Решение по дело №1257/2021 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 1921
Дата: 21 октомври 2021 г. (в сила от 21 октомври 2021 г.)
Съдия: Мария Илиева Златанова
Дело: 20217180701257
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 14 май 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№1921/21.10.2021г.

 

гр. Пловдив, 21.10.2021 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд – Пловдив, Първо отделение, XХV състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА

                                                                                                  

при секретаря СТАНКА ЖУРНАЛОВА, като разгледа докладваното от Председателя адм. дело № 1257 по описа на съда за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 95, ал. 1 от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/.     

         Образувано е по жалба на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Стефан Веркович“ № 3, представлявано от управителя М.Г.Н., против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство № 70-00-2014#1/15.03.2021г. на орган по приходите при ТД на НАП – гр. Пловдив, потвърдено с Решение № 116/19.04.2021г. на директора на ТД на НАП – гр. Пловдив.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспореното решение. Изразено е несъгласие с приетото от ответния орган, че не е изпълнено условието „обичайно да се осъществява дейността на територията на изпращащата държава – членка“, с доводи, че дружеството е регистрирано на 18.12.2019г. с предмет на дейност: извършване на дейност като предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано е и по ЗДДС и наличието на издадено Удостоверение за извършване на дейност като предприятие, което осигурява временна работа с обхват както в Република България, така и в държави – членки на ЕС.  Посочено е още, че дружеството обичайно осъществява дейността си в изпращащата държава – членка, регистрирано е като търговско дружество по реда на Търговския закон в България и осъществява цялата си дейност на територията на страната, където е мястото на наемане на командированите служители. Жалбоподателят изтъква още, че трудовите договори са сключени съгласно действащото българско законодателство и е подавало СД по ЗДДС за съответните данъчни периоди. Посочено е още, че реализираните приходи са изцяло на територията на страната, като обстоятелството, че реализираните обороти са от сделки с клиенти, установени извън България, не променя този извод. Цитирана е практика на административните съдилища в Република България, както и две решения на СЕО. Изложени са доводи, че ответникът не е коментирал срочността на трудовите правоотношение и по-конкретно, че са продължили за срок много по-малък от 24 месеца, както и че не се отнася по никакъв начин за заместване на други работници. Описан е и бизнес моделът на „предприятията за временно осигуряване на работа“, каквото е и дружеството - жалбоподател.

Претендира се отмяна на оспорения административен акт и присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание процесуалният представител на дружеството жалбоподател адв. Д., поддържа жалбата и уточнява, че претендира разноски по делото в размер на 50лв. държавна такса, като не претендира адвокатско възнаграждение.

В постъпила по делото писмена защита са преповторени съображенията, изложени в жалбата, като е цитирано и решение на СЕС (голям състав) от 3 юни 2021г. по дело С-784/19 (по преюдициално запитване от Административен съд – Варна), но е изтъкнато, че това решение е едва от 03.06.2021г.

Ответникът по жалбата – орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител юр. Е., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В постъпила по делото писмена защита са изложени подробни съображения и е направено позоваване на решение на СЕС (голям състав) от 3 юни 2021г. по дело С-784/19 (по преюдициално запитване от Административен съд – Варна).

Жалбата е подадена в срока по чл. 95 от ДОПК от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, след задължително оспорване на отказа по административен ред, съгласно чл. 92, ал. 1 от ДОПК. Горното налага извод за нейната допустимост.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Началото на производството по издаването на процесното решение за отказ е поставено с подадено от „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, с ЕИК *********  Искане с вх. № 70-00-2014/12.02.2021г. (по описа на ТД на НАП - гр. Пловдив) за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице, за лицето Х.Г.Х., ЕГН: **********. В искането изрично е декларирано, че лицето е постъпило на работа на 06.04.2020г., спрямо него се прилага законодателството на командироващата държава в рамките от един месец преди командироване, както и че ще се запазят трудовите правоотношения между работодателя и работника през периода на командироване. Декларирано е още, че работодателят в командироващата държава може да реши да прекрати договора със заетото лице по време на командироването; работодателят в командироващата държава може да определи ключовите аспекти на изпълняваната дейност в приемащата държава; както и че лицето е наето с цел да бъде командировано (изпратено) и не се изпраща да замести друго лице, чийто срок на командироване е изтекъл; лицето ще бъде предоставено на разположение на друго предприятие в държавата членка, в която то е командировано. Периодът на командироването е посочен от 06.04.2020г. до 24.04.2020г. и е определен размерът на възнаграждението. Жалбоподателят е декларирал, че към момента на подаване на заявлението, броят на наетите лица, които полагат труда си на територията на България е 0, а броят на административния персонал, които полагат труда си на територията на България е 1, съответно броят на командированите заети лица – 12. Отразено е, че няма договори, изпълнявани в България, а 12 броя са договорите, изпълнявани в приемащата държава. Отразено е, че процентно съотношение между реализирания оборот в Република България спрямо общия реализиран оборот за предходните 12 месеца е 100%. Към искането са приложени Трудов договор № 009/03.04.2020г. и Акт за изпращане на работник/служител в предприятие ползвател от 03.04.2020г.

Трудов договор № 009/03.04.2020г. е сключен между дружеството - жалбоподател и Х.Х.за изпълнение на длъжността "общ работник", с място на работа Германия и работно място гр. Н. ****. Договорът е сключен на основание чл. 107р от КТ, във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ до завършване на определена работа, със срок на изпитване в размер на 6 месеца, считано от датата на подписването му, в полза на работодателя. Според Акт за изпращане на работник/служител в предприятие ползвател “KD Stahl-Und Maschinenbau от 03.04.2020г. работникът се задължава да се яви на работа в предприятието ползвател, находящо се в Германия, на 06.04.2020г. с начален час 08.00 часа.

По делото са приложени писмени обяснения на пълномощник на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД до ТД на НАП – гр. Пловдив с дата 01.03.2021г., според които дружеството е водило преговори с няколко български и чуждестранни дружества за осигуряване на временна работа на работници, но е успяло да сключи договор единствено с немската фирма “KD Stahl-Und Maschinenbau с фирмен номер **** и ДДС номер DE ***, със седалище и адрес на управление: Германия, който договор е прекратен през месец август 2020г., поради последиците за фирмата ползвател от епидемиологичната обстановка и спада в работата. Пак там са изброени и изпратените работници за осигуряване на временна работа (общо 13 лица, сред които и Х.Х.) и е посочено, че за времетраенето на сключените трудови договори работниците са осигурявани в Българи, но възнагражденията им са съобразени с минималните часови ставки в Германия. Описана е и спецификата на този вид предприятия за осигуряване на временна работа и е посочено, че основната им дейност е винаги в държавата, където е седалището и адрес на управление на дружеството, поради което единствената държава в която се дължат всички данъци, такси и осигуровки е Република България. Посочено е, че за периода от регистрацията си 12.2019г. до 03.2020г. дружеството не е издавало фактури, а през месец април 2020 г. е издало 6 броя фактури на обща стойност 66 200,93лв. към “KD Stahl-Und Maschinenbau.

Представена е още кратка презентация на фирмата; Удостоверение за регистрация от Министерство на труда и социалната политика; Договор за предоставяне на персонал от 02.04.2020г. сключен между „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД  и “KD Stahl-Und Maschinenbau, включително и Приложение 1 към договора.

В резултат на подаденото искане, от страна на отвения орган е извършена проверка в ИС на НАП и по-конкретно на подадените СД по ЗДДС и дневниците за продажба към тях за период от м.01.2020г. до м.02.2021г., в резултат на което е установено, че дружеството няма регистрирани доставки на територията на България за целия период от м. 01.2020г. до м. 02.2021г. включително, а за периода от м. 04.2020г. до м. 08.2020г. има декларирани само доставки на услуги по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, единствено и само с контрагента в Германия - “KD Stahl-Und Maschinenbau. Установено е още, че няма извършени доставки към български контрагенти.

След анализ на представените от дружеството и служебно събраните доказателства органът по приходите е направил извод, че дружеството осъществява преобладаващо значителна част от дейността си на територията на друга държава - членка Германия и не осъществява значителна част от дейността си на територията на изпращащата държава - членка – България. Вследствие на това е издаден процесният отказ, обжалван по административен ред пред Директора на ТД на НАП –гр. Пловдив, който го е потвърдил с Решение № 116/19.04.2021г. Решаващият орган е обсъдил приложимите правни норми, а именно чл. 12 (1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на съвета и на чл. 14 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на съвета, коментирал е и т. 1 от Решение № А2 от 12.06.2009г. на Административната комисия. Направил е извод, че дружеството „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД не отговаря на критерия да осъществява значителна част от дейността си на територията на изпращащата държава – членка (Република България).

При така установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи:

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма, като същият съдържа фактически и правни основания за издаването му, следователно отговаря на изискванията за форма по чл. 59, ал. 2 от АПК. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Административният орган е издал акта след като е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, извършил е проверка и е изследвал всички относими доказателства.

По отношение на съответствието с материалния закон, съдът намира следното:

Спорът между страните се концентрира по отношение на това, кое правило следва да определи приложимото осигурително законодателство за лицето, за което е подадено искането за издаване на удостоверение А1 и  налице ли са предпоставките за издаване на това удостоверение.

Следва изрично да се отбележи, че разпоредбата на чл. 45 от ДФЕС гарантира свободното движение на работници в рамките на Съюза, като за целта предвижда премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство, между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд. От друга страна, обаче, системите на социалната сигурност на държавите членки функционират на териториален принцип, като регулират събития, които възникват единствено на територията на съответната държава.

Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите - членки на ЕС са въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Предназначението на цитираните регламенти е да синхронизират системите за социална сигурност на държавите членки, за да се елиминират онези противоречия, които възникват от прилагането на националните законодателства в трансгранична ситуация.

Правилата за определяне на приложимото законодателство са регламентирани в дял ІІ, чл. 11 – чл. 16 от Регламент № 883/2004, като в разпоредбата на чл. 11, § 1 е изведен ръководният принцип, че за едно заето лице е приложимо законодателството само на една държава членка. При наети и самостоятелно наети лица разпоредбата на чл. 11, § 3, буква а) от Основния регламент въвежда правилото, че се прилага законодателството на държавата членка, в която се осъществява дейността – "правило на заетостта".

Изключението от това общо правило при командироване на заети лица е посочено в разпоредбата на чл. 12, § 1 от Регламент /ЕО/ № 883/2004, според която лице, което осъществява дейност като заето лице в държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие че предвиденото времетраене на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго лице.

В разпоредбата на чл. 14, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 е уточнено, че за целите на прилагането на чл. 12, § 1 от основния регламент, лице, което осъществява дейност като заето лице в държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава - членка включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава - членка, при условие, че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата -членка, в която е установен неговият работодател. В случая и съгласно българското законодателство към "категорията заети лица" спадат всички осигурени лица по реда на чл. 4, ал. 1 от КСО.

Съгласно чл. 14, § 2 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, за целите на прилагането на член 12, § 1 от основния регламент е разяснено, че изразът "което обичайно осъществява дейността си в нея" се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата - членка, в която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните дейности.

Основният спор по делото се свежда именно до това, дали в случая е приложимо изключението на член 12, § 1 от основния регламент от гледна точка наличието на обичайно осъществявана дейност от страна на дружеството - жалбоподател на територията на Република България, при съобразяване на това с дефиницията, съдържаща се в чл. 14, § 2 от регламента за прилагане и респективно дали са налице предпоставките за издаване на искания формуляр - удостоверение А1. Според съображение 5 към Решение № А2 от 12.06.2009г. за тълкуване на член 12 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно законодателството, приложимо за командировани работници и самостоятелно заети работници, временно работещи извън компетентната държава (достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=uriserv%3AOJ.C_.2010.106.01.0005.01.BUL&toc=OJ%3AC%3A2010%3A106%3AFULL) „второто решаващо условие за прилагането на чл. 12, § 2 от основния регламент е наличието на връзка между работодателя и държавата - членка, в който той е установен. Поради това да командироват работници следва да имат възможност само предприятия, които обичайно извършват дейността си на територията на държавата членка, чието законодателство остава приложимо спрямо командирования работник, като следователно се приеме, че посочените разпоредби се прилагат само за предприятия, които обикновено извършват съществена част от дейността си на територията на държавата членка, в която са установени.“ Така според т. 1, пети абзац от цитираното решение, „за да се определи, при необходимост и в случай на съмнение, дали даден работодател извършва обикновено съществена част от дейността си на територията на държавата членка, в която е установен, компетентната институция в посочената държава трябва да провери всички критерии, характеризиращи дейността на този работодател, като мястото, на което се намират седалището и управлението на предприятието, броя на административния персонал, работещ в държавата членка, в която е установено, както и в другата държава - членка, мястото, където са наети командированите работници, и мястото, където са сключени по-голяма част от договорите с клиенти, законодателството, приложимо по отношение на договорите, сключени между предприятието и неговите работници, от една страна, и договорите с клиенти - от друга, оборота за подходящ типичен период от време във всяка от съответните държави - членки и броя на договорите, изпълнени в изпращащата държава. Това не е изчерпателен списък, тъй като критериите следва да бъдат адаптирани към всеки конкретен случай и да се вземе предвид естеството на дейността, извършвана от предприятието в държавата, в която е установено.“

Ето защо в случая по отношение на съществената дейност, извършвана от дружеството жалбоподател следва да се съобразят следните факти и обстоятелства: регистрация и седалище на предприятието, броят на административния персонал, работещ в държавата - членка, мястото, където се назначават командировани работници, и мястото, където се сключват по-голямата част от договори с клиенти, приложимото право към трудовите договори, сключени от предприятието с неговите работници, от една страна, и с неговите клиенти, от друга, и оборотът през подходящо типичен период във всяка съответна държава-членка и броя на договорите, изпълнени в изпращащата държава.

Необходимо е да се съобрази, че съгласно Решение на Съда (голям състав) от 3 юни 2021г. (преюдициално запитване от Административен съд — Варна — България) по Дело C-784/19, член 14, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че установено в държава членка предприятие, което осигурява временна работа, „обичайно осъществява дейността си“ по смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година, в тази държава членка, това предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по предоставяне на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели, които са установени и упражняват дейностите си на територията на посочената държава членка. Съдът следва да съобрази и разпоредбата на чл. 633 от ГПК, съгласно която решението на Съда на Европейските общности произнесени по отправено преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.

Няма спор по делото, че икономическата дейност на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е предоставяне на работна сила за временна заетост, а за да е изпълнено второто условие за приложението на специалното правило по чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, следва значителна част именно от тези дейности да е извършвана на територията на България. В хода на административното производство, при извършена проверка в ИС на НАП и по-конкретно на подадените СД по ЗДДС и дневниците за продажба към тях за период от м. 01.2020г. до м. 02.2021г., е установено, че „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма регистрирани доставки на територията на България за целия период от м. 01.2020г. до м. 02.2021г. включително, а за периода м. 04.2020г. до м. 08.2020г. има декларирани само доставки на услуги по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС единствено и само с контрагента в Германия - “KD Stahl-Und Maschinenbau. Нито в хода на административното, нито в хода на съдебното производство, са ангажирани доказателства в обратна насока. Следователно, не се установява изпълнение на изискването - значителна част от дейността на дружеството да е извършена на територията на България и възраженията на жалбоподателя в тази насока са неоснователни.

На следващо място няма спор и че „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е регистрирано в Търговския регистър на 18.12.2019г. и от 09.01.2020г. има регистрация по ЗДДС. От преписката се установява, че административният персонал на изпращащия търговец, който полага труд на територията на България, се състои само от едно лице.

По делото няма спор, а и се потвърждава от наличните доказателства, че Хованесян не е изпратен да замества друго лице, както и че времетраенето на работа в приемащата държава – членка – Германия не превишава двадесет и четири месеца.

Безспорно е установено, че „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма извършени доставки към български контрагенти през периода от регистрацията на дружеството до момента на проверката. В искането за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице, от страна на дружеството жалбоподател е декларирано, че няма наети от работодателя лица, които полагат труд на територията на България. Не са налице несъмнени доказателства, че икономическата активност на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е обусловена изцяло или преимуществено от сключването и изпълнението на сделки, реализирани на територията на България. Активният период от страна на дружеството - жалбоподател е свързан пряко със сключения договор с немския контрагент за предоставяне на работна сила, което се превръща в основен предмет на дейност на дружеството.

Ето защо не се опровергава констатацията на административния орган, че за относимия период „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма реализиран и деклариран оборот, който да обоснове в достатъчна степен извод за обичайно осъществявана от дружеството съществена дейност на територията на Р България по смисъла на чл. 14, § 2 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 във връзка с член 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, т.е. работодателят не е доказал, че обичайно осъществява дейността си на територията на страната, чието законодателство претендира да е приложимо.

Поради изложените по-горе съображения Съдът намира, че органът по приходите законосъобразно е отказал издаването на удостоверение за приложимо законодателство, доколкото не са изпълнени всички кумулативно дадени предпоставки в чл. 12 § 1 от Регламент ЕО 833/2008г., поради което жалбата се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото в полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 500лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК.

Воден от горното, Съдът,

 

Р     Е     Ш     И     :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Стефан Веркович“ № 3, против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство № 70-00-2014#1/15.03.2021г. на орган по приходите при ТД на НАП – гр. Пловдив, потвърдено с Решение № 116/19.04.2021г. на директора на ТД на НАП – гр. Пловдив.

           ОСЪЖДА „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Стефан Веркович“ № 3, представлявано от М.Г.Н., да заплати на Националната агенция за приходите сумата от 500лв. (петстотин лева), представляващи юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 97 от ДОПК.

 

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: