№ 132
гр. Смолян, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Петър Хр. Маргаритов
Членове:Тоничка Д. Кисьова
Петранка Р. Прахова
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело
№ 20255400500187 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 380/11.11.2024г., постановено по гр.д.№ 848/2023г. по описа на Районен
съд-Смолян е признато за установено в отношенията между „К. ****“ ЕООД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр.Ч., ул.“Ш.“ №*, и „В. Д.“ ЕООД,с ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление гр.С.,ул.“Д. В.“ 01, по искове на „К. ****“ ЕООД с правното основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че „В. Д.“ ЕООД, с ЕИК
*******, дължи за плащане на „К. ****“ ЕООД сумата в размер на 8 745,71 лева, представляващи
задължения за доставен дървен материал по Споразумение от 08.03.2023г. между тях по фактури
№299/09.08.2022г.,№307/07.09.2022г., №308/08.09.2022г. и №312/22.09.2022г., ведно със законната
лихва върху главницата от 12 745,71 лева, считано от 20.06.2023г. до 20.03.2024г. и върху сумата от
8745,71 лева след датата 20.03.2024г., до окончателното им изплащане, за които вземания е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК с №257/29.06.2023г. по
ч.гр.дело №588/2023г. по описа на РС- Смолян. Отхвърлен е предявения иск от „К. ****“ ЕООД, с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.Ч., ул.“Ш.“ №*, срещу „В. Д.“ ЕООД, с ЕИК
*******, седалище и адрес на управление гр.С., ул.“Д. В.“ 01, в частта да бъде признато за
установено, че „В. Д.“ЕООД, с ЕИК *******, дължи за плащане на „К. ****“ ЕООД сумата за
разликата над уважените 8 745,71 лева, представляващи задължения за доставен дървен материал
по Споразумение от 08.03.2023г. между тях по фактури №299/09.08.2022г., №307/07.09.2022г.,
№308/08.09.2022г. и №312/22.09.2022г. до пълния претендиран размер от 12 745,71 лева, поради
направеното плащане в хода на производството по делото. Осъдено е „В. Д.“ ЕООД, с ЕИК
*******, да заплати на „К. ****“ ЕООД, направените съдебни разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. №588/2023г. по описа на РС- Смолян в размер на 1 212,52 лева, и за
1
исковото производство по гр.д. №848/2023г. по описа на РС- Смолян в размер на 1 872,42 лева.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 8237/17.12.2024г. от „В. Д.“
ЕООД, чрез пълномощника му адв.Н. М. в осъдителната му част с оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност. Излагат се доводи, че районният съд неправилно е приел, че са налице
предпоставките на чл.237 от ГПК и е постановил решение в хипотеза на признаване на исковата
претенция. Твърди се, че този извод не почиват нито на фактите по делото, нито на изявленията
на страните. Приемайки, че са налице предпоставките на чл.237 от ГПК, съдът не е изложил
мотиви обосноваващи осъдителното решение по предявените искове. Твърди се, че решението е
неправилно и в частта му за присъдени в производството разноски, тъй като съдът не е взел
предвид направеното възражение за прекомерност на разноските, и ги е присъдил в пълния им
претендиран размер, като не е съобразил фактическата и правна сложност на спора. Моли да бъде
отменено първоинстанционното решени в обжалваната му осъдителна част, алтернативно да бъдат
намалени присъдените разноските по делото.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№
2450/19.03.2025г. от „К. ****“ ЕООД, чрез пълномощника му адв.Б. К., в който се оспорва същата
като неоснователна. Сочи се, че решението не страда от пороци и същото е постановено в
хипотезата на признаване на иска съгласно разпоредбата на чл. 237 от ГПК. При тази хипотеза е
достатъчно в решението да се укаже, че то се основава на признанието на иска,както е постъпил
първоинстанционният съд. Решението е законосъобразно и в частта му относно уважения размер на
адвокатското възнаграждение, което е присъдено в съответствие с изискването на разпоредбата на
чл. 7 ал.2 т.З от Наредба №-1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В съдебно заседание жалбоподателят „В. Д.“ ЕООД, чрез пълномощника си ядв.М. в
представено писмено становище поддържа въззивната си жалба.
Въззиваемият „К. ****“ ЕООД, чрез пълномощника му адв.Б. К. оспорва въззивната
жалба.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба,
възраженията в отговора и след преценка на събраните подлото доказателства счита, че въззивната
жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение,
преценено по ред ана чл.269 от ГПК е валидно, а в обжалваната част е допустимо и правилно по
следните съображения:
Районният съд е бил сезиран с предявен от „К. ****“ ЕООД срещу „В. Д.“ ЕООД
установителен иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1
от ЗЗД да се признае за установено, че съществува вземане на „К. ****“ ЕООД спрямо „В. Д.“
ЕООД в размер на 12 745,71 лева за доставен дървен материал по по фактури №299/09.08.2022г.,
№307/07.09.2022г., №308/08.09.2022г. и №312/22.09.2022г. и Споразумение от 08.03.2023г. ,
сключено между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.06.2023г. до
окончателното изплащане на сумата и направените разноски в размер на 1212,52 лева, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
257/29.06.2023г. по ч.гр.д.№ 588/2023г. по описа на Районен съд-Смолян.
В отговора на исковата молба ответникът „В. Д.“ ЕООД, чрез пълномощника си адв.Н.
М., изрично упълномощена от управителя на дружеството В. Г. Г. да признава исканията на
2
другата страна, е признала, че предявеният иск е допустим и „ответното дружество не оспорва
исковата претенция нито по основание, нито по размер“.
Съгласно чл.269 от ГПК по валидността на решението въззивният съд се произнася
служебно, а по допустимостта -в обжалваната част. По останалите въпроси относно правилността
на решението въззивният съд е е ограничен от изложеното в жалбата.
По делото не е спорно, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а относно
правилността му –единствените оплаквания във въззивната жалба се свеждат до това, че
неправилно районният съд е постановил решение при признание на иска, тъй като този извод не
почива нито на фактите по делото, нито на изявленията на страните, като съдът не е изложил и
мотиви обосноваващи осъдителното му решение по предявените искове, както и че неправилно е
присъдил разноски по делото в пълния им размер, въпреки направеното възражение за
прекомерност, като не е съобразил фактическата и правна сложност на спора.
Други оплаквания не се съдържат нито във въззивната жалба, нито в представената
преди откритото съдебно заседание молба, с която се иска даване ход на делото в отсъствието на
пълномощника на жалбоподателя, поради служебната му ангажираност по друго дело.
Посоченото оплакване, че признание на иска не се съдържа в отговора на исковата
молба е абсолютно неоснователно. В отговора на исковата молба ответникът изрично е признал, че
предявеният иск е допустим и „ответното дружество не оспорва исковата претенция нито по
основание, нито по размер“. В първото по делото съдебно заседание от 24.01.2024г. ответното
дружество, чрез пълномощника си отново е потвърдило, че не оспорва дължимостта на
претендираната сума, но има затруднения с плащането, като е поискано делото да бъде отложено и
да бъде дадена възможност на страните да постигнат спогодба, което искане съдът е уважил. В
следващото съдебно заседание, проведено на 07.02.2024г. страните са заявили, че са постигнали
съгласие за спиране на производството по делото на основание чл.229,ал.1,т.1 от ГПК и с
протоколно определение от същата дата производството по делото е спряно на посоченото
основание по съгласие на страните. По молба на ищеца делото е възобновено на 01.07.2024г. и е
насрочено за 11.10.2024г. В проведеното съдебно заседание ищецът е направил признание, че в
хода на производството ответникът е заплатил 4000 лева от дължимата сума на 20.03.2024г. С оглед
заявеното от ищеца искане за постановяване на решение по реда на чл.237 от ГПК при признание
на иска съдебното дирене е прекратено и е постановено обжалваното решение при признание на
иска.
Съгласно чл.237,ал.1 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът
прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, а съгласно ал.2 от
същата норма в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието
на иска. Именно това отличава решението при признава на иска, по което съдът не следва да
излага мотиви, освен да посочи, че е при признание на иска, от решение по чл.235 от ГПК, което
следва да бъде мотивирано. Затова неоснователно е и оплакването във въззивната жалба, че
обжалваното решение не е мотивирано.
Неоснователно е твърдението, че постановеното по реда на чл.237 от ГПК решение при
признание на иска не се основава на изявление на страните. Както се посочи по-горе, както в
отговора на исковата молба, така и в съдебно заседание ответникът изрично е признал иска и
ищецът е поискал постановяване на решение при признание на иска, като ищецът изрично е
признал неизгодния за него факт, че в хода на производството ответникът на 20.03.2024г. е погасил
3
частично в размер на 4000 лева претендираното вземане от 12 745,71 лева, поради което в
пледоарията си ищецът е поискал от съда да съобрази, че претендираната главница е с 4000 лева
по-малко, с което районният съд се съобразил в постановеното решение. Правилно е определена и
дължимата лихва върху сумата от 12 745,71 лева, считано от 20.06.2023г. до частичното
доброволно плащане на сумата от 4000 лева 20.03.2024г. и върху сумата от 8745,71 лева след
20.03.2024г., до окончателното изплащане на сумата.
Неоснователно е и искането за отмяна на първоинстанционното решение, в частта му за
разноските за адвокатско възнаграждение, поради прекомерност на същото. В
първоинстанционното производство са претендирани 950 лева за адвокатското възнаграждение и
300 лева за изпълнителното производство по обезпечаване на иска, за които са представени
доказателства, че са направени. Искът е предявен за сумата от 12745,71 лева. Съгласно
разпоредбата на чл.7,ал.2,т.3 от Наредба № 1/09.07.2004г.за възнаграждения за адвокатска работа
дължимото адвокатско възнаграждение при посочения материален интерес е в размер на 1547 лева.
Освен това са проведени три открити съдебни заседания, в които процесуалният представител на
ищеца се е явявал, за което съгласно чл.7,ал.9 от Наредбата му се дължат още 250 лева или общо
1747 лева Претендираното адвокатско възнаграждение от 950 лева е с 797 лева по-малко от
предвиденото, поради което не може да се приеме твърдението на жалбоподателя, че е прекомерно.
Не е прекомерно и претендираното адвокатско възнаграждение от 300 лева за изпълнителното
производство по обезпечаване на иска, тъй като съгласно чл.10,ал.1, т.1 от Наредбата за образуване
на изп.дело е предвидено възнаграждение от 200 лева, а по т.2 –за процесуално представителство-
1/2 от съответното възнаграждение по т.7,ал.2 или 773,50 лева или общо 973,50 лева, което е
значително повече от претендираното и затова същото не е прекомерно.
С оглед изложеното първоинстанционното решение, в обжалваната му осъдителна част
е правилно и ще следва да бъде потвърдено.
Ще следва на основание чл.81 във вр. с чл.78,ал.3 от ГПК да бъде осъден жалбоподателя
да заплати на въззиваемия направените по делото разноски за въззивна инстанция в размер на 1540
лева за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 380/11.11.2024г., постановено по гр.д.№ 848/2023г. по описа
на Районен съд-Смолян, в частта му, с която е признато за установено в отношенията между „К.
****“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.Ч., ул.“Ш.“ №*, и „В. Д.“
ЕООД,с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.С.,ул.“Д. В.“ 01, по искове на „К.
****“ ЕООД с правното основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от
ЗЗД, че „В. Д.“ ЕООД, с ЕИК *******, дължи за плащане на „К. ****“ ЕООД сумата в размер на 8
745,71 лева, представляващи задължения за доставен дървен материал по Споразумение от
08.03.2023г. между тях по фактури №299/09.08.2022г.,№307/07.09.2022г., №308/08.09.2022г. и
№312/22.09.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от 12 745,71 лева, считано от
20.06.2023г. до 20.03.2024г. и върху сумата от 8745,71 лева след датата 20.03.2024г., до
окончателното им изплащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК с №257/29.06.2023г. по ч.гр.дело №588/2023г. по описа на РС-
4
Смолян и в частта, с която е „В. Д.“ ЕООД, с ЕИК *******, е осъдено да заплати на „К. ****“
ЕООД, направените съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №588/2023г. по описа
на РС- Смолян в размер на 1 212,52 лева, и за исковото производство по гр.д. №848/2023г. по описа
на РС- Смолян в размер на 1 872,42 лева.
ОСЪЖДА „В. Д.“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.С.,ул.“Д.
В.“ 01 да заплати на „К. ****“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.Ч.,
ул.“Ш.“ №* направените във въззивната инстанция съдебни разноски в размер на 1540 лева за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5