№ 6946
гр. С, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110146132 по
описа за 2024 година
Предявен е иск от С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Х С № 40, вх....,
подадена чрез адв.Д., със съдебен адрес гр.С, ж.к.Я, ул.“Х О“ № 74, ет.1, ап.1, с която е
предявен иск срещу „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.М
3, бул.“Ал.М“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В Д.а и Д В Н, за прогласяване
за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № .../05.03.2024 г.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 05.03.2024 г. е сключил с „Ф Б“ ЕООД договор за
потребителски кредит № ..., по силата на който той е получил сума в размер на 2000.00 лв.,
при лихвен процент от 23.00% и срок от 12 месеца. ГПР е определен на 49.11%.
Отбелязва се, че изпълнението на задължението на кредитополучателя е договорено
да бъде обезпечено от Ferratum bank, въз основа на което ищецът е сключил договор за
гаранция с въпросната банка срещу възнаграждение.
С исковата молба се оспорва действителността на договора за кредит. Ищецът обръща
внимание, той има качеството потребител по смисъла на чл.9, ал.2 от ЗПК, като поддържа
становище, че в случая при наличие на предпоставките по чл.22 от ЗПК, процесният договор
е недействителен. В тази насока ищецът навежда доводи, че възнаграждението на
поръчителя не е включено в ГПР, противно на приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от
ДР на ЗПК относно разходите, които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в
договора на по-нисък от действителния ГПР противоречи на закона, а по същество нарушава
изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Освен това се обосновава и противоречие с чл.3, § 1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО,
както и с практиката на СЕС по дело С-453/10, дело С-4448-17.
Твърди се, че освен, че разходът за поръчител не е включен в ГПР, потребителят няма
възможност и да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото това е задължително
условие за получаване на кредита.
Прави се оплакване и че не е посочено кои точно разходи формират ГПР, като по този
начин потребителят се поставя в неравностойно положение, тъй като е препятстван да
1
разбере икономическите последици на поетото от него задължение и в частност колко точно
е оскъпяването по кредита.
В исковата молба се съдържат и подробни доводи за нищожност на самия договор за
поръчителство. Отбелязват се противоречие на Директива 2008/48, на чл.16 от ЗК, на
принципа за добросъвестност, .
Ищецът изразява становище, че с оглед данните по делото е налице връзка между
договора за кредит и този за гаранция, обусловена от задължението вноските по договора за
гаранция да се заплащат с тези по договора за кредит, като по този начин единия договор
става част от другия. Обръща се внимание и че кредитора и гаранта са свързани лица.
Според ищеца доколкото договорът за кредит не може да съществува без
поръчителството, а съглашението за последното е недействително, то нищожен се явява и
самия договор за кредит.
На самостоятелно основание договора за кредит се оспорва и поради липсата на
посочен лихвен процент, дължим на ден.
С оглед на това, според ищеца сключеният договор за кредит е нищожен.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът не оспорва, че с ищеца се намира в облигационно правоотношение по
процесния договор за кредит.
Той обаче оспорва сключването на договор за поръчителство с Ф Б /Малта/ да е
задължително условие за отпускане на кредита. Отбелязва, че при кандидатстване за заем,
потребителят може да посочи поръчител, избран от него.
Ответникът определя като неотносими доводите относно недействителността на
договора за гаранция, доколкото той не е страна по него. В тази насока излага съображения,
че Ф Б е самостоятелно юридическо лице.
Оспорват се твърденията в исковата молба, че сумата по предоставеното обезпечение
е следвало да се включи в ГПР, тъй като ищецът е можел да обезпечи предоставения кредит
по различни други начини, включително с избрани от него физически лица и сключване на
договор за поръчителство не е било задължително за отпускане на кредита. Ответникът
признава, че при сключване на такъв договор, той може да информира потребителя с
точност за разходите за поръчител, но доколкото това са разходи за предоставяне на
обезпечението, те не следва да се включват в ГПР.
Отбелязва се, че ответникът е предоставил на ищеца цялата необходима информация
във връзка с размера на ГПР, както и начина за неговото формиране, като тя е подробно
разписана в стандартния европейски формуляр. Освен това, според ответник, след като на
потребителя тази информация му е била предоставена преди сключване на договора, той е
разполагал с достатъчно време, за да прецени кое от обезпеченията да избере и съобразно
това да сключи договор за кредит. Обръща се внимения, че на всеки етап от процеса за
кандидатстване за кредит, кредитополучателят разполага с достатъчно време за преценка,
доколкото приемането на условията се осъществява чрез СМС код, който е с валидност от 48
часа.
Освен това, ответникът сочи, че ищецът е разполагал и с възможността да се откаже
от договора в съответствие с чл.29 от ЗПК, респ. чл.9 от договора.
Предвид изложеното моли съда да приеме, че предявеният иск е неоснователен и
недоказан и съответно да бъде отхвърлен като такъв. Моли да бъдат присъдени и разноските
по делото.
В срока за отговор, ответникът е предявил и насрещен иск за осъждане на ищеца да
му заплати сумата от 1875.00 лв., представляващка дължима, но непогасена главница по
2
процесния договор, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска –
19.09.2024 г., до окончателното плащане на дължимото.
Ответникът по насрещния иск – С. П. е депозирал отговор, в който изразява
становище за основателността на насочената срещу него претенция до размера от 1880.00
лв.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно твърдените основания за нищожност на договора за потребителски
кредит, респ. на посочените в исковата молба, конкретни клаузи от договора за
потребителски кредит.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на
05.03.2024 г. между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит №
..., по който ответникът е кредитодател, а ищецът кредитополучател. Според договора,
размерът на кредита, който ответникът се задължава да отпусне на ищеца, възлиза на
2000.00 лв. Предвидено е, че същият следва да бъде върнат на 12 месечни вноски, подробно
описани като размер и падеж в приложения погасителен план. В чл. 3 е предвидено, че за
целия период на кредита кредитополучателят следва да върне сума в общ размер от 2460.00
лв., представляваща сбор от отпуснатия кредит от 2000.00 лв. и 460.00 лв. лихва при лихвен
процент от 23.00%. В чл.4 е посочено, че ГПР е в размер на 49.11 %. В чл. 5 е предвидено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude bank“ в полза на
дружеството. С одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
По делото е представен договор за гаранция (поръчителство), сключен между
„Multitude Bank p.I.c”, в качеството на гарант и С. Д. П., в качеството на клиент, с който
гарантът предоставя гаранция на клиента, като се задължава да обезпечи изпълнението на
задълженията му, произтичащи от договор за потребителски кредит № .../06.03.2024 г.,
сключен с „Ф Б“ ЕООД. За поемането на това задължение, клиентът дължи „такса“ в общ
размер от 1960.00 лв.
От заключението по допуснатата, изслушана и приета съдебносчетоводна експертиза
се установява, че според записите в изготвената справка за получени плащания, усвоената и
погасена главница е в размер на 2000.00 лева. Установява се, че за средствата, предоставени
по отпуснат заем, заемателят се ангажира да заплати 12 месечни погасителни вноски, като в
счетоводството на ответника са отразени 6 плащания, с които са погасени задълженията от
първата до третата вноски частично тези от четвъртата вноска. Вещото лице посочва, че при
частично извършеното плащане, в случай че платената сума е не достатъчна за покриване на
вноската, поредността на погасителният ефект на паричните средства е при условията на
погасяване на разходи за събиране на вземането - обезпечителни лихви, възнаградителни
дължими лихви, дължима просрочена главница, редовна лихва и редовна главница, чл.10.6
от Общи условия. С оглед на това с внесените парични средства е намален дълга за главница
с 224.19 лв., за договорна лихва с 238.74 лв., и за такси с 230.00 лв. Експертът посочва, че
ако по договора за кредит като разход се включат договорната лихва и възнаграждението за
поръчителство, то ГПР възлиза на 439,13%.
3
В допълнително заключение от 18.03.2025 г., вещото лице сочи още едно извършено
плащане на 22.02.2025 г. в размер на 600.00 лв., като отбелязва, че внесените от ищеца
средства са преразпределени като плащания едниствено по главница и това задължение е
изцяло закрито.
При тези данни, като съобрази изложените в исковата молба доводи за нищожност на
договора за кредит на основание чл.22 ЗПК поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
поради невключване възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира, че уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по
кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и
всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „Multitude Bank p.l.c.“ е
посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с
договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му.
Възнаграждението в полза на поръчителя несъмнено представлява разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита. В случая, в
договора за кредит изрично е уговорено, че кредитът ще бъде обезпечен от Мултитуд банк,
тоест на кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен, а и
обезпечаването на кредита е сред условията за отпускането му. В преддоговорната
информация /стандартен европейски формуляр/ в част 2, точка 8, наименувана „изисквани
обезпечения; описание на обезпечението, което следва да предоставите по договора за
кредит“, изрично е отбелязано „договор за предоставяне на поръчителство/гаранция“.
Дружеството – поръчител представлява предварително одобрено и известно на кредитора
дружество, с оглед на което същият е запознат с обстоятелствата, при които биват сключвани
договорите за поръчителство. Всички плащания, включително на възнаграждението по
договора за поръчителство, постъпват в полза на кредитодателя, като по делото не са
ангажирани доказателства за изходящи преводи от него към поръчителя. Този факт доказва с
категоричност, че дружеството – кредитодател знае за този разход и за конкретния негов
размер. Самото постъпване на възнаграждението в полза на кредитодателя пък е поредна
индиция за свързаността между двете дружества. Всички тези обстоятелства навеждат на
извода, че на кредитодателя му е известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за
възнаграждение, свързани с осигуряването на обезпечението от предложеното от кредитора
и единствено одобрено от него дружество – гарант. Това възнаграждение безспорно е
свързано с договора за кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него.
Също така, попада в легалната дефиниция по пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК, в която изброяването
не е изчерпателно. В нея изрично е посочено, че в общия размер на разходите по кредита
попадат включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита. В случая сключването на договора
за поръчителство представлява задължително условие, за да породи действие договора за
кредит и да бъде получена сумата по него. Ето защо, това възнаграждение трябва да бъде
включено при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит.
Невключването на цената на тази услуга в ГПР има за цел да се заобиколи забраната по
чл.19, ал.4 ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения. Сключването на този допълнителен
договор представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-
714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички
4
съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.
Обстоятелството, че потребителят може да избере вместо дружеството – гарант други
физически лица за поръчители е ирелевантно, тъй като значение в случая има какви са
последиците при избор на това известно и предварително одобрено от кредитора дружество
– гарант и свързаните с него разходи, които трябва да направи. Макар всеки един от
договорите – този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално да
представляват самостоятелни такива, двата договора следва да се разглеждат общо, тъй като
са неразривно свързани. Тази обвързаност се установява от клаузите във всеки един от тях,
които са аналогични на клаузите в другия относно предварително одобряване, отпускане,
влизане в сила на договора и т. н. Както се посочи, целта на сключения допълнителен
договор за гаранция е единствено да се заобиколят императивните изисквания на ЗПК
относно максимално допустимия процент на разходите по договора за кредит.
В случая се установи от заключението на вещото лице по приетата
съдебносчетоводна експертиза, че ако към параметрите на договора се включи и таксата към
дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер многократно надвишаващ установения в
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК максимален размер, а именно 439,13 %.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на посочената норма не следва да се възприема буквално, а именно
– при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част
от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, е уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Поради изложеното съдът намира договора за
потребителски кредит за нищожен, поради което съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължи само чистата стойност на кредита в размер на 400 лв., но не дължи лихва или други
разходи.
По насрещния иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК, съдът намира
следното:
Както се посочи, съдът приема сключеният между страните договор за кредит за
недействителен съгласно чл.22 ЗПК поради нарушение на предвидените в нормата
изисквания. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва
или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния
кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при
сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни
практики. Нормата на чл.23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и
мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви –
възнаградителни или мораторни, както и други разходи по кредита като такси, неустойки и
др. под. Ето защо, към момента на завеждане на насрещния иск – 19.09.2024 г., ответникът
по него – С. П., е дължал сумата, предявена от «Ф Б» ЕООД с насрещния иск в размер на
1875.00 лв. Видно от допълнителното заключение на вещото лице от 18.03.2025 г., тя е
5
погасена с извършените вноски на 29.11.2024 г. в размер на 105.00 лв., на 05.12.2024 г. в
размер на 500.00 лв., на 21.12.2024 г. в размер на 670.00 лв. и на 22.02.2025 г. в размер на
600.00 лв.
Съдът следва да зачете така извършените плащания съобразно чл.235, ал.2 и 3 от
ГПК, при което като последица да отхвърли иска поради настъпило в хода на
производството погасяване на задължението чрез плащане.
По отношение на претендираната лихва, както вече бе посочено, законна лихва за
забава не следва да бъде присъждана върху главницата с оглед нормата на чл.23 ЗПК. В този
смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024г. по т.д.№ 630/2023г., I ТО на
ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл.86 ЗЗД в случая не съответства
на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в
областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето защо,
в полза на кредитора не следва да се присъжда на основание чл. 86 ЗЗД законната лихва
върху чистата стойност на главницата, считано от подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
По разноските:
По първоначално предявения главен иск ищецът има право на разноски на основание
чл.78, ал.1 ГПК. Същият претендира такива за държавна такса от 187.00 лв. и за депозит за
вещо лице от 400.00 лв., както и за адвокатско възнаграждение на пълномощника му,
определено по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Тук следва да се
отбележи, че съдебната практика приема, че отговорността за разноски се преценява с оглед
основателността на предявената претенция срещу ответника - предявена по главен иск или
по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск,
ответникът дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или
производството прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се определя от
изхода по евентуалния иск – в тази насока определение № 70 от 05.02.2018 г., постановено
по ч.т.д.№ 257/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., ТК, определение № 477 от 04.11.2016 г.,
постановено по ч.т.д.№ 1218/2016 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК и др.
Съдът, като се запозна с приложените по делото платежни документи, намира, че
посочените в списъка по чл.80 от ГПК разноски са реално извършени, поради което на
ищеца следва да се присъди сумата от 187.00 лв., представляваща извършен разход за
държавна такса и сумата от 400.00 лв., представляваща извършен разход за изготвяне на
основно и допълнително заключение по съдебно-счетоводната експертиза.
На основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адв.А. Д. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищеца в настоящето производство в размер на 600.00 лв.
При определяне на възнаграждението на адв.Д. съдът съобрази фактическата е правна
сложност на спора, както и фактът, че исковата молба съдържа бланкетни оплаквания за
нищожност, преповтаряни в редица искови молби, вкл. и такива, депозирани от самия адв.
Д.. В настоящия казус не се открояват индивидуални особености /доголкото и самият
договор, който е предмет на иска не е индивидуално договорен/, които е следвало да
съобразява адв.Д. и да организира защитата на клиента си спрямо тях. В същото време сам
по себе си материалният интерес по делото не може да е единствен критерий при
определяне възнаграждението на страната, доколкото е налице и произнасяне на СЕС по
дело С–438/2022, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата на ВАдв. с
минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като
инструктивни, ориентировъчни.
6
По насрещния иск, по аргумент на противното от чл.78, ал.2 от ГПК, „Ф Б“ ЕООД
има право на разноски, доколкото ответникът е извършил плащане на претендираното от
ищеца вземане в хода на производството. От страна на дружеството се претендира заплатена
държавна такса то 75.00 лв. и юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде
определено на 150.00 лв. в съответствие с разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, приложима на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.37 от
Закона за правната помощ.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения иск от С. Д. П., ЕГН **********,
с адрес гр.С, ж.к.Х С № 40, вх...., насочен срещу „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление гр.С, ж.к.М 3, бул.“Ал.М“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В
Д.а и Д В Н, сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит
№ .../05.03.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление
гр.С, ж.к.М 3, бул.“Ал.М“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В Д.а и Д В Н, за
осъждане на С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Х С № 40, вх...., да заплати на
ищеца сумата от 1875.00 лв., представляваща предоставена в заем сума по сключения между
страните договор за предоставяне на потребителски кредит № .../05.03.2024 г., поради
погасяване на вземането чрез извършено в хода на производството плащане.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.М 3,
бул.“Ал.М“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В Д.а и Д В Н, да заплати на С.
Д. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Х С № 40, вх...., сума в размер 587.00 лева,
представляваща направени от последния разноски по делото, съобразно изхода по
главния иск.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.М 3,
бул.“Ал.М“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В Д.а и Д В Н, да заплати на
основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за давокатурата на адвокат А. З. Д., адрес гр.С,
ж.к.Я, ул.“Х О“ № 74, ет.1, ап.1, сума в размер на 600.00 лв. с вкл.ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство и
защита на ищеца С. Д. П., ЕГН **********, по настоящето гр.д.№ 461324/2024 г. по описа
на СРС, 128 състав.
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Х С № 40, вх...., да заплати на
„Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.М 3, бул.“Ал.М“ № 51,
вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В Д.а и Д В Н, сумата от 225.00 лв.,
представляваща направени от последното разноски по делото но насрещния иск,
съобразно изхода на спора.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7
8