Р Е Ш Е Н И Е
№ 9 0 9
гр. Пловдив, 16.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XI състав, в
публично съдебно заседание на осми юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН
БЕКЯРОВ
при участието секретаря Анелия
Деведжиева като разгледа докладваното от съдията АНД № 2071/2020 г. по описа на
Районен съд Пловдив, XI н.с. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по депозирана жалба срещу наказателно
постановление (НП) № 20-1030-001102 от 12.02.2020 г., издадено от началник
група към ОД на МВР Пловдив, сектор Пътна полиция, с което на Н.Н.Н. с ЕГН **********
на основание чл. 175, ал. 1, т. 5, пр. 1,2 от Закона за движението по пътищата
(нататък ЗДвП) му е наложено административно наказание – глоба в размер на 150
лева за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП.
В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност
на НП поради неправилно приложение на закона при определяне на санкцията.
Възразява за невъзможност да бъде прочетен преписа от акта за установяване на
административно нарушение, както и за неосъществяване на всички елементи от
обективна страна на нарушението, а именно липсата на възникнала непосредствена
опасност за движението вследствие на поведението му. По същество потвърждава
поведението си.
С писмото, с което преписката е
изпратена на съда, въззиваемата страна поддържа законосъобразността на АУАН и
НП, като моли последното да бъде потвърдено.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за
установено следното:
Жалбата се явява процесуално допустима,
доколкото е подадена в предвидения в чл. 59, ал. 2 от ЗАНН срок, от легитимирана
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване. Разгледана по същество се явява основателна,
поради следните съображения:
От
фактическа страна съдът установи следното:
На 18.01.2020 г. около 23:10 часа в гр.
Пловдив жалбоподателят Н.Н. управлявал собствения на „Агенция Бизнес“ АД лек автомобил марка и модел „Пежо 307“ с рег.
№ ****. Той навлязъл по ул. „Иван Перпелиев“ в забранената посока на движение,
като не се съобразил с поставения пътен знак В1 „Забранено влизането на ППС“ и
нарушението е установено на кръстовището ѝ с ул. „Цар Георги Тертер“. На
мястото на нарушението се намирали служители на сектор „Пътна полиция“, сред
които и актосъставителя Й.К., които лично възприели поведението на
жалбоподателя. Спрели го за проверка и установили самоличността му.
По този повод бил съставен акт за
установяване на административно нарушение (АУАН) серия АА бл. № 492495 от 18.01.2020
г. в присъствието на нарушителя за нарушение на чл. 6, т. 1 вр. чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗДвП. Актът е връчен на жалбоподателя, който се запознал със
съдържанието му и от който възражения не са постъпили. Бил му предоставен и
факсимилен екземпляр от него. В акта актосъставителят отразил, че с поведението
си водачът създава опасност за останалите участници в движението си.
С оглед установяването на нарушението с
АУАН е издадено и обжалваното наказателно постановление, с което на жалбоподателя
е била наложена на основание чл. 179, ал. 1, т. 5, пр. 1,2 от ЗДвП глоба в
размер на 150 лв. за нарушение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП.
Описаната и възприета от съда
фактическа обстановка се установява по безспорен и категоричен начин от
показанията на разпитания в хода на съдебното следствие свидетел Н.К. –
актосъставител. Съдът оцени показанията му като логични, непротиворечиви и съответстващи
на останалите доказателства по делото. Същият потвърждава авторството на акта,
както и че вписва единствено лично констатираните от него обстоятелства.
Конкретната ситуация не си спомня, както и не си спомня за създаването на
конкретна опасност за движението, но сочи, че такава съществува винаги, когато
ППС се движи в еднопосочна улица срещу движението.. Не се посочиха
доказателства от страна жалбоподателя, които да обосноват извод за невъзможност
да се даде вяра на АУАН. Затова съдът отчете презумптивната му сила за
конкретно констатираните в него факти, регламентирана в нормата чл. 189, ал. 2
от ЗДвП. Затова и показанията на
свидетеля се оцениха като достоверен източник на информация.
Описаната и възприета фактическа
обстановка се установява и от писмените доказателства по делото – АУАН, справка
за нарушител/водач и заповед № 8121з-515/14.05.2018 г. на МВР.
Връчването на НП и собствеността върху лекия
автомобил марка не се оспорва от жалбоподателя и въззиваемата страна, поради
което съдът намира посочените обстоятелства за безспорно установени.
Относно
приложението на процесуалните правила:
С оглед изложеното съдът
след запознаване с приложените по дело АУАН и НП намира, че съставеният
АУАН отговаря на формалните изисквания на ЗАНН за съдържание, а материалната
компетентност на административнонаказващия орган (АНО) и актосъставителя следва
от така представената заповед № 8121з-515/14.05.2018 г. на МВР.
При съставянето на АУАН не са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, които да водят до опорочаване на
административнонаказателното производство по налагане на наказание на
жалбоподателя, нито са ограничени правата му. АУАН е издаден при спазване на
императивните изисквания на чл. 42 и чл. 43 от ЗАНН и не създава неяснота относно
нарушението, която да ограничава право на защита на жалбоподателя, като съдържа
подробно описание на обстоятелствата на нарушението, от значение за
съставомерността му и за параметрите на вмененото нарушение, нито е ограничено
правото му по чл. 44 от ЗАНН в тридневен срок от съставяне на акта да направи и
писмени възражения по него. Още към момента на връчване на АУАН жалбоподателят
е имал възможност да направи своите възражения, запознал се е със съдържанието
на акта и го е подписал без да направи възражения. В тази връзка за
неоснователно следва да се приеме възражението му за нечетливост на
факсимилното копие от АУАН, което му е било връчено, тъй като в могъл и се е
запознал с оригинала му, които е съвършено четлив.
Към момента на установяване на нарушението
с АУАН водачът на лекия автомобил, т.е. жалбоподателят, е бил известен и актът
е съставен в присъствието му, с което е съобразено правилото на чл. 40 от ЗАНН.
При издаването на атакуваното НП обаче
са допуснати нарушения, които биват оценени като съществени пороци и които водят
до накърняване правото на защита на жалбоподателя по отношение на прилагането
на материалния и процесуалния закон относно вмененото нарушение по чл. 6, т. 1
от ЗДвП.
Изискванията за съдържание в
административнонаказателното производство са императивни по характера си и са
въведени с изрични законодателни разпоредби. За НП това е нормата на чл. 57 от ЗАНН, който в ал. 1, т. 6 изисква посочване на законовите разпоредби, които са
били нарушени, включително и основанието за налагането на глобата.
Санкционната норма на чл. 179, ал. 1,
т. 5, пр. 1,2 от ЗДвП, която съдържа в себе си материалноправните норми,
нарушението на които обуславя налагането на наказание, въвежда като хипотеза за
санкциониране на водачите допълнително условие. Това именно е при неспазването
на предписанието на пътните знаци, пътната маркировка и другите средства за
сигнализиране, правилата за предимство, за разминаване, за изпреварване или за
заобикаляне да е възникнала непосредствена опасност за движението.
Това е и основанието, което наказващият орган е
приложил към нарушената норма, за да наложи визираната в санкционната норма глоба.
От друга страна посочената разпоредба на чл. 6, т. 1 от ЗДвП не въвежда такова
изискване.
Посочената от фактическа страна обстановка
в АУАН и НП не се установява изцяло по несъмнен и безспорен начин. Не се
установява от показанията на разпитания свидетел или от което и да е било друго
събрано доказателство да е възникнала конкретна непосредствена опасност за
движението. Всъщност свидетелят не посочва да е възникнала конкретна и
непосредствена опасност за движението, а споделя изводите си, че движението в
еднопосочна улица принципно предизвиква опасност за движението. Преди всичко
показанията на свидетеля могат да бъдат ценени само в частта относно лично
възприетите от него обстоятелства, а тези представляващи негови заключения не
следва да се обсъждат при преценка на фактическата обстановка. Затова и не се
установява да е възникнала каквато и да е опасност за движението, при извършването
на нарушение. Законодателят неслучайно посочва, че опасността следва да е
„непосредствена“, а не хипотетична. Тоест само поведение на водача да е
предизвикало реална опасност и именно това му деяние да е пряката причина за
нея, а опасността да неговото закономерно и сигурно следствие. Тогава и ще е
налице непосредствена опасност. Докато в конкретния случай, макар водачът
действително да не е спазил правилото на чл. 6, т. 1 от ЗДвП, като не се е
съобразил с пътните знаци и по-конкретно В1 „Забранено е навлизането на ППС“ и
е навлязъл в контролирания от знака пътен участък, не е възникнала
непосредствена опасност за движението в пряка причинно-следствена връзка с
поведението му. Следователно и някак той да бъде субект на отговорността по чл.
179, ал. 1, т. 5, пр. 1,2 от ЗДвП, тъй като не се доказва задължителен елемент
от фактическия състав за ангажирането ѝ. Като не е изследвал фактическата
обстановка и е приел, че е настъпила опасност за движението,
административнонаказващият орган е постановил незаконосъобразен акт, който
следва да бъде отменен.
Същевременно фактическият състав на
нарушението не допуска хипотетичност в елементите му, т.е. всеки един признак
следва да се е проявил в действителността. Сетне е следвало той да намери място
от фактическа страна и в описанието на нарушението, за да може да бъде
изследван от съда и установен. Боравенето с абстрактните форми на закона,
каквото несъмнено е „непосредствена опасност за движението“ не следва и не може
да бъде изследвана в производството пред въззивния съд. Задължение на органите
от административнонаказателното производство е да посочат конкретните факти,
които са установили лично или чрез съответните способи на доказване и въз
основа на които са преценили, че има нарушение, а в последствие и са санкционирали
отговорното лице. Липсата на конкретно посочване на фактите, които следва да се
подведат под абстракцията на закона „непосредствена опасност за движение“,
както в АУАН, така и в НП представлява съществено нарушение на закона и на
изискванията за съдържанието на актовете, което ограничава правата на
санкционираното лице, така че последното е в невъзможност да разбере какви
точно факти се обвинява да е извършило, а оттам и да организира защитата си в
пълен обем и по адекватен начин. Това налага отмяната на НП и на това
основание.
От
правна страна съдът намира следното:
След преценка на цялата доказателствена
съвкупност въпреки изложените по-горе мотиви съдът намира за необходимо да
изложи, че все пак правилно е преценено от актосъставителя, че поведението на
жалбоподателя представлява нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП.
Посочената норма гласи, че участниците в движението съобразяват
своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират
или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с
пътните знаци и с пътната маркировка.
От обективна и субективна страна
жалбоподателят е осъществил съставомерните признаци на вмененото нарушение (с
изключение на допълнителния „непосредствена опасност за движението“). Безспорно
се установява, че жалбоподателят като водач на МПС на 18.01.2020 г. около 23:10
ч. в гр. Пловдив на ул. „Иван Перпелиев“ е управлявал МПС – „Пежо 307“ с рег. №
****, като е навлязъл и се е движил след пътен знак В1, забраняващ влизането на
ППС след знака. Следователно жалбоподателят не е съобразил правилата на ЗДвП
си, като при управление на собствения си лек автомобил не е изпълнил
задължението да се съобразява с пътните знаци регулиращи движението по пътищата.
Нарушителят е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е,
че неизпълнението на задълженията му може да доведе до настъпване на
общественоопасни последици. Затова съдът намира, че деянието му е извършено при
пряк умисъл, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на деянието си,
предвиждал е общественоопасните последици и е целял тяхното настъпване.
За
наказанието и санкционната норма:
Неправилно описаното нарушение по чл. 6,
т. 1 от ЗДвП е съотнесено към санкционна разпоредба по чл. 179, ал. 1, т. 5,
пр. 1,2 от ЗДвП, която предвижда допълнителен елемент от фактическа страна,
чието недоказване се аргументира по-горе. Така отразено нарушението отговаря на
санкционната норма на чл. 183, ал. 3, т. 5 от ЗДвП, чиято хипотеза не включва
настъпването на опасност за движението, а се изчерпва с навлизането след знак,
забраняващ влизането на съответното пътно превозно средство, или движението в
забранената посока на еднопосочен път, какъвто е конкретният случай. Затова и
съдът счита, че неправилно е приложена санкционната норма и въпреки че
жалбоподателят е извършил нарушение, от което хипотетично могат да настъпят
сериозни вредни последици както за другите участници в движението, така и за
самия него, но и за неговите спътници, за което същият следва да си дава сметка
и да оцени поведението си с необходимата критичност, наказателното
постановление и на това основание следва да бъде отменено като
незаконосъобразно.
С оглед на изложеното съдът приема, че
наказателното постановление е необосновано и незаконосъобразно по изложените
по-горе аргументи и следва да бъде отменено.
По изложените съображения и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 20-1030-001102 от 12.02.2020
г., издадено от началник група към ОД на МВР Пловдив, сектор Пътна полиция, с
което на Н.Н.Н. с ЕГН ********** на основание чл. 175, ал. 1, т. 5, пр. 1,2 от Закона
за движението по пътищата (нататък ЗДвП) му е наложено административно
наказание – глоба в размер на 150 лева за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от
получаване на съобщението от страните, че същото е изготвено и обявено, пред
Административен съд Пловдив, на основанията, предвидени в НПК, и по реда на
глава XII от АПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
А. Д.