РЕШЕНИЕ
№ 84
гр. В=, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В=, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:А. М. П.
Членове:В. Й. М.
В. Р. Г.
при участието на секретаря Н. Ц.. К.
като разгледа докладваното от В. Р. Г.Въззивно гражданско дело №
20241300500129 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Ф. Б." ЕООД, ЕИК: . със
седалище и адрес на управление: гр. С. чрез адв. Е. Ц. от САК против
Решение № 110 от 25.02.2024 г. по гр.д. № 748/2023 г. на Районен Съд-В. с
което е признато за установено, че клаузата на чл. 5 от договор за
потребителски кредит № 843827 от 15.01.2020 г., сключен между С. Р. Г. и
"Ф. Б." ЕООД, ЕИК: . е нищожна.
Със същото Решение "Ф. Б." ЕООД, ЕИК: е осъдено да заплати на С. Р.
Г. на основание чл. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата от 1370.54 лева,
представляваща платени при липса на основание по клаузата, предвиждаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от Фератум банк.
С подадената въззивна жалба се моли да се отмени постановеното
решение като неправилно поради нарушаване на процесуалния и материалния
закон, както и поради необоснованост, като вместо това въззивникът моли да
1
се постанови друго решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените
искове.
В жалбата се посочва, че въззивния съд е допуснал съществено
нарушение на правилата като не е указал по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК, че
за част от твърдените факти, не са ангажирани доказателства.
Посочва се, че чрез горепосоченото нарушение, въззивникът е бил
лишен от възможността да направи доказателствено искане, с което да се
установи, че между „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“ (М.) е сключен договор за
поръчителство. В тази връзка представят като доказателство договор за
сътрудничество, сключен между „Ф. Б. ЕООД и „Ф. Б.“ (М.) и молят да се
приеме. Правят и доказателствено искане да се назначи съдебно-счетоводна
експертиза, която да даде отговор на въпроса дали платените суми от С. Р. Г.
са преведени от „Ф. Б.“ ЕООД на „Ф. Б.“ (М.).
Във въззивната жалба се твърди, че Районен съд – В., неправилно е
достигнал до извода, че ГПР по Договора за кредит не съответства на
действителните разходи по кредита. Посочва се, че Дружеството заемател не е
било длъжно да включи сумата договорена между потребителя и трето лице
по договора за предоставяне на поръчителство. Посочва се, че от
извършената съдебно-счетоводна експертиза няма доказателства за
неправилно изчисление на ГПР в Договора за кредит.
Въззивникът моли да се приеме, че не е правилен извода на
първоинстанционния съд, че Дружеството кредитор е получил суми без
основание. Посочва се, че на основание чл. 16 ал. 2 от Общите условия към
договор за потребителски кредит „Ф. Б.“ ЕООД има право да получава и
трансферира плащания, които са предназначени плащанията, стига да може
да идентифицира за кого е предназначено плащането, като по този начин
Дружеството не се обаготило от платените суми, свързани с договора за
гаранция.
В законния срок е постъпил отговор от С. Р. Г., чрез пълномощника си
адвокатско дружество „Д. М.“ представлявано от Д. М.. В него се посочва, че
решението е правилно и законосъобразно, като е постановено със
съответствие на материалния закон.
Посочва, че в договора за гаранция липсва поето задължение от С. Г. да
заплаща гаранционно възнаграждение по сметка на кредитодателя „Ф. Б.“
2
ЕООД. Посочва, че дори и да има плащане от Дружеството кредитор към
Дружеството поръчител, то същото не задължава и не обвързва С. Г..
Въззиваемата страна твърди, че двете дружества - „Ф. Б. ЕООД и „Ф. Б.
(М.) са свързани лица по смисъла на §1, т. 5 ДР на ТЗ, като прави
пространствен анализ на действителните собственици на търговските
дружества.
Посочва се, че договореното възнаграждение за гаранция представлява
„скрита лихва“, тъй като същото е разсрочено заедно с плащането на
погасителната вноска и то цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК.
В съдебно заседание въззивник и въззиемата страна, не се явяват, като е
депозирано от двете страни, делото да се гледа в тяхно отсъствие и
представят списък с разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това, той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по
гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. №
1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
3
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото - само за приложението на императивни материално правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
определени категории уязвими лица, като по останалите въпроси въззивният
съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките
на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно –
постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и
местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната
срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна
страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че обжалваното решение е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата се явява
неоснователна.
В настоящия случай, първоинстанционният съд въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е
определил предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1от ЗЗД във вр.
с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, вр. с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл. 146, ал. 1от ЗЗП и
чл. 55, предл. 1 ЗЗД.
В конкретният казус, настоящата инстанция не приема направените във
въззивната жалба оплаквания за неправилност и незаконосъобразност за
основателни. Основанието за това, е че въззивният съд след подробно
обсъждане на събраните в производството доказателства, достига до същите
правни изводи изведени от първата инстанция.
В този аспект няма основание последната да не приеме изцяло доводите
на районния съд в тази насока, които не счита да ги преповтаря, като ги
препраща по смисъла на чл.272 от ГПК.
В случая, съдът не приема за основателно възражението изложено в
жалбата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила.
Настоящата инстанция приема, че правилно районният съд е разпределил и
4
доказателствената тежест, като е указал на ответника, който се ползва от
последиците на оспорения договор, че е в негова тежест да докаже
съответствието на договора за потребителски кредит с разпоредбите на ЗПК и
основанието за извършеното плащане на процесната сума.
Съдът е необходимо да изследва действителността на процесния
договор с оглед наличие на неравноправни клаузи в договора и нарушаване на
императивни правни норми. По отношение на правата на потребителите е
налице специален закон, който въвежда императивни изисквания към
договорите с потребители- ЗЗП, а по отношение на потребителските кредити
и ЗПК. Така в чл.22 от ЗПК са въведени основанията за недействителност на
договорите за потребителски кредит, като нормите са императивни.
Нарушението на която и да е от тях, води до недействителност на договора.
Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В
§1, т.2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от
потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В процесния договор като обща сума, която
следва да бъде върната е посочена сумата 5829,54лв., която включва
отпуснатия кредит 4000лв. договорна лихва в размер на 439.00 лева, такса за
предсрочно погасяване в размер на 20.00 лева и гаранция съгласно чл. 5 от
договора към Фератум Банк в размер на 1370.54 лева.
Посочено е, че ГПР е 49.11%, но не е ясно същия от какво се формира.
В общата сума не е включено допълнителното плащане по договор за
гаранция в размер на 1370.54 лв. Според чл.5 от договора заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank банк на
кредитора, за което кредитополучателя заплаща вноски,която сума не е
включена в ГПР.
Правилно Районен съд – В. е достигнал до извода, че тази сума
несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Предвид това, оплакването
в жалбата за неправилност на този извод на първостепенния съд се явява
5
неоснователно.
С оглед това, настоящият състав на съда намира, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за
гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР,
което на самостоятелно основание води до недействителност на договора
/чл.22 ЗПК/.
Окръжен съд – В. се солидаризира с извода на Районен съд – Видин, че
клаузата от чл. 5 от договора е неравноправна и че същата е сключена във
вреда на потребителя (съгласно чл.143, т. 19 ЗЗП), което от своя страна
противоречи на добрите нрави и същата се явява нищожна по смисъла на чл.
26 от ЗЗД.
С оглед противоречието на клаузата със закона и извършеното плащане
от ищцата на сумата в размер на 1370.54 лева, Районен съд – В. правилно е
уважил и присъдил кумулативно съединеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД.
При тези съображения и неприемане възраженията изложени във
въззивната жалба, след съвпадане на крайните правни изводи на
първоинстанционния и въззивния съд, решението, като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди, а подадената въззивна жалба, като
неоснователна се остави без уважение.
С оглед този изход на делото, няма основание за присъждане на
претендираните от страна на „Ф. Б.“ ЕООД съдебно- деловодни разноски,
като такива следва да се присъдят такива в полза на процесуалния
представител на въззиваемата страна.
В случая, последната се представлява безплатно по делото от
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под
№ , при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, който е поискал присъждане на
6
адвокатско възнаграждение. На основание чл.38, ал.2 от същия закон,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Предвид депозираният
отговор на въззивна жалба, депозирано становище и неявяване в съдебно
заседание на процесуалния представител на въззиваемата страна, настоящият
съдебен състав, счита че следва да се определи възнаграждение в размер на
360 лева с ДДС.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК не подлежат на касационно
обжалване решенията по въззивните дела с цена на иска до 5 000, 00 лв. за
граждански дела и до 20 000, 00 лв. – за търговски дела. В случая цената на
исковете е под 5 хиляди лева по гражданско дело и настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения, Окръжен съд – В.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 110 от 25.02.2024 г. по гр.д. № 748/2023
г. по описа на Районен Съд-В.
ОСЪЖДА „ Ф. Б. ЕООД, ЕИК: ., със седалище и адрес на управление:
гр. С. да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под №с адрес: гр. С. разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7