№ 1137
гр. София, 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000503453 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение от 04.05.2020г., постановено по гр. д. №11202/2017г. СГС, I
ГО, 18 състав е осъдил, на основание чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 430 от Търговския закон и чл. 92 от Закона за
задълженията и договорите С. С. Л. и И. И. Л. да заплатят солидарно на
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД сумата от 9 336,61 лева,
просрочена главница по Договор за кредит от 14.11.2007 г. и Анекс № 1 от
29.07.2009 г. и Анекс № 2 от 28.03.2012 г. за периода от 15.02.2014г. до
15.08.2017г., сумата от 26 205,79 лева, представляваща предсрочно изискуема
главница по договора, сумата от 462,35 лева - комисионна за управление,
начислена за периода от 15.12.2013г. до 14.12.2016 г., ведно със законната
лихва върху тези суми от 01.09.2017 г. до изплащане на вземането,
възнаградителна лихва в размер на 9 424,90 лева за периода от 01.09.2014 г.
до 31.08.2017 г., наказателна лихва в размер на 2 717,71 лева за периода от
01.09.2014 г. до 31.08.2017 г, като е отхвърлил иска за сумата от 113,42 лева,
представляваща възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемата
главница за периода от 15.08.2017 -31.08.2017 г., за разликата над сумата от 9
336,61 лева до предявения размер от 11 819,22 лева, за разликата над сумата
от 26 205,79 лева до предявения размер от 27 674,25 лева, за разликата над
сумата от 462,35 лева до предявения размер от 507,58 лева, за разликата над
сумата от 9 424,90 лева до предявения размер от 12 915,54 лева и за периода
от 15.02.2014 г. до 31.08.2014 г. и за разликата над сумата от 2 717,71 лева до
1
предявения размер от 3 861,71 лева и за периода от 15.02.2014 г. до 31.08.2014
г. като неоснователен. С решението СГС, I ГО, 18 състав, на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 от ГПК, е осъдил С. С. Л. и И. И. Л. да заплатят на
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, сумата от 2 444,32 лева,
представляващи направени по делото разноски съразмерно с уважената част
от исковете, както и сумата от 300 лева - юрисконсултско възнаграждение. С
решението СГС, I ГО, 18 състав, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, е осъдил
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД да заплати на С. С. Л. и И. И. Л.
сумата от 725 лева, представляващи направени по делото разноски
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
С определение от 30.06.2020г. СГС, I ГО, 18 състав е оставил без
уважение молба с правно основание чл. 248 ГПК, подадена от
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД.
Срещу решението в отхвърлителните му части е подадена въззивна
жалба от „Райфайзенбанк (България)“. В жалбата се поддържа, че изводите на
съда са неправилни, предвид приетата Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка
и квалификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфичните провизии за кредитен риск, в която липсва забрана между
страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. Сочи се,
че страните в процесния случай са договорили, че редовния дълг включва
редовна главница, просрочена главница, уговорили са промени в условията на
договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че
уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази
преструктурирана главница. Релевира се довод, че не може да се приеме, че е
налице анатоцизъм, тъй като с подписване на анексите по договора е
преструктуриран дълга или експозицията, съгласно чл.13 от Наредба
№9/03.04.2008 год. В жалбата се излага, че кредитополучателят/солидарният
длъжник е изпълнявал първоначално поетото задължение, като по-късно е
настъпила забава и е спрял изпълнението, поради което се е стигнало до
подписване на анекс 1 и анекс 2, с които се е формирало едно ново по размер
задължение, което е допълнително за кредитополучателя и солидарния
длъжник и е свързано с неизпълнение на договореното. Сочи се, че е налице
постигнато съгласие между страните за новия размер на дълга, който след
като е преструктуриран се дължи от ответниците, а всяко неизпълнение на
парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя
дължимостта и обезщетение по чл.86, ал. 1 ЗЗД. Релевира се възражение, че
клаузите по договора, анексите, касаещи начина на определяне на
договорната възнаградителна лихва, включването й в месечните анюитетни
вноски, капитализирането на начислени за съответен период суми-непогасена
главница към главница, начина на определяне и на погасяване на наказателна
лихва са индивидуално договорени между страните. Поддържа се твърдение,
че тези клаузи представляват съглашения по самия договор, респ. анекси и не
са включени в общи условия, които са изготвени предварително и на които
кредитополучателят и солидарните длъжници не са могли да влияят. Прави се
2
искане въззивният съд да отмени обжалваното решение в отхвърлителните
части и да постанови ново, с което да уважи претенциите в пълните
претендирани размери. Предявява се претенция за присъждане на
направените по делото разноски.
Срещу решението в осъдителните му части е подадена въззивна жалба
от ответниците в първоинстанционното производство - С. С. Л. и И. И. Е.,
чрез процесуалния им представител, с възражения за допуснати следните
нарушения на закона: неправилна и необоснована преценка на фактическата
обстановка; неправилни и необосновани фактически констатации и правни
изводи; неправилно приложение на материалния закон; неправилна и
необоснована преценка на доказателствата по делото; съществени
процесуални нарушения, в това число, ограничаващи правото на защита на
ответниците; необсъждане на искания, твърдения, изявления и възражения на
ответниците; неправилност на решението като краен резултат. В жалбата се
поддържа твърдение, че исковете са неоснователни, тъй като претенцията се
основава на нищожен (недействителен) договор за потребителски кредит.
Излага се становище, че договорът е нищожен, тъй като в него не е
обективирано съгласие от надлежни представители на посочените в същия
договор страни, а именно като представител на банката са посочени лицата А.
Н. и Д. В., но ищецът по делото не е доказал, че въпросните лица притежават
надлежна представителна власт за сключването на този договор. Допълва се,
че договорът за потребителски кредит не съдържа минимално необходимото
съдържание, съгласно императивните изисквания на чл. 7 от ЗПК (отм.), тъй
като договорът не съдържа посочване на максимален размер на кредита, нито
ясен и разбираем начин за неговото определяне. Релевира се възражение, че
по делото са установени всички предпоставки за нищожност на клаузите на
чл. 4.1. и чл. 4.2. от договора за банков кредит от 14.11.2007 г. Поддържа се
твърдение, че е налице нищожност на клаузите на чл. 4.6. от Договора за
банков кредит от 14.11.2007 г., чл. 8 от Анекс № 1 от 29.07.2009 г. и на чл. 7
от Анекс № 2 от 28.03.2012 г., с които се договаря неустойка за забава
(мораторна лихва), необвързана с размера на неизпълнението. При условията
на евентуалност се прави искане за намаляване на неустойката по реда на чл.
92, ал. 2 от ЗЗД, по което липсвало произнасяне на първоинстанционния съд.
Релевират се доводи, че са нищожни и клаузите на чл. 4.4. и чл. 4.5. от
Договора за банков кредит от 14.11.2007 г., с които се уговарят съответно
еднократна комисиона за управление в размер на 2 % при първото усвояване
на кредита и ежегодна комисиона в размер на 0.5 % върху непогасената част
от главницата, като се сочи, че изрична забрана за събирането на такива такси
е въведена законодателно с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, респ. чл. 27, ал. 2 ЗКНИП.
Противопоставя се възражение, че съдът не е съобразил, че банката
неправилно е отнесла извършените от ищците плащания за погасяване на
недължимите комисиони за управление и лихви, а е следвало с тях да намали
размера на главницата. Поддържа се становище, че неправилно
първоинстанционният съд е оставил без уважение възраженията на
3
ответниците за липса на основание за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Твърди се, че изявлението на банката, че с исковата молба „обявява
цялата ползвана и непогасена сума за предсрочно изискуема, считано от
получаване на препис от ответниците“ не е от естество да породи целените с
него правни последици. В жалбата се излага твърдение, че ответниците са
оспорили погасителните планове по отношение на тяхната автентичност и
съдържание, но първостепенният съд не е открил производство по
оспорването им. Релевира се довод, че разглеждането на делото по реда на
търговските спорове, въпреки изрично направеното възражение от страна на
ответниците, съставлява съществено процесуално нарушение, ограничило
възможностите за защита на ответниците. Поддържа се твърдение, че при
условията на евентуалност, дори и да се приеме, че платените от ответниците
суми не следва да бъдат отнесени към заплащане на главниците и
ответниците дължат такива главници, то в тази хипотеза правят възражение
за прихващане на дължимите главници с насрещното вземане на ответниците
за недължимо платени лихви, комисиони и други разходи. Сочи се, че дори и
да се приеме, че липсва такова възражение за прихващане в отговора то се
излага, че няма пречка същото да бъде разгледано в настоящата инстанция
предвид допуснатите процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваните части и
да отхвърли предявените искове. Предявява се претенция за присъждане на
разноски.
Въззивният съд е сезиран и с частна жалба, подадена срещу
постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение.
В с.з. пред въззивния състав всяка от страните поддържа подадената
жалба и оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийският апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че
посредством сключения договор, страните са били обвързани от валидно
правоотношение, по което банката-ищец е предоставила договорената сума,
която е била усвоена от кредитополучателя - ответник. Предвид установеното
неизпълнение от страна на последния, за банката е възникнало правото да
поиска обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Приел е за
недействителна уговорката на страните, направена с Анекс № 1/29.07.2009г. и
Анекс № 2/28.03.2012 г. за прибавяне на неплатени лихви към главницата.
Уважил е релевираните възражения за изтекла погасителна давност на част от
вземанията за възнаградителна лихва и наказателна лихва.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо, което
обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата
правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по
4
приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,
при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение
въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните
норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на исковото производство са предявени при условията на
обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД. Неоснователно е
оплакването в жалбата за процесуални нарушения от първата инстанция, тъй
като спорът следвало да се разгледа по общия исков ред на ГПК. Спорът,
заявен с исковата молба, е търговски спор, съгласно правилото на чл. 365, т.1
ГПК и следва да бъде разгледан по реда на особеното исково производство
„Производство по търговски спорове“, уредено в гл. 32 от ГПК.
По същество на спора, с оглед релевираните в жалбите оплаквания за
неправилност на обжалваното решение, въззивният състав намира следното:
От данните по делото, настоящият състав приема, че между страните
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД – кредитодател и С. С. Л.-
кредитополучател и И. И. Л. - солидарен длъжник е възникнало облигационно
правоотношение, породено от сключен договор за банков кредит на
14.11.2007 г., изменен с анекси № 1 от 29.07.2009 г. и № 2 от 28.03.2012 г.
Неоснователно е възражението за липса на облигационна връзка, заявено
в жалбата на ответниците. Оспорването на представителната власт на
подписалите договора, респ. анексите, пълномощници на банката,
недопустимо се заявява от насрещната страна. На този порок може да се
позовава представляваната страна, по аргумент от разпоредбата на чл. 293,
ал.3 ТЗ, каквото не е заявено от ищцовата банка. В този смисъл следва да бъде
посочено, че в отговора на исковата молба не е оспорено твърдението за
изпълнение от страна на банката на задължението за реално предоставяне на
сумите по кредита.
На следващо място, от приетата и неоспорена пред въззивната инстанция
съдебно-графическа експертиза се установи, че всички, оспорени от
ответниците подписи под договор, анекси и погасителни планове са
изпълнени от тях. Ето защо, въззивният съд приема за недоказано
релевираното по реда на чл. 193 ГПК възражение за неавтентичност. Налице е
изразено съгласие от двете страни по договора.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесния
договор е действителен на това твърдяно от жалбоподателите-ответници
основание.
По силата на сключения договор за банков кредит на кредитополучателя
е отпуснат кредит в размер на 42 630 лева, който да бъде използван за
5
потребителски нужди, която сума е приел да върне на 180 месечни вноски,
всяка от които в размер на 491,24 лева, дължими на 15-то число на съответния
месец. Вноските по кредита са анюитетни и включват както дължимата за
месеца главница, така и дължимата лихва, която към датата на подписване на
договора е определена в размер на 11.25 %.
Процесният договор е сключен в предвидената от закон писмена форма
/чл. 430, ал.3 ТЗ/. В този смисъл е неоснователно възражението на
ответниците за недействителност на договора, поради липса на изискуемата
форма и съдържание.
В чл. 4.1 страните са уговорили, че за ползвания кредит
кредитополучателя и съдлъжникът му се задължават да заплащат годишна
лихва в размер на 11,25 %, която представлява стойността на банковия ресурс
/СБР/ (лихвен процент по междубанковите депозити за съответния период и
валута по котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на банката
в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на
влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при
банката) за лева. В чл. 4.2 е предвидено, че при промяна на пазарните условия
банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР, като новият
лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до
кредитополучателя. Съгласно чл. 4.5 от договора ежегодно на 15 декември от
всяка година от действието на договора кредитополучателят дължи да
заплати на банката комисионна за управление в размер на 0,50 % върху
непогасената част от главницата по кредита. Предвидено е в чл. 4.6, че при
забава в плащането на дължими суми по кредита кредитополучателят дължи
на банката наказателна надбавка върху лихвата в размер на 12 пункта
годишно върху забавената сума за времето на забавата до окончателното
плащане. Уговорено е в чл. 10, че когато кредитополучателят (съдлъжник)
просрочи плащане, на която и да е вноска или част от вноска банката има
право да начислява наказателна лихва (по т. 4.6) без да обявява кредитът за
предсрочно изискуем. Съгласно чл.11.1 при неплащане от страна на
кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение
по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение,
считано от 151-вия ден кредитът, включващ непогасената главница,
дължимите такси, разноски, лихви и наказателна лихва, става автоматично
предсрочно изискуем и банката има право да пристъпи към събиране на
всички дължими суми по предвидения в закона ред, без да е длъжна да
уведомява за това кредитополучателя.
С подписването на договора и получаването на сумата (усвояването на
сумата) за длъжника е възникнало задължението да плаща месечните
погасителни вноски в уговорените размери и условия, съгласно договора и
погасителния план.
По делото не се спори, че ответникът е спрял плащанията, като първата
неплатена вноска е с падеж 15.02.2014г. На датите на падежа от 15.02.2014г.
6
до 15.08.2017г. кредитополучателят не е заплатил дължимите месечни
анюитетни вноски, (включващи главница и лихва) към банката в
необходимия размер, което неизпълнение попада в хипотезата, уредена с чл.
11.1. Поради това банката поддържа, че надлежно е упражнила възникналото
потестативно право да обяви изцяло за предсрочно изискуем целия ползван
кредит, уговорен като дължим в условията на разсрочено плащане (всички
дължими от кредитополучателя на банката суми във връзка с кредита) и да
постави длъжника в забава по отношение на предсрочно изискуемите
вземания.
По делото не се спори, че преди подаване на исковата молба банката не е
отправяла волеизявление до длъжника-кредитополучател, с което да го
информира, че с оглед допуснатата от същия забава в плащанията на
главница и лихва над 150 дни ще счита целият остатък по кредита за
предсрочно изискуем.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление на една от страните - кредиторът уведомява другата
страна, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за
предсрочно изискуем. Действието на предсрочната изискуемост настъпва от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са налице обективните факти, обуславящи настъпването й.
Основният спорен по делото въпрос, пренесен и във въззивното
производство, е дали обективираното в исковата молба изявление на банката,
че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, е
породило правни последици. В практиката на ВКС се приема, че в случай, че
в исковата молба се съдържа волеизявление на банката, че упражнява правото
си да обяви кредита за предсрочно изискуем, то с получаването на препис от
същата длъжникът-ответник е уведомен за упражненото от кредитора право
да обяви за предсрочно изискуем остатъка от кредита. В настоящия случай,
ищцовата банка в исковата молба, с която са предявени осъдителните искове,
изрично е заявила, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита
предсрочно изискуем. Поради това съдът приема за доказано твърдението на
банката-ищец, че е настъпила предсрочната изискуемост на целия кредит и
длъжника е уведомен с получаването на препис от исковата молба. В този
смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателите, че изявлението на
банката, обективирано в исковата молба, че обявява цялата ползвана и
непогасена сума за предсрочно изискуема не е от естество да породи
целените правни последици.
По поддържаното и във въззивното производство възражение за
неравноправни клаузи в процесния договор за банков кредит и приетата
неоснователност на същото в обжалвания акт, намира следното: Поддържа се
нищожност на договорните клаузи, съгласно които банката има право да
променя едностранно размера на договорената лихва, влияещо на
обусловените от това други задължения. С оглед цитираните по-горе клаузи в
договора за кредит, действително се установи, че за банката е предвидена
7
възможност едностранно да променя лихвените условия при промяна на
пазарните условия /чл. 4.2/. Съгласно уговореното от страните в договора,
кредитополучателят се задължава да заплаща на банката годишна лихва в
размер на 11,25 % за целия период на кредита, като лихвата представлява
стойност на банковия ресурс /СБР/ за лева плюс 6,25 пункта надбавка
годишно. В условията на договора е посочено, че при промяна на пазарните
условия, банката може едностранно да промени лихвата в частта СБР, като
новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до
кредитополучателя.
По своята същност сключения между страните договор за банков кредит
има характер на потребителски договор, доколкото кредитополучателят е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП, съгласно който „Потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност.“
Следователно приложим в случая е Закона за защита на потребителя и по-
конкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т.нар. генерална /обща/
клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, както
и разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която предвижда нищожност на подобна
клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните по договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена
уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно
посочената легална дефиниция, тези положителни материални предпоставки
трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни
проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор,
като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и
без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор,
респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации
или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно
неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Клаузите, уреждащи
възможността за едностранно изменение на лихвата, в частта СБР от страна
на Банката при наличие на промяна на пазарните условия, обективирани в
чл.4.2 от Договора; чл. 1.2 от Анекс № 1 и чл.3.2 от Анекс № 2, са нищожни
по отношение възможността на Банката едностранно да увеличава лихвения
процент. Подобна клауза дава възможност на банката едностранно, без
предварително установена методика или формула /математически алгоритъм/
да изменя „цената“ на банковата услуга, което води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на
потребителя. За да се обезпечат субективните права и законните интереси на
икономически по-слабата в това облигационно правоотношение страна – на
8
потребителя, националният законодател, транспонирал общностното право, е
уредил следните нормативни изисквания: а) основанията за изменение на
„цената” на банковата услуга /възнаградителната лихва и другите разходи/
трябва да са уговорени ясно и разбираемо за средния потребител – арг. чл.
147, ал. 1 ЗЗП; б) безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по
кредита и в) едностранно изменение от търговеца е допустимо само въз
основа на предвидените в договора случаи.
В настоящия случай съдът не може да направи категоричен извод по
отношение на обстоятелството, че посочените клаузи са били индивидуално
уговорени между страните. Една клауза не е индивидуално уговорена между
страните, когато тя е предварително изготвена от търговеца, най-често в
Общите условия към договора, но и клаузи в „индивидуалния” договор,
когато те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой
потребители на кредитни услуги), респ. потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Следователно
обстоятелството, че договорът за банков кредит е подписан от потребителя не
освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в
договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. В този смисъл е неоснователно възражението
на жалбоподателя-ищец. /Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г.,
ВКС, ТК, І т. о./ Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал 1 ЗЗП, в тежест на
ищеца е било да докаже правнорелевантното обстоятелство, че посочените
клаузи са индивидуално уговорени, а по делото доказателства в тази насока
не са били представени. Поради което настоящият въззивен състав приема за
установено, че спорните клаузи не са били индивидуално уговорени между
страните, а са типизирани и като такива предварително изготвени от банката-
кредитор по процесния договор.
На следващо място, посочените клаузи са във вреда на
кредитополучателя, тъй като не отговарят на изискването за
добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя и не съответстват на нормативните
правила, уреждащи възможността за незабавно прекратяване на договора от
страна на длъжника при наличие на обективни причини, налагащи изменение
на лихвения процент. В чл.4.2 от договора страните са предвидили
единствено, че основание за едностранно изменение на лихвения процент от
страна на банката е промяна на пазарните условия, но не са уточнили кои са
конкретните обективни обстоятелства, водещи до необходимост от изменение
на възнаградителната лихва. С Анекс № 2 е допълнена посочената клауза,
като са изредени измененията в условията, които влияят върху СБР и
обуславят изменение на размера на лихвата. Въпреки това, за да се приеме, че
е спазено изискването за ясно и разбираемо уговаряне на основанията за
едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва, следва в тези
клаузи да се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на
начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов
9
индекс, респ. валутен курс и др., ще се формира новият базов лихвен процент.
Липсата на подобна конкретна методика или формула /математически
алгоритъм/ създава възможност при наличие на предвидените в договора
изменения на променливата компонента, банката-кредитор произволно да
променя размера на лихвите по кредита. В този смисъл е и трайно
постановената практика на ВКС – напр. Решение № 95/13.09.2016 г. на ВКС,
II ТО по т. д. № 240/2015 г.; Решение № 205/07.11.2016 г. на ВКС по т. д. №
154/2016 г., І т.о. По този начин се създава риск от нежелани и произволни
промени на „цената“ на банковата услуга, която длъжникът-потребител
дължи. Изключение за едностранно изменение на клаузите на потребителския
договор от търговеца въз основа на непредвидено в него обстоятелство /арг.
чл. 144, ал. 2 ЗЗП, във вр. с чл. 143, т. 10 ЗЗП/ е регламентирано при договори,
свързани с финансови услуги – той може да промени без предизвестие лихвен
процент, дължим от потребителя, но само при наличие на основателна
причина, като на потребителя трябва да е обезпечено правото незабавно да
прекрати договора. В посочените клаузи, предвиждащи право на едностранно
изменение от страна на банката, не се съдържа подобна възможност за
длъжника да прекрати незабавно договора, поради което посоченото
изключение в случая е неприложимо. В този смисъл са основателни
възраженията на жалбоподателите-ответници относно неравноправния
характер на посочените клаузи.
От допуснатата и изслушана съдебно-финансова експертиза се
установява, че в периода на действие на договора за кредит по отношение на
него са прилагани лихвени проценти в съответствие с определените и приети
от банката СБР за кредити в лева, като са извършени три увеличения и 6
намаления, като годишният лихвен процент е начисляван в съответствие с
действащия СБР плюс съответната надбавка. Установява се, че надбавката от
6,25 пункта годишно не е изменяна през периода на действие на договора и
сключените към него анекси. Установява се, че банката-ищец е изменяла
лихвения процент съобразно уговореното както чрез неговото увеличаване,
така и чрез намаляване. Следователно може да се приеме, че в конкретния
случай, рискът от променливия компонент е възложен не само върху
потребителите, но и върху банката. Ето защо, в настоящия случай, е
ирелевантно приетото по-горе относно неравноправността на оспорената
клауза по чл. 4.2 от договора.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ищец, че не би могло
да се приеме, че е налице анатоцизъм при уговорката в Анекс № 1/29.07.2009
и Анекс № 2/28.03.2012 г. за прибавяне на неплатени лихви към главницата.
Уговорките в сключените допълнителни споразумения, по които страна е
физическо лице - потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на
изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1- во, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД,
тъй като е налице анатоцизъм. В нито една от разпоредбите на чл. 13 от
Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите
10
експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за
кредитен риск (отм.) на БНБ не се съдържа правило за начисляване на лихви
върху лихви, поради което Наредба № 9 от 03.04.2008 г. (отм.) не се явява
наредба на БНБ по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, установяваща възможност за
олихвяване на изтекли лихви. Анатоцизмът не представлява финансова
отстъпка, като целта на забраната му е да се предотврати бързото нарастване
на дълга. Идеята, заложена в чл. 13 от Наредбата, е с преструктурирането на
дълга на длъжника, който има финансови затруднения, да се направи
възможно изпълнението на задълженията му, а не да се утежни неговото
състояние чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице при
увеличаване на главницата посредством прибавяне на просрочени задължения
за лихви, върху които от своя страна се начислява възнаградителна лихва. Ето
защо, щом вземането за изтекли лихви е било променено на главница, върху
която се начисляват лихви, е налице анатоцизъм, което води до нищожност на
споразуменията за „служебно преоформяне“ на дълга на основание чл. 26, ал.
1, предл. 1-во, във вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД. При това положение тези
допълнителни споразумения, съдържащи неравноправни клаузи, не следва да
се прилага в отношенията между страните по кредитното правоотношение. С
оглед приетото, при изготвяне на своя съдебен акт, съдът съобразява
постигнатите от страните уговорки в договора за банков кредит от
14.11.2007г. и първоначалния погасителен план към договора.
От събраните по делото доказателства и приетата съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че към датата на настъпване на предсрочната
изискуемост неплатените вноски за главница са: просрочена главница - 43
броя месечни вноски с настъпил падеж за периода от 15.02.2014г. до
01.09.2017г. в размер на 9 620.72лв. и остатък по редовна главница –
предсрочно изискуема главница в размер на 23 291.16лв. /съгласно основно
заключение-първи вариант при ГЛП=11.25% - действащ към датата на
подписване на договора, без отчитане на промените, уредени с последващите
Анекси/. До тези размери следва да бъде уважен иска за главница.
До датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита
дължими са били вноски за възнаградителна лихва в общ размер на
11 577.09лв. за периода 15.02.2014г. до 01.09.2017г. С отговора на исковата
молба ответниците са направили възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД вземанията за лихви се
погасяват с тригодишна давност. Установява се от приетото по делото
допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на
възнаградителната лихва за периода от 01.09.2014 г. до 01.09.2017 г. е в
размер на 9 424.90 лева. До този размер следва да бъде уважен този иск.
Неоснователни се възраженията на жалбоподателите-ответници, че не дължат
възнаградителна лихва, тъй като не били наясно с нейния размер.
Обстоятелството, че въз основа на неравноправна клауза банката е изменяла
(увеличавала) необосновано размера на възнаградителната лихва /в
настоящия случай подобно увеличаване не е установено/, не освобождава
11
кредитополучателят и солидарният длъжник от тяхното договорно
задължение да върнат предоставения кредит ведно с уговорената
възнаградителна лихва съобразно първоначално уговорения погасителен
план. Напротив, породената от договора за банков кредит облигационна
обвързаност не е отпаднала, поради което длъжниците, за да не изпаднат в
забава и да не настъпи обективният факт, при осъществяването на който
кредитът е станал автоматично (незабавно) изискуем, е следвало да
изпълняват точно и добросъвестно своите договорни парични задължения
съобразно първоначално уговорения погасителен план, както предписва
правната норма, уредена в чл. 63, ал. 1 ЗЗД.
В производството пред настоящата инстанция бе допуснато заключение
по ССЕ. Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че по
отпуснатия кредит те дължат връщане единствено и само на главница, в който
смисъл е и поставената от тях задача към вещото лице. В подписания договор
за банков кредит от 14.11.2007 г. ясно е уговорен размерът на лихвите по
кредита, както и поредността, в която ще се погасяват всички задължения.
Дори и да не е уговорено, то съгласно разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД, когато
изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата,
погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата.
Основателно е възражението на жалбоподателите-ответници за
недействителност на чл. 4.6 от процесния договор. Тази клауза противоречи
на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.), но действал към релевантния момент, съгласно
който, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва по чл. 86, ал.
1 ЗЗД. Нормата е с императивен характер, поради което следва, че
начисляването на неустойка (лихва) за забава в различен размер, както е
определен в чл. 4.6 от договора, противоречи на императивна правна норма на
ЗПК (отм.). Предвид изложеното, настоящият състав, за разлика от СГС,
приема, че клаузата за неустойка (наказателна лихва) за периода на забавата,
която надвишава по размер законната лихва, е недействителна поради
противоречие с императивната материалноправна норма на чл. 19, ал. 2 от
ЗПК (отм.). Недействителността на така уговорената наказателна лихва
(неустойка за забава) не влече след себе си недействителност на договора, тъй
като тя може да бъде заменена от повелителната материалноправна норма на
чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.) - по силата на общото правило на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Доколкото искът е установен в своето основание, но по делото няма
достатъчно данни за неговия размер, то съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК
съдът следва да определи размера, като съобрази и релевираното от
ответниците възражение за погасителна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД за част
от периода от 15.02.2014г. до 31.08.2014г. /вкл./ Въззивният съд,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент и правилата,
уредени в чл. 86 ЗЗД, като взе предвид релевантния период от 01.09.2014г. до
31.08.2017г., (съобразявайки се с настъпването на падежа по всяка една от
12
процесните вноски) изчислява наказателната лихва в размер на 1572.11лв.
върху просрочената главница от 9 620.72лв. До този размер следва да бъде
уважен този иск, а да бъде отхвърлен до присъдения размер от 2717.71лв.
Основателно е възражението на жалбоподателите-ответници за
неправилност на решението в частта, в която е присъдена комисионна за
управление. В чл.4.5 от договора за кредит е предвидено, че
кредитополучателят дължи на банката комисионна за управление на кредита,
платима ежегодно в размер на 0.50% върху размера на непогасената главница
по кредита. На законовата забрана за събиране на такива такси, въведена с
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК /ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./ е
придадено обратно действие с разпоредбата на §13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК
/ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./, според която разпоредбите на този
закон се прилагат спрямо сключените преди влизането му в сила договори за
кредит по отношение на такси, обезщетения или неустойки и т.н., т.е.
забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК за заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, следва да се
приложи и към процесния договор. Тълкуването на клаузата на чл.4.5 от
договора за кредит и начислените такса и комисионна за управление, по
същината си представляват такси и комисионна за действия, свързани с
управлението на кредита по смисъла на законовата разпоредба на чл.10а, ал.2
ЗПК, поради което съдът намира същата за недължима поради нищожност на
договорената клауза като противоречаща на закона. Следователно, решението
в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят сумата в размер на
462.35лв. следва да бъде отменено, като въззивният съд постанови ново, с
което исковата претенция следва да бъде отхвърлена.
По релевираното във въззивната жалба възражение за прихващане на
евентуално дължимите главници с насрещното вземане на ответниците за
недължимо платени лихви, комисиони и други разходи. Когато насрещното
вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е
едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо
/чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след
влизане в сила на съдебното решение, на общо основание същото може да
бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-
късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. /в т.см.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 09.12.2013 г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2013
г., ОСГТК НА ВКС/. С оглед на горното, възражението за прихващане с
вземане, което е спорно, като релевирано за първи път с въззивната жалба, не
следва да бъде разгледано.
Основно задължение на кредитополучателя, според чл. 430 от ТЗ, е да
върне заетата сума в уговорения срок. От доказателствата по делото,
въззивният състав приема за установено по категоричен начин, че той не е
изпълнил своето задължение. Поради което следва да бъде осъден да плати
просрочена главница в размер на 9 620.72лв. и остатък по редовна главница –
предсрочно изискуема главница в размер на 23 291.16лв., възнаградителна
13
лихва в размер на 9 424.90 лв. и наказателна лихва в размер на 1572.11 лв.
По частната жалба срещу постановеното определение по чл. 248 ГПК:
Неоснователна е частната жалба, тъй като не е налице нито една от
хипотезите на въпросната разпоредба. Налице е произнасяне по разноските по
чл. 78, ал.1 от ГПК и по чл. 78, ал.3 ГПК. Не се твърди, че е допусната грешка
при изчисленията им. Иска се съдът да извърши компенсация между така
присъдените разноски. Правилно е приел първостепенният съд, че законът не
предвижда възможност съдът да извършва компенсация на присъдените
разноски, доколкото те не са част от процесното вземане. Частната жалба
следва да бъде оставена без уважение.
В заключение: Въззивният съд приема за основателни и доказани
претенциите на ищцовата банка до посочените по-горе размери и за
посочените периоди. Обжалваното решение следва да бъде отменено в
следните части: в частта, в която е отхвърлен иска за просрочена главница
над размера на сумата от 9 336.61 лв. до 9 620.72 лв. и с въззивното решение
следва да бъдат осъдени ответниците да платят на банката сумата от
284.11лв.; в частта, в която ответниците са осъдени да платят на банката-
ищец разликата над сумата от 23 291.16лв. до присъдените 26 205.79лв. –
предсрочно изискуема главница; в частта, в която ответниците са осъдени да
платят на банката-ищец разликата над сумата от 1 572.11лв. до присъдените
2 717.71лв. – наказателна лихва; в частта, в която ответниците са осъдени да
заплатят сумата от 462.35лв. – комисионна за управление. Решението на СГС
следва да бъде отменено и в частта, в която ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца разноски над размера на сумата от 2 219.44лв., на
основание чл. 78, ал.1 ГПК. В останалата част обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските пред САС: При неоснователност на
жалбата на въззивника-ищец, последният следва да бъде осъден да заплати на
ответниците направените разноски по делото, съобразно уважената част на
тяхната жалба, както следва: На С. С. Л. сумата от 210.97лв., на основание чл.
78, ал.3 ГПК. На И. Л. сумата от 130.42лв., на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Не
се сочи адвокатското възнаграждение, платено от ответниците, в размер на по
2000лв. в какъв размер от него се отнася до защита по въззивната жалба на
ищеца и в какъв размер от него се отнася до защита по въззивната жалба на
ответника, то настоящият съдебен състав приема, че това е по равно и по този
начин изчислява разноските. Въззивниците-ответници дължат на въззивника-
ищец разноски в размер на по 68.40лв. /всеки един от тях/, с оглед
отхвърлената част от тяхната жалба. Въззивният съд определя
юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 300лв., като приема, че по
равно следва да бъде разпределено по жалбата на ищеца и по жалбата на
ответниците, като от този размер изчислява разноските.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
14
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 04.05.2020г., постановено по гр. д.
№11202/2017г. от СГС, I ГО, 18 състав в частта, в която е осъдил, на
основание чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с
чл. 430 от Търговския закон и чл. 92 от Закона за задълженията и договорите
С. С. Л. и И. И. Л. да заплатят солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК
(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД разликата над сумата от 23 291.16лв. до присъдените 26
205.79лв. – предсрочно изискуема главница; в частта, в която С. С. Л. и И. И.
Л. са осъдени да заплатят солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“
ЕАД разликата над сумата от 1 572.11лв. до присъдените 2 717.71лв. –
наказателна лихва, в частта, в която е отхвърлен иска за просрочена главница
над размера на сумата от 9 336.61 лв. до 9 620.72 лв., в частта, в която С. С.
Л. и И. И. Л. са осъдени да заплатят солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК
(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД сумата от 462.35лв. – комисионна за управление и в
частта, в която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски над
размера на сумата от 2 219.44лв., на основание чл. 78, ал.1 ГПК, вместо което
постанови:
ОСЪЖДА С. С. Л. и И. И. Л. солидарно да заплатят на
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД сумата от още 284.11лв. –
просрочена главница, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД
против С. С. Л. и И. И. Л. искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.
430 ТЗ искове за разликата над сумата от 23 291.16лв. до присъдените 26
205.79лв. – предсрочно изискуема главница; за разликата над сумата от 1
572.11лв. до присъдените 2 717.71лв. – наказателна лихва; както и изцяло
иска за комисионна за управление в размер на 462.35лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 04.05.2020г., постановено по гр. д.
№11202/2017г. от СГС, I ГО, 18 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. С. Л., ЕГН: **********, съдебен адрес: гр. ***, ул. „***“
№ ***, ет.1-адв. И. и адв. У. да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
вписана в Търговския регистър при Агенция по вписванията под ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, пощенски код
1407, район „Лозенец“, бул. „Никола Вапцаров“ 55, Експо 2000 сумата от
68.40 лв., на основание чл. 78, ал.1, вр. с ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА И. И. Л. с ЕГН: ********** съдебен адрес: гр. ***, ул. „***“
№ ***, ет.1-адв. И. и адв. У. да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
вписана в Търговския регистър при Агенция по вписванията под ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, пощенски код
1407, район „Лозенец“, бул. „Никола Вапцаров“ 55, Експо 2000 сумата от
68.40 лв., на основание чл. 78, ал.1, вр. с ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД да заплати на С. С. Л.
15
сумата от 210.97лв., на основание чл. 78, ал.3 ГПК, разноски пред САС.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД да заплати на И. И. Л.
сумата от 130.42лв., на основание чл. 78, ал.3 ГПК, разноски пред САС.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16