Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на десети октомври две хиляди
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 2512 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20240022
от 30.10.2020 г. постановено по гр.д. № 72577/2017 г. по описа на СРС, 173 с-в,
е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г.С.Г., ЕГН **********, срещу В.В.П., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 2 ЗС за признаване за установено
между страните, че Г.С.Г. е собственик на недвижим
имот - апартамент в град София, ул. „******(над магазина), в източната част на
сградата, състоящ се от стая, антре, баня-тоалетна и дневна с кухненски бокс,
със застроена площ от 97,00 кв.м., при съответни съседи и заедно с припадащите
се идеални части от сградата, построена в урегулиран поземлен имот, който
апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор 68134.514.74.1.1 по
кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-53/23.11.2011г. на
Изпълнителния директор на АГКК, въз основа на изтекла в негова полза като
добросъвестен владелец придобивна давност, при
условията на евентуалност, по силата на изтекла в негова полза придобивна давност в продължение на десет години като
недобросъвестен владелец.
В срок
е подадена въззивна жалба от ищеца Г.С.Г. с излагане на доводи за неправилност на
решението на СРС, поради нарушение на процесуалните правила, както и поради немотивираност.
Поддържа, че при постановяване на решението съдът не е отчел, че Г.Г. и семейството му, считано от 1994 г. до настоящия момент
упражняват добросъвестно, спокойно, явно и необезпокоявано владение върху целия
имот. Упражняваното от ищеца с намерение за своене
владение не е било прекъсвано и е било явно. Същевременно е установено, че Г.Г. е отблъснал фактическата власт на майка си и брат си,
поради което неправилно съдът е приел, че е налице държане, а не владение.
Израз на това е и предприетата от ищеца процедура са снабдяване с нотариален
акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка. Заявява, че съдът е
допуснал процесуално нарушение, тъй като не е уважил искането за съвместен
разпит на свидетелите на ищеца и ответника. Съответно, съдът не е установил
правилно фактите и обосновал изводите си въз основа на показанията им.
Моли за
отмяна на постановеното решение и уважаване на иска по чл.124, ал.1 ГПК.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна В.В.П. е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Излага подробни правни и фактически доводи, за това че
постановеното от първата инстанция решение е валидно, допустимо, правилно,
законосъобразно, обосновано и мотивирано. Чрез събраните по делото
доказателства е установено, че ищецът е бил държател на имота на родителите си,
а не е упражнявал владение върху имота с намерение за своене
за посочения период. Отправя искане за потвърждаване на решението на СРС като
правилно. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната
част. На основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
С оглед доводите по
въззивната жалба за неправилност на постановеното решение, съдът намира
следното:
С постановеното решение,
СРС е приел по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, че
в производството не е установено ищецът да е придобил собствеността върху
недвижимия имот по давност. За обосноваване на този извод съдът е приел, че за
периода до 22.08.1996г. ищецът Г.Г. е бил само
държател на имота, който го е ползвал с изричното съгласие на неговия
собственик - своя баща С..Г.. След посочената дата до 20.12.2001 г. ищецът Г.С.Г.
е бил собственик на ½ ид.ч. от процесния апартамент, като носителят на
вещното право на ползване - С..Г. е ползвал помещение в апартамента. Същевременно
за този времеви период по отношение на останалата ½ ид.ч. част от имота е
установено, че ищецът е упражнявал държане при позволението на носителя на
вещно право на ползване С..Г.. С прехвърляне на правата си на собственост върху
½ ид.ч. от имота на ответницата извършено с нотариален акт от 20.12.2001г. ищецът е признал правата си на
собственост върху посочената ½ ид.ч. от имота и не е заявил
самостоятелни права върху останалата ½ ид.ч. от имота, съответно не е
извършил действия, с които да оспори собствеността на правоимащия
върху тях - В.Г.- негов брат –
близнак.
Приел е, че след 20.12.2001г. ищецът е
продължил да ползва и държи имота, но за другиго - за неговия собственик В.П.,
и при позволението на носителя на вещно право на ползване С..Г..
Решението
на съда е правилно.
В производството е
установено чрез събраните пред първата инстанция доказателства, че до 22.08.1996
г. собственик на процесния имот, представляващ апартамент в град София, ж.к. „Банишора", ул. „******(над магазина), в източната част
на сградата, състоящ се от стая, антре, баня-тоалетна и дневна с кухненски
бокс, със застроена площ от 97,00 кв.м., при описани съседи, заедно със
съответните идеални части от сградата, построена в урегулирания поземлен имот,
който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор
68134.514.74.1.1 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед №
РД-18-53/23.11.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК е бил С..Г.Г. – баща на ищеца и бивш съпруг на ответницата (прекратен гр.брак
с Решение от 21.02.1977г. по гр.д. № 4540/1976г. на Софийския градски съд, I
ГО-брачно).
Установено е и страните
не спорят, че с Нотариален акт № 53/12.12.1994г., т.
137, дело № 27545/1994г. на I Нотариус при СРС, С..Г.Г.
е дарил на В.В.П. 1/2 ид.ч. от следния свой недвижим
имот – 1/2 ид.ч. от магазин, находящ се в град София, ул. „******, в източната
част на сградата, с площ от 45кв.м., ведно с припадащите се общи части от
сградата, без дворното място.
С Нотариален акт №
128/22.08.1996г., т. 90, дело № 17945/1996г. на I Нотариус при СРС, С..Г.Г. дарил на синовете си Г.С.Г. и В.С.Г. 1/2 ид.ч. от дворно
място, цялото с площ от 377кв.м. (по скица 383 кв.м.), находящо
се в град София, ул. „******, заедно с магазин с площ от 42кв.м. в средната
част на построената в него сграда, апартамент с площ от 97кв.м., находящ се на
първия етаж над магазините, и апартамент с площ от 45 кв.м. на първия етаж над
магазините, ведно с припадащите се идеални части от сградата. С тази сделка
страните постигнали съгласие, за това че С..Г. запазва за себе си безвъзмездно
и до живот право на ползване върху имотите, дарени на синовете му. Доколкото
липсва друга уговорка, следва да се приеме, че по този начин всеки от
надарените е станал собственик на по ¼ ид.ч. от дворното място и на по ½
ид.ч. от апартаментите, един от които е спорния.
С договор за замяна оформен
с Нотариален акт № 89/20.12.2001г., т. 3, peг. №
8981, дело № 389/2001г. на Нотариус с рег. № 111 на НК на РБ /К. С./, В.П.
прехвърлила на двамата братя: Г.С.Г. и В.С.Г. притежаваната от нея ½
ид.ч. от магазина с площ от 45кв.м. в източната част на сградата, находяща се на ул. „****** в град София, като в замяна Г.Г. и В.Г. й прехвърлили притежавани от тях имоти, а именно:
1/2 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 377кв.м. (по скица 383 кв.м.), находящо се в град София, ул. „******, заедно с магазин с
площ от 42 кв.м. в средната част на построената в него сграда, апартамент с
площ от 97 кв.м., находящ се на първия етаж над магазините, и апартамент с площ
от 45 кв.м. на първия етаж над магазините, ведно с припадащите се идеални части
от сградата. С договора страните изрично предвидили, че С..Г. си запазва
учреденото в негова полза вещно право на ползване.
Установено е, че С..Г.Г. е починал на 05.12.2011г. в град София, като негови наследници
по закон са синовете му В.С.Г. и Г.С.Г..
Чрез представените пред
първата инстанция Удостоверение, изх. № РСР16-ГР94-37/9/06.04.2016г. на
Столичната община - Район „Сердика", Заявление, вх. №
РСР16-ГР94-37/7/16.03,2016г. на Столичната община - Район „Сердика", както
и Възражение, вх. № РСР16-ГР94-37/8/21.03.2016г. на Столичната община - Район
„Сердика", се установява, че ищецът Г. е инициирал производство за
снабдяване с акт за собственост на негово име за процесния имот, като
ответницата изрично е възразила срещу това и е противопоставила свои
собственически права върху имота. С Нотариална покана изпратена във връзка с процедурата
по снабдяване с акт за собственост В.П. уведомила изрично ищеца, че: счита себе
си за собственик на имота; възразява срещу твърденията на ищеца за придобиване
на имота по давност от негова страна; че ищецът ползва имота въз основа на заем
за послужване, сключен с нея; че прекратява договора за заем за послужване и
кани Г. й върне имота в 14-дневен срок
от получаване на поканата. Поканата била връчена на 25.03.2016г. на А.Г.Г. - син на адресата- ищец.
Чрез събраните пред
първата инстанция гласни доказателства е установено следното:
С показанията си
свидетелят И.Я./сестра на съпругата на ищеца/ се установява, че ищецът живее в
апартамента на ул. „Козлодуй" в град София откакто детето му било на 2
години, може би към 1994 г.- 1996г. По отношение на собствеността върху
апартамента свидетелят сочи, че не е наясно с документите за апартамента, а
информация за това обстоятелство е възприела от ищеца. Заявява, че не знае дали
друг човек има ключ от апартамента.
Свидетелят С./бивш
колега на ищеца/ заявява, че от 2001г. Г. Г. живее в апартамента. По отношение
на собствеността върху апартамента свидетелят сочи, че не е наясно с
документите за апартамента, а информация за това обстоятелство е възприела от
ищеца. Заявява, че не знае дали друг човек има ключ от апартамента.
Свидетелят В.Г. /брат на
ищеца/ заявява, че баща им им подарил този имот, но те после го прехвърлили на
майка си, която има достъп до имота. Между нея и двамата й сина имало уговорка,
също и с баща им, че брат му /ищецът/ ще живее в този апартамент, тъй като имал
тогава малко дете и да не се натоварва с разходи за наем. Ищецът живеел в
апартамента с разрешение на родителите си и на брат си. Това не било оформено в
някакъв документ, а било уговорка между членовете на семейството. Баща му
ползвал имота до смъртта си, като в процесния апартамент имал и стая, в която държал багаж. Съответно, от страна на Г. Г. не били
предявявани претенции към собствеността до 2016г., когато майка му получила съобщение
за процедурата по снабдяване с акт за собственост и много се разстроила.
Данъците за имота преди били плащани от баща им, а след това - от майка им.
Свидетелят З.Н./сестра
на ответницата/ заявява, че ответницата има достъп до имота и ключ от него. През
1996г. С..Г. дарил имотите на синовете си, като Г.Г.
бил настанен в процесния апартамент. Живеел там с разрешението на родителите
си. С..Г. не бил доволен от сделката, затова се решило двамата сина да прехвърлят
дарените им имоти, а майка им да им прехвърли магазин. Те нямали против това.
Бащата на ищеца ползвал жилището и имал стая, в която държал багаж и била
заключена.
Съдът дава вяра на
показанията на разпитаните свидетели като пълни, обективни, непротиворечиви,
последователни, в съзвучие с останалия събран доказателствен
материал / чл.172 ГПК/.
При така установеното, съдът изцяло възприема формираният
извод от първата инстанция, че за периода до 22.08.1996г. чрез събраните по
делото доказателства не се установява ищецът Г.Г. да
е владял процесния имот. Напротив, установено е, че същият е бил негов държател
допуснат да го ползва и обитава с изричното съгласие на неговия собственик -
своя баща С..Г.. Съответно, съдът приема за установено, че за периода от 22.08.1996г.
до 20.12.2001г. ищецът Г.С.Г. е бил собственик на ½ ид.ч. от процесния
апартамент, като е ползвал същия заедно с баща си С..Г. – носител на учреденото
му право на ползване и с брат си – свидетелят В.Г., който е бил собственик на
другата ½ ид.ч. от имота. Упражняваната в този времеви период фактическа
власт е такава на държател, като тя е реализирана единствено и само по съизволението на другия съсобственик и носителя на вещното
право на ползване.
С договора за замяна от 20.12.2001г. ищецът се е
разпоредил с притежаваната от него идеална част от апартамента в полза на
ответницата. Прехвърляйки правата си без оспорване правата на своя съсобственик
върху имота, ищецът не е заявил по никакъв начин намерението си да свои имота изцяло
за себе си. След 20.12.2001г. ищецът е продължил да бъде държател на имота с
позволението на неговия собственик – ответницата В.П. по силата на сключен
договор за заем за послужване и носителя на вещно право на ползване - С..Г..
Както е посочено в
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. №
1840/2013 г., в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е
придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя
и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не
намира приложение. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от
момента на установяването си. Настоящият състав споделя напълно това становище,
което е приложимо и в настоящия случай. Доколкото фактическата власт върху
имота е била установена с позволение на собственика на имота и носителя на
правото на ползване, то, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. За
целия посочен и проследен времеви период ищецът е бил държател на имота и това
е установено от целия събран доказателствен материал.
Доколкото не е установено ищецът да е придобил собствеността върху имота по
давност, правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил предявения иск като
неоснователен.
Тъй като изводите на
двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на
ответницата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1000.00 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на
обжалване в едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при
условията на чл. 280 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
20240022 от 30.10.2020 г. постановено по гр.д. № 72577/2017 г. по описа на СРС,
173 с-в.
ОСЪЖДА Г.С.Г., ЕГН **********,
да заплати на В.В.П., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1000.00 лева - разноски по делото за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
в едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при условията на
чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.