Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 30.06.2020 г.
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на втори юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при
секретаря Цветомира Баева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 117
по описа на съда за 2020г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 501/08.11.2019 г., постановено по гр.д. № 405/2019 г. на РС – Ловеч е прието за
установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск от М.Г.В. против Г.С.В., че
последният дължи на ищцата заплащане на следните суми: 3730 лв. – общ размер на
неплатена наемна цена по договор за наем от 17.09.2012 г., дължима за периода
от месец май 2017 г. до месец ноември 2017 г.; 389,61 лв. - мораторна лихва върху посочената сума за периода от
30.11.2017 г. до 10.12.2018 г.; 631,50 лв. - неплатена такса битови отпадъци за
годините 2014-2017 г. за недвижимия имот, обект на наема; 55.08 лв. - мораторна лихва върху сумата 631.50 лева за периода от
31.01.2018 г. до 10.12.2018 г. и законна лихва върху сумата 3730.00 лева и
върху сумата 631.50 лева, считано от 10.12.2018 г. до окончателното им
изплащане, като съдът е отхвърлил иска за разликата до пълния претендиран
размер. С решението съдът се произнесъл и по отговорността за
разноските, осъждайки Г.С.В. да заплати сумата от 436,81 лв. съразмерно уважената част от иска, респ. осъждайки М.Г.В. да
заплати сумата от 16 лв., съразмерно отхвърлената част от иска.
Решението е обжалвано от ответника Г.С.В. в частта, с която предявения по реда на чл. 422 ГПК иск е признато за установено, че той дължи на М.Г.В. конкретните суми, произтичащи от договор за наем № 1/17.09.2012 г. Във въззивната жалба се оправят следните оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до противоречие с материалния закон и необоснованост: незаконосъобразно разбиране на първоинстанционния съд относно възможността на ищцата да претендира целия наем, а не припадащата ѝ се част; участие на едната от сънаследничките Г.В.Н.като свидетел по делото и безкритично възприемане на показанията ѝ като обективни, непротиворечиви и съответстващи на останалите доказателства, подкрепа тезата на ищеца; несъобразяване от съда на платения от ответника едномесечен наем като депозит при сключване на договора; неправилно възприемане от съда едностранното и саморъчно дописване на договора относно цената на наема като правомерно нейно увеличение от 400 на 550 лв. Въз въззивната жалба е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част, за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноските по делото за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата е постъпил писмен отговор, в който се дава становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. за правилност на обжалваното решение, като се поставят следните акценти: съществуваща възможност за ищцата да претендира заплащане на целия наем, вкл. и за припадащата се част на другите сънаследници; недоказаност на твърдението на ответника за направено и достигнало изявление за прекратяване на договора за наем; некоректна интерпретация показанията на свидетелката Недева, при която се прави извод за прекратяване на договора за наем; ответникът не оспорва в писмения отговор размера на месечната наемна цена от 550 лв., при ползване на имота е плащал такава и едва с въззивната жалба прави възражение за липса на уговорка за приетото увеличение. В писмения отговор се прави искане за оставяне въззивната жалба без уважение, за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноските по делото.
Въззивникът взема участие в съдебното
заседание лично и чрез процесуалния представител по пълномощия адв. С.И., който
в съдебно заседание поддържа въззивната
жалба, в хода на устните състезания излага съображения за
неоснователност на предявения иск, моли за отхвърлянето му и за присъждане на
разноските по делото. В представени писмени бележки излага подробни доводи в
подкрепа на тезата за неправилност на обжалваното решение, респ. за
неоснователност на иска.
Въззиваемата М.Г.В. взема участие в съдебното
заседание лично и чрез пълномощника адв. Б.Ц., който в
съдебно заседание оспорва въззивната жалба, а в хода на
устните състезания излага съображения за основателност на предявения иск, моли
за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноските по
делото. В представени писмени бележки излага подробни доводи в подкрепа на
тезата за правилност на обжалваното решение, респ. за основателност на иска.
Ловешкият
окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди
неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното производство е
образувано по предявени от М.Г.В. против Г.С.В. искове за заплащане на 3730
лв. – общ размер на неплатена наемна цена по договор за наем от 17.09.2012 г.,
дължима за периода от месец май 2017 г. до месец ноември 2017 г.; 389,61
лв. - мораторна лихва върху посочената сума за
периода от 30.11.2017 г. до 10.12.2018 г.; 389.61 лв. – мораторна
лихва върху посочената сума за периода от 30.11.2017 г. до 10.12.2018 г.; 756,87
лв. - неплатена такса битови отпадъци за годините 2014-2017 г. за недвижимия
имот, обект на наема; 66,02 лв. - мораторна лихва
върху сумата 631.50 лева за периода от 31.01.2018 г. до 10.12.2018 г. и законна
лихва върху сумата 3730.00 лева и върху сумата 631.50 лева, считано от
10.12.2018 г. до окончателното им изплащане. В тези рамки на търсената защита
се е произнесъл и съдът с обжалваното решение.
В
писмения отговор на ответника е наведено правоизключващи
възражения за недопустимост и неоснователност на иска, основано на оспорвания и
правни доводи за недоказаност на активната легитимация на ищеца и за
недоказаност ползването на имота за претендирания
период. Доводите на ответника за недопустимост се свеждат до неговата
неоснователност, доколкото се изразяват в оспорване легитимацията на ищцата
като собственик на имота, обект на наемното правоотношение, затова на тях се
дължи отговор по същество.
От
събраните пред първата инстанция писмени доказателства се установяват безспорно
следните факти:
От
приетия договор за наем № 1 от 17.09.2012 г. се
установява, че на същата дата В.Н.В., като наемодател и Г.С. Вълков, като
наемател постигнали съгласие, по силата на което наемодателят се задължава да
предостави на наемателя за временно възмездно ползване следния свой собствен
недвижим имот: работилница за мебели, находяща се в гр. Ловеч, Северна промишлена зона, №
43952.000027, с площ 16,504 дка, от които застроени 893 кв.м., и наличните в
нея съоръжения – сушилня за дървесина и аспирация на сградата. От
съдържанието на договора е видно, че обектът предмет на договора, се предоставя
за срок от две години, считано от 01.10.2012 г. (чл. 2). Установена е уговорка, с която наемателят се задължава да
заплаща консумативните разходи за имота – електричество, отопление, такса смет,
да заплаща в срок уговорената наемна цена и да освободи наетия имот след
изтичане на наемния срок (чл. 4, т. 2, 3 и 5). От съдържанието на договора е
видно, че наемателят за задължава да заплаща на
наемодателя месечен наем в размер на 400 лева, платими най-късно до пето число
на текущия месец, като в 12-месечен срок от подписване на договора, размерът на
наема подлежи на актуализация (чл. 3). Установява се от
съдържанието му, че договорът може да се прекрати с едномесечно писмено
предизвестие от наемателя до наемодателя (чл. 8) и че страните по договора
могат да го изменят или допълват само с допълнително писмено споразумение към
него (чл. 9). Подписите на страните по договора са заверени нотариално, видно
от направеното върху него нотариално удостоверяване рег. № 6504/17.09.2012 г. на нотариус рег. № 565 на Нотариалната камара.
От
съдържанието на договора е видно, че след подписите на страните е добавено
ръкописно дописване на следния текст: „Съгласно чл. 236, ал. 1 ЗЗД, ако след
изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието
и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за
неопределен срок. Съгласно чл. 3 от договора цената на наема е актуализирана на
550 лв. от 17.09.2013 г.“. След този добавен текст следва подпис, за който не е
означено от кого е добавен, но който очевидно се различава от подписите,
положени от страните по договора.
От
удостоверение за наследници изх. № 2719/28.09.2013 г. на Община Ловеч се
установява, че наемодателят В.Н.В. починал на 24.09.2013 г. и оставил за
наследници по закон: М.Г.В. (преживяла
съпруга) и Г.В.Н.и Р.В.Н.(негови
деца).
Видно
от удостоверение на Районен съд Ловеч от 10.03.2020 г., М.Г.В. е подала
заявление вх. № 45/03.01.2014 г., с което заявила, че се отказва от наследството
на В.Н.В., починал на 24.09.2013 г., като заявлението е вписано в специалната
книга на Районен съд Ловеч под № 2/06.01.2014 г.
От
приетите по делото фактури се установява, че са издадени от М.Г.В.
на името на ответника Г.С.В., като посоченото в тях
основание за издаването им е наем за всеки от месеците в периода януари 2017 г.
май 2017 г., както следва: за сумата от 550 лв. – наем за януари (фактура №
6/02.02.2017 г.), за сумата от 550 лв. – наем за февруари (фактура №
8/09.03.2017 г.), за сумата от 550 лв. – наем за март (фактура № 10/05.05.2017
г.), за сумата от 550 лв. – наем за април (фактура № 06.06.2017 г.) и за сумата
от 550 лв. – частично плащане на наема за месец април (фактура № 17/12.10.2017
г.). От изброените фактури за получател на услугата Г.С.В.
е подписана само фактура № 6/02.02.2017 г.
От
приетото уведомление за прекратяване на договор за наем от 17.09.2012 г. се
установява, че на 18.09.2017 г. М.Г.В., като наследница на В.Н.В.
направила до Г.С.В. изявление, с което заявява, че
на основание чл. 8 от договора го прекратява, че уведомлението да се счита като
предизвестие за прекратява, като с уведомлението Г.С.В. е помолен в
едномесечен срок да освободи помещението и заплати остатъка от
дължимия наем за м. май 2017 г.в размер на сумата от 430.00 лева, а за месеците
от юни до ноември 2017 г. – по 550.00 лева на месец, както и таксата за битови
отпадъци в размер на 631,50 лв. Уведомлението е получено от Г.С.В. лично на 20.11.2017 г., видно от разписката на
куриера, приел пратката.
От
показанията на свидетелите Ц.П.С.и Г.В.Н., на последната ценени от съда според обстоятелствата по чл. 172 ГПК (свидетелят е дъщеря на ищцата), се установява, че отдаденият под наем имот
се ползвал от отвеника за дървопреработвателен цех,
че през месец април ищцата и ответникът провели среща, на която ответникът
заявил, че има вероятност да напусне имота, защото нямал финансова възможност
да плаща наема, като въпреки това поел ангажимент да плати дължимия наем. Провеждането
на тази е обявено от съда за безспорно в отношенията между страните. От
показанията се установява, че след тази среща до месец ноември на 2017 г.
ищцата водила разговори с ответника, в които тя го призовавала да си плаща наема
или да освобождава имота, че въпреки тези вербални покани, ответникът не
напуснал имота, допускайки в него свои работници и държейки в него свои вещи
(цистерна и лодка). От показанията на свидетелите се установява, че през месец
ноември на 2017 г. бил сключен договор за наем с друго лице, че от месец
декември в имота се установил новият наемател и че след това в имота продължало
да се съхраняват част от вещите на ответника.
От
справка за задължения от 06.10.2017 г. на
Община Ловеч се установява, че общият размер на
дължимата, но неплатена, такса битови отпадъци за годините 2014-2017 г.
е 631,50 лева.
М.Г.В. е подала заявление по чл. 410 ГПК (вх. № 12877/10.12.2018 г.), по което е образувано ч.гр.д № 2441/2018г.
на РС Ловеч и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1505/28.12.2018 г. против Г.С.В. за заплащане на следните суми: 3730
лв. – главница общ размер на неплатена наемна цена по договор за наем от
17.09.2012 г.; 389,61 лв. - мораторна
лихва върху посочената сума за периода от 30.11.2017 г. до 10.12.2018 г.;
389.61 лв. – мораторна лихва върху посочената сума за
периода от 30.11.2017 г. до 10.12.2018 г.; 756,87 лв. – главница неплатена
такса битови отпадъци за годините 2014-2017 г.; 66,02 лв. - мораторна
лихва върху сумата 756,87 лева за периода от 31.01.2018 г. до 10.12.2018 г. и
законна лихва върху главницата (сумите от 3730.00 лева и сумата 756,87 лева),
считано от 10.12.2018 г. до окончателното им изплащане. В срока за възражение
от Г.С.В. е постъпило възражение срещу вземанията по
заповедта.
При така установените факти настоящата инстанция прави
следните правни изводи:
Предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск от М.Г.В. против Г.С.В. е признато за установено, че последният дължи
на ищцата заплащане на посочените в решението суми, е неоснователен.
Претендирайки вземанията за наемната цена, таксите
смет и лихвите за забава, ищцата заявява, че същите произтичат от договора за
наем от 17.09.2012 г., сключен приживе от покойния ѝ съпруг и
продължен от нея след смъртта му, в качеството ѝ на негов наследник (вж.
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и обстоятелствената част на
исковата молба). Договорът за наем не се прекратява със смъртта на наемодателя,
доколкото не е сключен с оглед неговата личност. Затова възникналото от него
наемно правоотношение може да се продължи от наследниците на наемодателя. За да
станат страна по договора за наем, наследниците на наемодателя трябва да са
приели неговото наследството. Това е така, защото наследството се придобива с
приемането му (чл. 48 ЗН), защото едва с акта на приемане се определят
отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица.
В случая обаче се установява, че М.Г.В. се отказала от
наследството на В.Н.В., сключил
договора за наем като наемодател. Подаденото от нея заявление за отказ от
наследството е вписано в особената книга по чл. 49 ЗН, поради което следва да се
приеме, че направеният отказ е в предписаната форма и е произвел действие (чл.
52 ЗН). При това положение наследството на В.Н.В. не е придобито от М.Г.В. и тя не е продължила наемното правоотношение,
възникнало от договора за наем от 17.09.2012 г. След като не е страна по това правоотношение, ищцата не е
титуляр на породените от него права, каквито са вземанията за заплащане на
наемната цена и на разходите, свързани с ползването на вещта (чл. 232, ал. 2 ЗЗД). Наемното правоотношение и произтичащите от него вземания не са в режим на
СИО, дори ако недвижимият имот, обект на наемното правоотношение, е в такъв
режим и наемодател по договора за наем е само единият от съпрузите (чл. 21 СК),
както е в конкретния случай. Тогава съпругът-наемодател също е изключителен титуляр
на вземанията по договора, те са негово лично имущество. Затова ищцата не би
могла да ги претендира и на собствено основание – като следващ ѝ се дял
от прекратена СИО (чл. 28 СК). М.Г.В. не би могла да продължи договора за наем от 17.09.2012 г. и като наследник на наемодателя
В.Н.В., с оглед направения от нея отказ от неговото
наследство.
По тези съображения съдът приема, че М.Г.В. не
е продължила договора за наем от
17.09.2012 г. и не е титуляр на
произтичащите от него вземания за наемната цена и за разходите, свързани с
ползването на вещта (чл. 232, ал. 2 ЗЗД). С оглед на това, тя не може да ги
претендира от ответника-наемател. Събиране на наемите от нея в периода след
смъртта на наследодателя и издаване на документи (фактури и разписки) на името
на ответника не я легитимира като кредитор на ответника, защото това са
действия по управление на останалото в наследство имущество, а не негово приемане.
В подкрепа на този извод е не само извършения от ищцата отказ от наследството
на наемодателя В.Н.В., но и направеното от нея изявление в съдебно
заседания, че е събирала наема за семейството. Страна по договора за наем от 17.09.2012 г. биха могли да са другите
наследници на наемодателя В.Н.В., приели неговото
наследство, в какъвто случай те, а не ищцата, ще имат вземания срещу ответника за
наемната цена и за разходите, свързани с ползването на вещта. В тази връзка
изводът на районния съд, според който няма пречка единият от наследниците да
претендира цялото вземане за наем, като евентуалните спорове помежду им за
разпределянето му не засягат ответника и следвало да се уреждат в отделно
производство, се явява неотносим. Ако М.Г.В. не бе извършила отказ от наследството на наемодателя В.Н.В., а го бе приела (изрично
или с конклудентни действия), тя щеше да продължи
договора за наем от 17.09.2012 г. и заедно
с другите наследници, приели наследството, щеше да е титуляр, но само на
припадащата ѝ се част от произтичащите от него вземания за наемната цена
и за разходите, свързани с ползването на вещта (чл. 232, ал. 2 ЗЗД). В такъв
случай обаче М.Г.В. би могла да води
иск от свое име, но само за нейната част от вземанията, не и за частта на
другите наследници (чл. 26, ал. 1 и 2 ГПК). Принадлежността на правото на
собственост върху отдадения под наем имот също е без значение за спора относно
заплащането на наемната цена, но не само защото несобствен имот може да се
отдава под наем, както се приема и от районния съд, а и защото в случая ищцата
основава претенцията си на наемното правоотношение, възникнало приживе с
наследодателя ѝ, поддържайки че то е продължено от нея.
Предвид направения извод за липса на продължаване от М.Г.В.
на наемното правоотношение по договора за наем от 17.09.2012
г., сключен от наемодателя В.Н.В.,
искът за установяване на вземанията за наемната цена, на разходите,
свързани с ползването на вещта (чл. 232, ал. 2 ЗЗД) и на обезщетенията за
забавено изпълнение (чл. 82, ал. 1 ЗЗД), предявен по реда на чл. 422 ГПК, се
явява неоснователен. Изводът за неоснователност се основава единствено на
довода, че М.Г.В. не е кредитор на ответника Г.С.В., а
не че последният не дължи заплащане на претендираните суми. С оглед отречено на ищцата качество кредитор, съдът не следва да излага съображения
за съществуване на вземанията по договора за наем, за техния размер, респ. за тяхното
невъзникване или погасяване. Такива се дължат при евентуален иск от останалите
наследници, заявен на същото основание – продължаване на договора за наем,
сключен от наследодателя им.
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява
основателна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на
първоинстанционния съд неправилно. Крайните изводи на двете съдебни инстанции
по основателността на иска не съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната му част, с която е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца заплащане на конкретните суми, както и
в частта за разноските, като вместо него да се постанови ново, с което
предявеният иск да се отхвърли за присъдените с решението суми.
С
оглед основателност на въззивната жалба, респ. неоснователност на иска за
установяване вземанията по заповедта, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на
въззивника-ответника следва да се присъдят както разноските по делото, сторени
в исковото производство на двете инстанции, така и тези, направени в
заповедното производство. Съдът приема за доказани по основание и размер
следните разноски на възивника-ответник: 98,32 лв. –
заплатена държавна такса за въззивно обжалване и 500
лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция. Техният общ размер е 598,32 лв. От пълномощника на ищцата
е направено възражение за прекомерност, което обаче няма характеристиките на
такова по чл. 78, ал. 5 ГПК, защото се отнася до разноските, претендирани в
първата инстанция, и се свежда до недължимост на адокатското възнаграждение за защита и съдействие пред
районния съд в размер на 580 лв. С оглед обръщане на резултата по същество
(отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете), при липсващо възражение
в такава насока, въззивният съд е длъжен да преразгледа въпроса за дължимостта на разноските на ответника в заповедното и в
исковото производство пред първа инстанция, според ангажираните доказателства
за извършването им и при направените възражения за прекомерност в
производствата пред тези инстанции. В случая на ответника не следва да се
присъждат разноски в заповедното производство и за исковото производство пред
първа инстанция. В заповедното производство от него не са извършвани такива, а
претенцията за присъждане на разноски за исковото производство пред
първоинстанционния съд е несвоевремена. Тя е
направена с писмените бележки, представени на 21.10.2010 г., към които са
приложени и доказателства за извършването им, а не до деня на приключване на
устните състезания – в съдебното заседание от 08.10.2019 г. (ТР 6-12-ОСГТК, т.
11).
Въззиваемата-ищцата няма право на разноски, предвид основателността на
въззивната жалба и неоснователност на предявения от нея иск за установяване
вземанията по заповедта.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 501/08.11.2019 г., постановено по гр.д. № 405/2019 г. на РС – Ловеч в обжалваната му
част, с която по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск от М.Г.В. против Г.С.В.
е признато за установено, че последният дължи на ищцата заплащане на посочените
в решението суми, както и в частта за разноските, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения по реда на чл. 422 ГПК от М.Г.В., с ЕГН **********,
с адрес: *** против Г.С.В., с **********, с адрес: *** иск за признаване за
установени, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 3730
лв. – общ размер на неплатена наемна цена по договор за наем от 17.09.2012 г., претендирана за периода от месец май 2017 г. до месец
ноември 2017 г.; 389,61 лв. - мораторна
лихва върху посочената сума за периода от 30.11.2017 г. до 10.12.2018 г.;
631,50 лв. - неплатена такса битови отпадъци за годините 2014-2017 г. за
недвижимия имот, обект на наема; 55,08 лв. - мораторна
лихва върху сумата 631,50 лева за периода от 31.01.2018 г. до 10.12.2018 г. и
законна лихва върху сумата 3730.00 лева и върху сумата 631,50 лева, считано от
10.12.2018 г. до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М.Г.В., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Г.С.В., с **********, с
адрес: *** сумата от 598,32 лв., представляваща общ размер на сторени по
делото разноски
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.