Р Е Ш
Е Н И Е № 260127
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на двадесет и пети септември две хиляди и двадесета година,
след публично съдебно заседание на
двадесет и седми август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка
Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1434 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Д.С.И., чрез пълномощник адв. С., с която се обжалва решение № 1600, постановено по гр. дело № 18956 от 2019 г., на Районен съд – Пловдив, Х гр. с., с което по предявен иск, по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се осъжда ответникът Д.С.И., да заплати на ищеца К. Т.П., сумата 26000 лв. по договор за заем, както и законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2018г. до окончателното заплащане, както и на сумата от 2516,20 лв., представляваща деловодни разноски.
Изразяват се оплаквания в жалбата за неправилност и незаконосъобразност, и необоснованост на решението, като се сочи, че при произнасянето му съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила, както и неправилно е приложил материалния закон. Сочи се, че след направената оценка на събрания доказателствен материал съдът е допуснал грешки, които според жалбоподателя водели неминуемо до порочността на финалния съдебен акт. Изложени са и подробни съображения в тази насока. В този смисъл на първо място се счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по обстоятелства и факти, които били въведени от ищеца едва след приключване на съдебното дирене, видно от протокола на съдебното заседание. Сочи се, че ищецът изтъкнал и се позовал на факта, че между страните имало новация, едва в хода по същество.
В тази насока се правят разсъждения по същество. Сочи се, че няма доказателства за това да е налице съгласие от ответната страна за новация на задължението му с ищеца и доказване в тази насока не било направено, но въпреки това съдът се е произнесъл по този факт, който е предявен несвоевременно и то в устните прения в хода по същество.
Освен това, се сочи, за да се новира задължение от 26 000 лв., то новацията като договор, с който се погасява едно задължение, като се приема на негово място ново такова, най-малкото трябва да бъде обективирана в писмен договор между страните, за да е действителна, а не да се презумира от нотариална покана на ищеца и дадени показания от ответника по съвсем друго дело и за съвсем друга сума, а именно от преписката на РП —Пловдив. Заявява се, че обжалваното решение е неправилно и поради факта, че не били събрани доказателства, които да доказват, че ищецът е дал сума на ответника, въз основа на договор за заем. При постановяване на обжалвания акт Пловдивски районен съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК и задължителната практика по приложението й. Твърди се, че нарушението се изразява в това, че без да е поддържано твърдение от страна на ищеца и ответника за новиране на задължението му за връщане на сумата, предмет на договора за заем, решаващият състав е преценил предпоставките по чл. 107 ЗЗД за новация на това задължение. Сочи се, от жалбоподателя, че било видно от доклада по делото, че предявените искове били с правно основание - чл. 240 ЗЗД, тоест ищецът бил претендирал връщане на сума, дадена в заем на ответника. Ищецът К. Т.П. твърди, че през месеците януари и февруари 2014г. е предоставил на ответника суми в заем, чийто общ размер възлизал на 16 000 лева. В тази насока се сочи, че по нататък в решението си, първоинстанционният съд констатирал, че ответникът предложил на ищеца консултантски услуги във връзка с изготвяне на проект, с който ищецът да кандидатства за получаване на средства от ЕС, /сочат се лист 75, 77 и 41 на прокурорската преписка/, по който повод били дадени парите, предмет на делото. Тоест, според жалбоподателя първоинстанционният съд правилно е стигнал до извода, че парите били предоставени за извършаване на определена работа и услуга.
Заявява се, че фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240 ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следвало да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума, като се сочи, че на първо място това е съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; а на второ място се сочи, реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Заявява се, че посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор и по този начин нарушава чл.11 от ГПК - принципа за непосредственост в гражданския процес. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните са сключили договор за заем. Посочено е, че при липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор, като се сочи, че е възможно това задължение да произтича от друг източник, както е в настоящия случай, и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник, с допустимите от закона доказателствени средства. Заявява се, че например при липса на писмен договор за заем, не е достатъчно наличието на разписка, в която не е посочено основание за предаването на сумата, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл. 240, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка се сочи съдебна практика. В тази връзка се сочи, че дори и да се приеме, че предаването на паричната сума е установено, то липсват други данни на какво основание е сторено това и не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като даването на парите на ответника, видно от свидетелските показания, твърденията на ищеца в уточняващата молба по делото и нотариалната покана, както и в пледоарията му в с.з 28.02.2020 год. произтичат от друг източник - услуга по консултация във връзка с изготвяне на проект за имот собственост на ищеца. Въз основа на всичко изложено, във въззивната жалба се моли да се постанови решение, с което да се отмени изцяло като неправилно и незаконосъобразно постановеният първоинстанционен акт.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил по делото писмен отговор на възивната жалба, от страна на въззиваемия, ищец К.Т.П., чрез адв. К..
В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. С., пълномощник на жалбоподателя, се поддържа жалбата; заявява се, че нямат доказателствени искания. В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. К., пълномощник на въззиваемия, се взема становище, че жалбата е неоснователна и и се моли да бъде оставена без уважение, като се потвърди първоинстанционното решение; заявява се, че нямат нови доказателства. Допълнително по въззивното дело са постъпили писмени бележки от адв. С., пълномощник на жалбоподателя, с които изразява становище по същество.
Въззивният съд констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд.
В т.н. неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че районният съд се е произнесъл екс петитум. В случая, исковата молба е подадена в съда на 24 юли 2018г., /като е образувано, първоначално, дело в ПОС-с № 1698/18г./; като с разпореждане № 6293/26.07.2018г. исковата молба е оставена от съда без движение,за отстраняване на указани от съда нередовности на исковата молба; с писмена молба от 05 септември 2018г. от страна на ищеца П. се отстраняват неизправности в исковата молба. В молбата ищецът уточнява, че първоначалната уговорка с ответника е била за предаване на сумата от 16 000 лева на ответника за изготвяне от негова страна на проектиране по бъдеща инвестиция на ищеца; но след като в наказателното производство ответникът отрекъл да има такава уговорка, ищецът твърди, че са се споразумели ответникът да върне сумата, като погасяване на получен заем от ищеца; като всички уговорки между тях са постигнати устно; заявява, че сумите са предадени от ищеца лично на ответника, съответно, на 7 и 13 януари 2014г. – по 5000 лева, на 27 януари същата година – 5000 евро и на 14 февруари същата година – 6000 лева, като всички предавания на сумите са ставали в ресторант „Острова“, който бил собственост на ищеца. Отново, с разпореждане № 7326/10.09.18г. съдът приема, настоящата молба да се счита за неразделна част от исковата молба, както и я оставя без движение, относно, неизпълнение на част от указанията, дадени на ищеца с предходно разпореждане от 26.07.18г., /лист 16 от гр.д.№1698/18г./. Отново, с писмена молба от 10.10.2018г., ищецът изпълнява указанията на съда, като: Коригира момента на предаване на сумата от 5000 евро, като заявява да е предадена на ответника – в края на м.януари 2014г.,/за разлика от неточното посочване в исковата молба, че това е станало в началото на пролетта/; заявява отново, че последната постигната между страните уговорка, след като ответникът не изпълнил обещанието си за проектиране на инвестиция на ищеца, била ответникът да върне сумата като погасяване на получен заем, като всички уговорки между тях са устни, /лист 21 от гр.д.№1698/18г./. Отново, с Разпореждане №8294/11.10.2018г. съдът оставя исковата молба без движение, за отстраняване на неотстранени нередовности на исковата молба, с горепосочените молби на ищеца. Отново, с писмена молба на ищеца от 29.10.2018г. се изпълняват указанията на съда, както следва: Заявява се, че устните уговорки с ответника са за предоставяне на всяка една от предадените суми в заем, при поето от ответника задължение за връщане; не е определян срок за връщане на дадената сума, а поискването ищецът е направил с исковата молба –чл. 240 ал.4 от ЗЗД, което моли да се счита като покана завръщане на дължимото. Заявява, че за всяка една предадена процесна сума тези уговорки са правени поотделно; след предаването на последната сума са постигнали уговорка, че цялата сума от 26 000 лева е дадена в заем, като предаването на същата е станало на части; уговорките са направени веднъж при предаването на всяка отделна сума и след предаването на последната сума е постигната и последната договорка, че общо претендираната сума от 26 000 лева, е дадена в заем, /лист 25 от гр.д.№1698/18г./. С Определение № 2125, в з.з. от 15.10.2019г., окръжният съд прекратява производството по гр.д.№1698/18г. по описа на ПОС, поради неподсъдност на исковете, предмет на спора, на окръжен съд като първа инстанция; като след стабилизиране на определението, делото е изпратено за разглеждане на РС-Пловдив като първа инстанция, /лист 73 от гр.д.№1698/18г./.
Предвид което
и предявеният иск се разглежда в образуваното гр.д. № 18956/19г. по описа на
РС-Пловдив, като първоинстанционен съд. В първо с.з. на 20.01.20г. районният
съд изготвя доклад по делото, като посочва правното основание на иска-чл. 240
от ЗЗД, разпределя доказателствената тежест между страните, като посочва, че
ищецът следва да докаже предоставянето на сумите на ответника, както и техния размер,
като е посочено, че за ответника няма обстоятелства, които да бъдат възложени в
тежест на доказване. Представителите на страните, съответно, адв. К., както и
адв. С., особен представител на ответника, заявяват, че нямат възражение по доклада.
Предвид изложените обстоятелства, въззивният съд не намира за основателно оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд се е произнесъл по обстоятелства и факти, които били въведени от ищеца едва след приключване на съдебното дирене. В случая, съдът се произнася по въведени от ищеца факти и обстоятелства в исковата молба, вкл. с молбите за уточняване на исковата молба, които се считат за неразделна част от нея, като след приета правна квалификация на иска по чл. 240 ал. 1 предл. първо от ЗЗД съдът се произнася, именно, по иска, с който е приел, че се явява сезиран. При което и постановеното решение на първоинстанционния съд, по предявения иск, се явява допустим съдебен акт.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява частично основателна, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с
което уважава предявения осъдителен иск по чл. 240 от ЗЗД, районният съд излага
съображения: С оглед установените факти приема, че ищецът е влязъл в отношения с ответника по повод предоставяне
на консултантски услуги, като във връзка с това са били предоставени на два
пъти суми от по 5000 лева; впоследствие е била предоставена като заем сума от
16000 лева; като ответникът не е изпълнил поетите към ищеца задължения във
връзка с консултиране, и същевременно признава получаването на сумата от 16000
лева, за която твърди, че е заем. С отправената нотариална покана, ищецът,
който е кредитор и комуто е било известно становището на ответника, че сумите
са предоставени в заем, е обективирал съгласие отношенията между него и
ответника да бъдат преоформени като такива по договор за заем. Предвид което
съдът приема, че е налице съгласие от страна на кредитора относно подновяване
на вземането по смисъла на чл.107 ЗЗД; като по този начин всички съществуващите
стари правоотношения между страните – това във връзка с връщане на сумите
предоставени за консултантски услуги и другото относно предоставяне на суми в
заем, са се погасили, като е възникнало едно ново правоотношение - заемно. При
което приема, че съгласно чл.240 ЗЗД заемателят следва да върне на заемодателя
дадената парична сума, и тъй като определеният от кредитора срок по
нотариалната покана е изтекъл ответникът дължи връщане общо на сумата предмет
на иска – 26000 лв. Намира и за неоснователно
възражението на особения представител на ответника относно наличие на
изтекла погасителна давност, тъй като срокът на давността в случая е по чл. 110 ЗЗД - пет години и след като срокът
започва да тече от датата на подновяването на вземането, то към момента на
завеждане на иска не е изтекъл.
Въззивният съд
след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно правомощието
си по чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и
след преценка съгласно чл. 235 ал. 2 и чл. 12 от ГПК на приложените по делото и
относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Страните не
спорят относно установени с допустими доказателствени средства в
първоинстанционното производство обстоятелства, както следва:
Установява се
от събраните по делото гласни доказателства, както и от приложената преписка на
Районна прокуратура Пловдив, че ищецът и ответникът са се познавали, тъй като
ответникът бил клиент в притежавания от П. ресторант.
Относно даденото от ответника признание в материалите по досъдебно производство № 11375/2015г. по описа на Районна прокуратура, респективно досъдебно производство № 12/2015г. на Икономическа полиция при ОД на МВР, са допуснати от районния съд, при режим на призоваване, свидетели на ищеца, лицата Т. К. П., И. И. У. и И. Ж. Г., като са изискани и горепосочените материали по досъдебно производство.
От показанията на свидетеля Т. К. П., син на ищеца, е видно, че същият помага на баща си, който е собственик на комплекс „Острова“ на Гребната база, като през 2014г. баща му е имал връзки с Д.И.; като баща му е давал пари на Д.. Свидетелят е присъствал на всички случаи на даване, като на три пъти били давани парите, първият път – два пъти по 5000 лева- в началото на годината на 2014г.; после, към средата, му са дадени наведнъж още 10 000 лева и третия път- в началото на февруари, същата година, пак 10 000 лева. Парите ги взимали от счетоводството, свидетелят лично ходел да ги взема и ги давал на ръка, това били средства от търговската дейност на баща му; по този повод ги разпитвали в полицията и така го обяснил и там. Д. пред полицията си признал, че дължи 16 000 лева. Свидетелят заявява, че лицето И. У. лично бил със свидетеля на втората сума от 10 000 лева, заедно били до счетоводството, У.му бил придружител, когато дал парите на Д.; другият свидетел работел като общ работник в заведението. Свидетелят взимал парите от тяхната счетоводителка М., като счита, че най-вероятно има подписани документи. Парите ги дал на Д., но не знае за какво точно му трябвали тези пари, не знае какъв е характерът на уговорката между баща му и Д..
От показанията на свидетеля И. Ж. Г., б.р., е видно, че същият познава К.П., тъй като от доста години работел при него; през 2014г. е работил на ресторант „Острова“. Познава и Д.С.И.. Станал свидетел. Знае за 26 000 лева, които са дадени от К. на Д., дадени на части. С Т.,/свидетелят Т. П.-б.м./, към края на януари били до счетоводителката да вземат парите 10 000 лева и ги предали на Д., но не знае за какво му са дадени тези пари. По този повод свидетелят е викан в полицията, Д. признал, че има да дава пари. Знае и за други суми, но не е присъствал на даването им, не знае дали е имало уговорка за връщане на пари.
От показанията на свидетеля И. Ж. Г., б.р., е видно, че същият е работи през 2014г. при К.П. като общ работник. Познава лицето Д., идвал е много пъти в ресторанта, познавали се с К. много добре, пиели и ядели понякога заедно. В началото на януари, носел дърва за камината, и видял как К.П. дава пачка пари с бандерол,по 50 лв, на Д., като Д. приел парите. Мисли, че някаква услуга щял да извършва, но не може да каже. Не е присъствал на други случаи.Свидетелят го викали в полицията за показания, не знае дали са върнати парите.
От Протокол за разпит на свидетел от 06.04.2015г., /лист 41 от горецитирана прокурорска преписка №11375/14г. по описа на РП-Пловдив/, е видно, че лицето Д.С.И., с ЕГН **********, отрича да е вземал на два пъти през януари 2014г. сумата от 10 000 лева от К.П., както и да е получавал от него сумата от 10 000 лева през януари 2014г. за да изготви и внесе от името на неговата фирма проектна документация; както и не е искал в края нам. януари 2014г. още десет хиляди лева от К.П. като консултантско възнаграждение; не е искал сумата от 6000 лева от К. през февруари 2014г. за да внася проекта му за одобрение; не бил получавал сумата от 26 000 лева през януари и февруари 2014г. от К.. В същият протокол, Д.С.И. признава, че през април 2014г. К. му бил дал като личен заем 5 000 евро, а през май 2014г.- още 6 000 лева, като тези пари му ги дал като физическо лице, а не от името на неговата фирма „Парапанови-98“ ООД. Документи и договор за парите, които му ги дал като заем не са подписвани. Парите не били давани в присъствие на сина на К.П., или на свидетели. Признава, че не е върнал този заем на К.П., тъй като е във финансово затруднение към момента, а и двамата не са се уговаряли за срок на връщане. Обещава, че ще му ги върне в кратък срок, когато има възможност. Признава, че през есента на 2014г. се срещнал случайно с К., тъй като живеел в района, където е неговият ресторант, и тогава К. поискал да му върне тези пари, /заетите 5 000 евро и 6000 лв/.
От дадено на 27.11.2014г. Обяснение от М. П. Н., /лист 28 от горецитирана прокурорска преписка №11375/14г. по описа на РП-Пловдив/, е видно, че същата е обслужвала счетоводно фирми на ответника Д. до началото на 2013г.; като в края на 2013г. е запозната от страна на Д. с К.П. по повод на неговата фирма за счетоводно обслужване, както и че в началото на 2014г. при нея е идвал на няколко пъти Т. П. и заявявал направени плащания, като служебен аванс за изготвяна на проектна документация; като сумите, които са осчетоводени като служебен аванс за изготвяне на проектна документация са на: 07.01.2014г.-5000лв; 13.01.2014г-5000 лв; 27.01.2014г.-10 000 лв; 14.02.2014г.-6000 лв. Видно е, че на лист 19-22 от горецитираната прокурорска преписка, са приложени издадените от фирмата на ищеца РКО, съставени от М. П. Н., съгласно даденото от същата обяснение.
От гореизложените обстоятелства въззивният съд приема следните фактически и правни изводи:
От преценката на доказателствата, поотделно и съвкупно, въззивният съд не намира да са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 107 от ЗЗД за новиране на задължение на ответника по отношение на ищеца. По делото не са налице каквито и да е доказателства, както писмени, така и събрани чрез показанията на разпитаните свидетели, от които да се приеме от съда несъмнен, положителен извод, че между страните е съществувало старо задължение, в случая, твърдяно да е произтичащо от сключен между тях устен договор за услуга, /консултантска/ относно изготвяне и одобряване на проект, която да бъде извършена от ответника за сметка на ищеца, и във връзка с която да са броени парични средства от страна на ищеца на ответника, за исковия период на 2014 година. В тази насока, нито са налице признание от страна на ответника, нито са налице данни от показанията на тримата разпитани свидетели на ищеца в първоинстанционното производство; те заявяват, че не знаят за какво са давани пари от ищеца на ответника. Т.е, не се доказва по делото наличие на стар дълг,който се погасява, което е първото условие за валидност на новацията. В т.н., не са налице и писмени доказателства, в т.ч. и от РКО, /приложени в прокурорската преписка/, издадени, едностранно – от ищцовата страна. Предвид което, безпредметно, се явява обсъждане на останалите условия за валидност на новацията, в т.ч. възникване на нов дълг на мястото на стария, отлика между погасения и новосъздадения дълг, способност на страните да правят такъв „отказ от право“, както и намерение за новиране, тъй като е кумулативно изискването за наличие на тези условия за валидност на новацията.
От друга страна, въззивният съд намира, че между страните са създадени облигационни отношения, породени от устен договор за заем, видно от дадено признание от ответника, находящо се в прокурорска преписка, горецитирана, както и е видно и от показанията на разпитаните по първоинстанционното дело трима свидетели на ищеца. От показанията на тримата свидетели се установява предаване на пари от ищеца на ответника, като според св. П., тези пари били давани на три пъти, първия път – два пъти по 5 000 лева, в началото на 2014г., после още 10000 лева, а третия път – в началото на февруари 2014г., пак 10 000 лева; т.е. дадени общо 30 000 лева; но самият свидетел не знае за какво точно са трябвали тези пари на Д.. Другият свидетел У. е присъствал на второто даване на сумата 10000 лева, края на януари 2014г., но и неговите показания не съдържат данни защо са били дадени тези пари на Д.. Третият свидетел Г., знае за давани пари от К.П. на Д. януари 2014г., по 50 лв, но неговите показания не съдържат данни за размера на парична сума, и защо са били дадени тези пари на Д.. Предвид което и въззивният съд приема, че при доказателствена тежест за ищеца съгласно чл. 154 ал. 1 от ГПК по делото не са налице доказателства, от които съдът да има възможност да направи несъмнен, положителен извод за наличието на заемно правоотношение между страните, произтичащо от устен договор, с което ищецът, като заемодател, да предава в собственост на ответника, като заемател, парични средства, а заемателят да се задължава да върне заетата сума на заемодателят, относно исковата сума възлизаща в общ размер на 26 000 лева.
От друга страна, въззивният съд намира, че с оглед признанието на ответника, дадено в писмено обяснение в горецитирана прокурорска преписка, че ищецът му е заел суми, възлизащи в общ размер на 16 000 лева през 2014г., които ответникът се е задължил да му ги върне, макар и без предварително определен срок, следва да бъде прието и с оглед разпоредбата на чл.175 от ГПК, че между страните са налице правоотношения, произтичащи от устен договор за заем, съгласно чл.240 ал. 1 от ЗЗД; като ответникът дължи връщане на заетата сума на ищеца в размер на 16 000 лева, ведно със законната лихва считано от датата на постъпване на исковата молба в съда – 24.07.2018г., така както е претендирано от ищеца,/вж. молба от 29.10.18г./, до окончателното изплащане на сумата. Поради което въззивният съд намира, че предявеният иск по чл. 240 ал. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен за доказания размер възлизащ общо на сумата от 16000 лева, ведно със законната лихва, считано от 24.07.2018г.до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до предявения размер 26000 лева, предявеният иск следва да бъде отхвърлен като недоказан, при което и неоснователен, ведно със законните последици.
Предвид изложеното въззивният съд приема, че решението на районния съд следва частично да бъде отменено – за разликата над доказания размер 16 000 лева до претендирания размер 26 000 лева, за която разлика искът следва да бъде отхвърлен като недоказан и неоснователен. В останалата част, с която искът по чл. 240 ал.1 от ЗЗД е уважен в размер на сумата до 16 000 лева, решението на районния съд следва да бъде потвърдено като обосновано и правилно, ведно със законните последици.
Поради частична основателност на предявения иск и съгласно чл.78 ал. 1 от ГПК ищецът има право на направени в първоинстанционното производство разноски, съразмерно на уважения иск, възлизащи в общ размер на сумата от 1508.92 лв, /като общо направени разноски са 2452 лв= 104лв,ДТ,+ 938лв,ДТ,+5лв,уд-е,+5лв,уд-е+1400лв,адв.възн-е/, платими от ответника.
Поради частична неоснователност на въззивната жалба и по арг.от чл. 78 от ГПК, въззиваемата страна има право на направени по въззивното производство деловодни разноски за платено адв. възнаграждение, съразмерно на уважения иск, възлизащи в размер на сумата от 800 лв, платими от жалбоподателя, ответник. Като е представен договор за правна защита и съдействие по в.дело за договорено и заплатено адв. възнаграждение от 1300 лв, като е представен и списък за разноски за тази сума.
Въззивният съд констатира, че по делото няма данни за представена вносна бележка от страна на въззиваемия, ищец, за внасяне по депозитна сметка на ОС-Пловдив на сумата от 1000 лева, за възнаграждение за особения представител на ответника, по въззивното дело, адв. И.С.,***. Видно от изричното определение в с.з. от 27.08.20г. въззивният съд задължава ищеца, въззиваем, К. Т. П., чрез пълномощник адв. С.К., да внесе по депозитна сметка на ПдОС, за особен представител, сумата от 1000 лева, за процесуално представителство по въззивното дело, в полза на И.Т.С., особен представител на ответника, жалбоподател, Д.С.И., в десетдневен срок, считано от датата на с.з., и за представяне в същия срок по делото на вносна бележка за внесения депозит. Посочено е, че след изтичане на този срок, ако по делото не бъде представена вносна бележка, за внесен депозит, съдът ще издаде осъдителен диспозитив, както и изпълнителен лист за определената сума.
Въззивният съд намира, че към настоящия момент е изтекъл определения от съда срок за внасяне на депозит, и за представяне на вносна бележка по делото. Поради което и приема, че следва да бъде осъден ищецът, жалбоподател, да внесе по депозитна сметка на ПдОС, сумата от 1000 лева, за особен представител на ответника Д.С.И., адв. И.Т.С.,***, за процесуално представителство по въззивното дело.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановеното
на 12.05.2020г. Решение № 1600 на Пловдивския районен съд, десети граждански
състав, по гражданско дело № 18956 по описа за 2019 година, В ЧАСТТА, с която ОСЪЖДА Д.С.И., ЕГН **********,***, да
заплати на К. Т.П., ЕГН **********,*** Отдих и култура № 40, на осн. чл. 240,
ал.1 ЗЗД, разликата над дължимия размер 16 000
лева до претендирания размер 26000 лв./ двадесет и шест хиляди лева/ по договор
за заем, както и законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2018г. до
окончателното заплащане; и ОСЪЖДА Д.С.И. да заплати на К. Т.П., на осн. чл.78,
ал.1 ГПК, разликата над дължимия
размер 1508.92 лева /хиляда петстотин и осем лева и 92 ст./ до присъдения
размер 2516,20 лв. /две хиляди петстотин и шестнадесет лева и 20 ст. /,
представляваща деловодни разноски, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Т.П., ЕГН **********,***
Отдих и култура № 40, срещу Д.С.И., ЕГН **********, чрез особен представител
адв.И.С.,***,ИСК на основание ч. 240 ал. 1 от ЗЗД, за сумата, представляваща разликата над дължимия размер
16 000 лева, /шестнадесет хиляди лева/, до претендирания размер 26000 лв./
двадесет и шест хиляди лева/ по договор за заем, както и законната лихва върху
главницата, считано от 24.07.2018г. до окончателното заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата
ЧАСТ, с която ОСЪЖДА Д.С.И., ЕГН **********,***, чрез особен представител адв. И.С.,***,
да заплати на К. Т.П., ЕГН **********,*** Отдих и култура № 40, чрез адв. С.К.,
на осн. чл. 240, ал.1 ЗЗД, сумата 16 000 лева, /шестнадесет
хиляди лева/ от претендирания размер 26 000 лв./ двадесет и шест хиляди лева/
по договор за заем, както и законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2018г.
до окончателното заплащане.
ОСЪЖДА Д.С.И., ЕГН
**********,***, чрез особен представител адв. И.С.,***, да заплати на К. Т.П.,
ЕГН **********,*** Отдих и култура № 40, чрез адв. С.К.,сумата от 800 лева
/осемстотин лева/, направени деловодни разноски по въззивното дело за
адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА К. Т.П.,
ЕГН **********,*** Отдих и култура № 40, чрез адв. С.К.,да заплати по депозитна
сметка на Окръжен съд – Пловдив, сумата от 1000 лева /хиляда лева/,
представляваща възнаграждение по въззивното производство за особения
представител на ответника Д.С.И., адв.И.Т.С.,***.
РЕШЕНИЕТО на
въззивния съд може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/