№ 865
гр. Стара Загора, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Олга Златева
при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова
като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело №
20245530101696 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Е. Г. Г. от гр. Стара Загора
против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД – гр. София – по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата твърди, че между нея, в качеството на кредитополучател и ответника, в
качеството на кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит тип „Кеш на ден“
№ ..........г. По силата на договора, кредиторът е следвало да предостави на
кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредит тип „Кеш на ден“, с
общ размер на кредита от 1000 лева. Кредитополучателят, от своя страна, го усвоява
при предвидените в договора размер, срок и условия, в съответствие с Общите
условия за ползване на услугите на Кеш Кредит, в актуалната им редакция към всеки
момент от действието на договора. Уговорен е фиксиран лихвен процент на ден от 0,11
%, което означавало, че фиксирания годишен лихвен процент е в размер на 39.60 %, а
годишният процент на разходите е в размер на 48,40 %, при срок на кредита от 30 дни.
По отношение на същите страни и в същите им качества, се сключил и Договор
за потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № .........г. По силата на този договор,
кредиторът следвало да предостави потребителски кредит под формата на кредит тип
„Кеш на ден“ с общ размер на кредита от 1000 лева. Уговорен бил фиксиран лихвен
процент на ден от 0,11 %, което означавало, че фиксирания годишен лихвен процент е
в размер на 39.60 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 48,40 %,
при срок на кредита от 30 дни.
Във връзка с Договор за потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № ..........г. и
Договор за потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № .........г., както и на основание чл.
1, ал. 2 от последните, ищцата сключила и два договора за възлагане на поръчителство
с „Кредит Гаранция“ ЕООД, с цел обезпечение на вече подписаните договори за
кредит. С договорите за поръчителство се уговаряло, че ищцата дължи
възнаграждение на „Кредит Гаранция“ ЕООД за това, че става поръчител по
кредитните правоотношения. Същите възнаграждения се заплащали от ищцата
1
директно по сметките на ответника ежемесечно, заедно с първоначално уговорената
погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договорите за
поръчителство, ответникът не отразил това обстоятелство в ГПР и не е включил този
разход в ГПР. Ищцата заплатила доброволно и извънсъдебно заемите. Договор за
потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № ..........г. и Договор за потребителски кредит
тип „Кеш на ден“ № .........г. били погасени по банков път по сметка на ответника.
Ежемесечно и кумулативно с месечните си вноски, ищцата заплащала и такса
„поръчителство“, въпреки че такава не била предвидена в никой от основаните
договори. На първо място, намира процесните договори за кредит за недействителни
на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК,
тъй като заемодателят бил изискал и събрал от ищцата лихви, такси и комисионни,
свързани с договорите, които не са предвидени в сключените договори за
потребителски кредити. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и ГПР,
ответникът не бил пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР.
Също така, счита, че в договорите не са включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право
да формира ГПР, който и по двата процесни договора е в размер на 48.40 %. Това било
така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заема да се
включи и възнаграждението за поръчителя. Поради некоректно посочения размер на
ГПР, се явявала нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от
всеки от договорите, касаеща ГПР, следвало да бъде обявена за нищожна на основание
алинея 5 от същия член. В тази връзка счита, че това нарушение има за правна
последица недействителност на договора за кредит и дължимост единствено на
чистата стойност по кредита, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Смята, че
ако сумата за поръчителство по договорите за кредит е била включена в ГПР по
правоотношенията, то същият би бил многократно над допустимия максимум по
закон. Невключването на таксата „поръчител“ в разходите по заема целяла единствено
въвеждане в заблуждение на ищцата относно стойността на разходите, които трябва да
направи по обслужването на кредитите. Предвидената сума в договорите за
поръчителство се явявала скрит разход по заемите и като такъв е следвало да бъде
включен в ГПР, съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото ГПР по кредита
включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се
подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 1, ал. 2 от договорите, кредитополучателят се
съгласявал в срок от двадесет и четири часа от подписване на съответния договор за
кредит, да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на едно
физическо лице, наето на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно
възнаграждение в размер на 1500 лева, одобрено от кредитодателя дружество -
поръчител, който винаги е „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК: ********* или неотменима
и безусловна банкова гаранция от одобрена от ответника банка. Предвид трудно
изпълнимите други две условия, за ищцата оставало като единствена опция, сключване
на договори за поръчителство с „Кредит Гаранция“ ЕООД, като същевременно
договорите за поръчителство, се сключвали непосредствено след подписване на
основаните договори за кредит. Заедно с това в договорите за поръчителство се
предвиждало възнаграждение за поръчителя, което и по двата договора е в размер на
267 лева, а това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната
лихва и погасителните вноски по основаните договори. В тази връзка счита, че е
направен опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Също така, с цел
2
заблуда на потребителя, никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че
исканото поръчителство ще бъде възмездно. Основната причина за сключването на
акцесорните договори била, чрез нелоялна търговска практика, да се направи опит за
заобикаляне ограниченията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за
ответника, което от своя страна водело и до недействителност на договорите за кредит.
В продължение на горното трябвало да се изтъкне и че завишаването на разходите по
заемите, без да е изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска
практика. Така в процесните договори за потребителски кредит, е уговорено размерът
на оскъпяването по кредитите да е в един размер, а в действителност е друг, като по
този начин се целяло неоснователно обогатяване. За пълна изчерпателност, следвало
да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се
направи справка в съответната база данни. Клауза, която предвиждала, че следва да се
предостави поръчител след подписване на основания договор била в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увЕ.чаване на размера на задълженията, в случай че е уговорено възмездно
поръчителство. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи
условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до
нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива
нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на
длъжника. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо
да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която
практика би съответствало на изискванията на Директивата. Договорът за
поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можело да съществува валидно
само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи
нищожността на кредитните сделки и твърдението, че последните не са произвЕ.
правен ефект, смята, че и уговорката за заплащане на възнаграждения на „Кредит
Гаранция“ ЕООД за учредяване от негова страна на лични обезпечения също е
нищожна. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора, на
практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване
към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на
кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността,
водело до допълнително увЕ.чение на задълженията и противоречало на Директива
2008/48. На самостоятелно основание счита, че приложената по процесните договори
възнаградителна лихва, в размер на 39.60 %, е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Излага други подробни съображения, цитира съдебна практика.
Заявява, че е заплатила без основание суми, във връзка с възнаградителната
лихва и възнаграждението за предоставяне на поръчителство, уговорени в Договор за
потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № ..........г. и Договор за потребителски кредит
тип „Кеш на ден“ № .........г., сключени с „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД.
Твърди, че по Договор за потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № ..........г., е
надплатила към ответника сумата от 300 лева - представляваща сбор от 33 лева -
възнаградителна лихва и 267 лева, такса за гарант. Твърди, че по Договор за
потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № .........г., е надплатила към ответника сумата
3
от 300 лева - представляваща сбор от 33 лева - възнаградителна лихва и 267 лева, такса
за гарант.
Моли съда да осъди ответника да й заплати сумата от 300 лева, на основание чл.
55 от ЗЗД, представляваща недължимо платени суми във връзка с Договор за
потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № ..........г.; както и сумата от 300 лева, на
основание чл. 55 от ЗЗД, представляваща недължимо платени суми във връзка с
Договор за потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № .........г. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника. Признава за
основателен предявения иск и на основание чл. 237 ГПК моли да се постанови
решение при признаване на иска. Предвид направеното признаване на иска, моли на
основание чл. 78 ал. 2 от ТПК в негова тежест да не бъдат възлагани разноски, тъй
като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Съгласно трайната
съдебна практика, възлагането на разноските в тежест на ищеца било предпоставено от
кумулативното наличие на установените в закона две изисквания - с поведението си
ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска /Решение №
185 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013 г., IV г.о., ГК, докладчик съдията
Веска Райчева, Определение № 111 от 14.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 815/2016 г.,
III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев и други/. В настоящия случай били
налице и двете визирани предпоставки, за възлагане на разноските в тежест на
ищцата, а именно - с отговора дружеството признава предявения иск, като
основателен, а с извънпроцесуалното си поведение не е дало повод за завеждането на
процесния иск.
В съдебно заседание ищцата чрез пълномощника си моли да бъде постановено
решение при признание на иска на основание чл. 237 ГПК. Претендира разноски.
В съдебно заседание ответното дружество не изпраща представител, с
постъпило становище, заявява, че признава иска, възразява за прекомерност на
претендирания адвокатски хонорар.
Съдът намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 237 ГПК, поради
което следва да постанови решението си, съобразно направеното от ответника
признание на иска.
Съдът намира за неоснователни въведените от ответника възражения, че не е
дал повод за завеждане на делото и че не следва да бъдат възлагани разноски в негова
тежест. Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод
за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В
настоящия случай, въпреки че е направено признание, към момента на депозиране на
исковата молба и към приключване на съдебното дирене ответникът не е заплатил
получената без основание сума от по 300 лева за всеки от процесните договори за
потребителски кредит в полза на ищцата, поради което е дал повод за водене на
делото, респ. за реализиране на съдебни разноски. Ето защо, направените от ищцата
разноски – от общо 100 лв. за държавна такса /по 50 лв. за всеки от предявените
искове/ следва да бъдат възложени в тежест на ответника, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Пълномощника на ищеца е поскал определяне и присъждане на възнаграждение
при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. По делото е представен Договор за правна
защита и съдействие от 19.04.2024г., в който е обективирано изявление, че
договореното възнаграждение е съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Следователно, в
полза на адвоката се дължи и следва да се присъди адвокатско възнаграждение.
Критерии за определяне на адвокатското възнаграждение са: видът на спора,
4
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата
и правна сложност на делото /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024г. на
ВКС по т. д. № 1908/2022г., I т. о., определение № 1001/06.03.2024г. на ВКС по ч.гр.д.
№ 553/2024г., III г.о., определение № 563 от 11.03.2024г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024г.,
II т. о. и др./. В конкретния случай, материалният интерес по делото не е голям – общо
600 лв. /два иска по 300 лв./, делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
приключило е в едно съдебно заседание, има установена съдебна практика по
предявените искове, налице е признание на исковете от ответника, предвид това,
съобразявайки и броя на предявените искове, съдът приема, че следва да опредЕ.
адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата в размер
на общо 720 лв. с ДДС за двата предявени иска.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н „Илинден“, ж.к. „Света Троица“, ул. „Зографски
Манастир“ № 15, вх. Г, ет. 6, да заплати на Е. Г. Г., ЕГН **********, с постоянен
адрес: .........., сумата от общо 600 лева, от която 300 лева, представляваща недължимо
платена сума във връзка с Договор за потребителски кредит тип „Кеш на ден“ №
..........г., и 300 лева, представляваща недължимо платена сума във връзка с Договор за
потребителски кредит тип „Кеш на ден“ № .........г., както и сумата от 100 лева,
направени по делото разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Илинден“, ж.к.
„Света Троица“, ул. „Зографски Манастир“ № 15, вх. Г, ет. 6, да заплати на Еднолично
адвокатско дружество М., със седалище и адрес на управление: ..........., представлявано
от адвокат М. В. М., Личен № ........., сумата в общ размер на 720 лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на Е. Г. Г. по делото.
Решението може да се обжалва пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
5