания, между които и
вземанията си по процесния договор за потребителски кредит, като цесията е
съобщена на длъжника от нарочно упълномощения за това от цедента цесионер.
Спорен пред настоящата инстанция е само въпросът погасени ли са по давност
вземанията на ищеца за главници по вноски от № 38 до № 41 от погасителния план
към договора, и съответно - за лихви за забава върху тези главници. Единственият
довод в жалбата в тази връзка е, че подаденото от „Ф.и.“ ЕАД на 13.10.2016г.
заявление по чл. 410 ГПК не е прекъснало давността, това било станало едва с
подаване на исковата молба по реда на чл. 415 ГПК на 21.03.2017г., а към този
момент всички вземания по договора за кредит били погасени по давност.
Този довод е неоснователен. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 116, б. “б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. Съгласно ясната разпоредба на
чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК (ал. 4 след изменението със ЗИД ГПК, ДВ
бр. 86/2017г.). Същото е прието и в мотивите към т. 14 на Тълкувателно решение
№ 2/26.006.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава
въззивницата. В тях действително е посочено, че в действащия ГПК заповедното
производство е уредено като част от изпълнителния процес и затова заявлението
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Същевременно ясно е
посочено, че давността се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на
вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно
действие, ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК. Само ако иск
не е предявен или е предявен след изтичането на срока по чл. 415 ГПК, давността
не се счита прекъсната със заявлението.
В случая установителните искове за главница и лихви за забава са предявени
в законовия едномесечен срок, поради което същите се считат предявени от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.10.2016г., и от тази дата
съгласно чл. 116, б. “б” ЗЗД вр. чл. 422, ал. 1 ГПК давността се счита
прекъсната. От тази дата и докато трае съдебният процес относно вземането,
давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД. В практиката на ВКС, част от
която е цитирал и районният съд се приема, че вземанията за главница по договор
за кредит се погасяват с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Уговореното
връщане на сумата по кредита на погасителни вноски не превръща вземането за
главница в периодично, а представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на части – чл. 66 ЗЗД.
В случая към 13.10.2016г., от която дата искът се счита предявен,
непогасени по давност са били вземанията за главница по погасителни вноски от №
38 (с падеж 20.10.2011г.) до № 41, както правилно е приел и районният съд. Предвид
неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в атакуваните части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ
бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки извършената от упълномощения от въззиваемия
юрисконсулт дейност, съдът определя размер на възнаграждението от 80 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 454671 от 20.07.2018г., постановено по гр.д. № 17360/2017г.
на Софийски районен съд, 53 състав в обжалваните
части, с които е признато за установено по искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.Г.Г., ЕГН **********,
дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 994.51 лв., представляваща непогасените
вноски от № 38 до № 41 по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01237458 от 06.08.2008г., ведно със законната лихва, считано от 13.10.2016г.
до окончателното плащане, както и сумата 303.39 лв. - лихва за забава за
периода от 13.10.2013г. до 13.10.2016г.
ОСЪЖДА Л.Г.Г., ЕГН **********,***, да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 80.00 лв. (осемдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 17360/2017г. на Софийски
районен съд, 53 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.