№ 623
гр. Бургас, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20212100500803 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Изток Инвест 96“ ЕООД с ЕИК-*********,
представлявана от управителя Огнян Любенов Статев, седалище и адрес на управление в
гр.София, ул.История Славянобългарска № 7, заявена чрез упълномощен процесуален
представител адв. Миглен Тодоров от АК-Варна, съдебен адрес гр.Варна, ул.Георги
Бенковски № 90, ет.3, офис 12 против Решение № 260046/01.04.2021г. по гр.д.№ 540/2020г.
по описа на РС-Карнобат.
С обжалваното решение е отхвърлена като недоказана по своето основание и
погасена по давност осъдителната претенция на „Изток Инвест 96“ ЕООД с ЕИК-
********* против А. ИВ. В. с ЕГН-********** за сумата от 15 000лв., представляваща
главница по договор за заем от 16.05.2015г., ведно със законната лихва върху главницата,
начиная от датата на подаване на исковата молба, както и сумата от 7610,51лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 17.07.2015г. до 15.07.2020г. и са
възложени в тежест на въззивника-ищец сторентие от въззиваемия-ответник съдебни
разноски в исковото производство.
Решението се обжалва като неправилно, необосновано и постановено при
съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се неоснователност на иска. По-
конкретно се навежда, че първоинстанционния съд в нарушение на процесуалния закон е
отхвърлил своевременно направено от ищеца изменение по реда на чл.214 ГПК, с което е
заявено в условията на евентуалност искане ответникът да бъде осъден да заплати търсените
суми и като платени без основание по смисъла на чл.59 ЗЗД. Поради това се моли за
разглеждане и произнасяне от въззивния съд, а при преценка за недопустимост, се моли
делото да бъде върнато на РС-Карнобат за произнасяне по евентуалния иск. Отделно се
считат за неправилни изводите на съда в обжалваното решение досежно основателността на
претенцията, и по-точно че не се установява облигационна връзка между ищцовото
дружество и ответника. В този смисъл навежда, че съдът не е дал изрични указания до
1
въззивника ищец за липса на представени доказателства относно твърденията в исковата
молба за сключен договор за заем между страните по делото. Моли, поради посочената в
жалбата непълнота на доклада по делото, въззивният съд да му предостави възможност да
посочи относими по делото доказателства за сключване на процесния договор. Твърди се
още че решението е неправилно поради това, че не е извършена пълна и съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, поради което и съдът не е дал обоснован правен
извод за наличието на облигационно отношение между страните, които са сключили договор
за заем, по силата на който въззивникът-ищец търси връщане на заетата сума, ведно с
обезщетение за забавено плащане. За обосноваване на това становище в жалбата е извършен
собствен анализ на доказателствата по делото. Отделно се навежда неправилност на извода
на съда в обжалваното решение за изтекла погасителна давност с позоваване на чл.3, т.2 от
Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците, както и пар.13 от
ПЗР на ЗЗ, съгласно които давността е спряла да тече считано от 13.03.2020г.
Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
въззиваемият ответник да бъде осъден да заплати на въззивника-ищец сумата от 15 000лв.,
представляваща главница по договор за заем от 16.05.2015г., ведно със законната лихва
върху главницата, начиная от датата на подаване на исковата молба, както и сумата от
7610,51лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 17.07.2015г. до 15.07.2020г.,
като се претендират сторените съдебни разноски в първоинстанционното и въззивно
производство.
Евентуално в случай, че не се приеме по делото наличие на валидно сключен заемен
договор за посочената в исковата молба сума, то се счита, че сумата е била получена от
ответника без основание, поради което последния се е обогатил неоснователно за сметка на
ищеца.
В законния срок въззиваемият А. ИВ. В. с ЕГН-**********, чрез своя процесуален
представител адв.Светла Гонкова-Трайкова от БАК е депозирал отговор, с който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Моли, обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Изложени са подробни съображения, съпроводени с анализ на
доказателствата по делото, възоснова н акоито въззиваемата страна намира, че обжалваното
решение е правилно, като правните изводи са обосновани и почиват на извършена пълна и
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Поддържа възражението си,
изложено в о.с.з. пред КРС от 04.11.2020г., че е недопустимо в рамките на висящото
производство ищецът да предяви нов иск при условията на евентуалност, поради което
правилно съдът правилно не е приел за разглеждане като недопустимо искането, оправено
по реда на чл.214 ГПК. В случай, че взе пак се намери за допустимо от въззивния съд тази
претенция се счита за погасена по давност, като са изложени аргументи в тази насока. Не е
взето отношение по стореното доказателствено искане във въззивната жалба. Не ангажира
нови доказателства, няма доказателствени искания. Претендира присъждане на разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК против акт на съда, подлежащ на
обжалване, от легитимирано лице, поради което е допустима.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид изложеното по-горе и събраните по делото
доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Видно от приложенията първоинстанционното производство е било образувано по
искова молба от „Изток Инвест 96“ ЕООД с ЕИК-********* за осъждане на А. ИВ. В. с
ЕГН-********** да заплати на ищеца сумата от 15 000лв., представляваща главница по
устен договор за заем от 16.05.2015г. със срок на връщане до 16.07.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от датата на подаване на исковата молба, както и
сумата от 7610,51лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 17.07.2015г. до
15.07.2020г.
Предявените искове са с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Твърди се в обстоятелствената част на исковата молба, че в деня на сключване на
2
договора за заем за обезпечаване на изпълнението му заемателят е издал в полза на
заемодателя два броя записа на заповед от 16.05.2015г., всяко от които за сума от 7 500лв.,
която следва да бъде изплатена по посочената с/ка на ищеца. За предаването на сумата са
подписани от ответника две разписки съответно от 16.05.2015г. за сумата от 7500лв. и от
16.06.2015г. за сумата от 7500лв.. Тъй като падежът за връщане на заетата сума е настъпил, а
заемателя не е върнал посочената сума се предявява настоящата претенция. Претендира се и
обезщетение за забавено изпълнение за периода от 17.07.2015г. до 15.07.2020г. в размер на
законната лихва върху главницата в размер на 7610,51лв..
Ответникът с депозирания писмен отговор е оспорил исковете като неоснователни.
Твърди се, че между страните не е сключван неформален договор за заем, ответникът не е
получавал посочените суми със задължение да ги върне, както че подобен договор не е
обезпечаван със записи на заповеди. На свой ред ответникът твърди, че между страните е
съществувало трудово правно отношение, по силата на което ищецът е бил работодател, а
ответникът е заемал длъжност шофьор-снабдител и като такъв е доставял входни и
интериорни врати на територията на цялата страна. С оглед трудовите си функции
ответникът е получавал и отговарял за стоки на значителна стойност, като при доставката
им е получавал съответното заплащане от всеки клиент. Посочва, че поради зачестили
присвоявания от служители на ищеца, управителите настоявали служителите, които са
материалноотговорни лица и в частност ищецът да попълват документи за парични суми без
дата. Когато трудовият договор на ответника бил прекратен на 19.05.2015г., той получил
уверение от ръководството на ищцовото дружество, че всички документи са унищожени.
Ответникът твърди, че не си спомня конкретни дати, суми и съдържание на подписаните в
този период от него документи, но твърди, че попълнените от него документи предхождат
значително времето на прекратяване на трудовия му договор. Твърди, че представяните от
ищеца разписки не установяват основанието за получаване на описаната в тях сума-
предаване на пари срещу задължение за връщане. Навежда, че в двете разписки като платец
не е посочено ищцовото дружество, а имената на физически лица-тогаващните управители
Х. Дамянов и М. Димов, но в разписките те не са посочени в това си качество. Посочва, че
по предходни съдебни производства, по които същите суми са претендирани от ответника
на основание двата записа на заповед, съдилищата са приели, че последните са нищожни.
Твърди, че за първи път от ищеца се твърди, че двата записа на заповед обезпечават заемно
правоотношение, като такова твърдение в предходните съдебни производства не е
навеждано. Счита, че с приложените записи на заповед не се установява връзка с твърдяното
каузално правоотношение, нито може да се установи валидно възникнало съгласие за
връщане на предоставена в заем сума.
По делото са представени два броя разписки, както следва от 16.05.2015г. и от
16.06.2015г., видно от които на посочените дати в гр.Варна А. ИВ. В. с ЕГН ********** е
получил съгласно отразяването в първата от М. Р. Д. ЕГН ********** парична сума в
размер на 7500 лева, а съгласно отразяването във втората разписка А.В. е получил от Х. А.
Д. ЕГН ********** сума от 7500лв..
Представени са и два броя записи на заповед от една и съща дата – 16.05.2015г. с
издадел А.В. за поето задължение да заплати при предявяване на всеки от записите на
заповед суми от по 7500лв., съгласно първата на Х. А. Д., като представляващ и управляващ
ищцовото дружество. Видно от вписано джиро на гърба на този запис на заповед/представен
в оригинал по приложеното ч.гр.д. № 698/2018г. по описа на КРС/ Х. Дамянов е прехвърлил
вземането си на М. Р. Д. идентифициран с лични данни физическо лице, като липсва
отбелязване за друго качество.
Съгласно вторият запис на заповед от 16.05.2015г. А.В. се е задължил да заплати при
предявяване на ценната книга посочената сума от 7500лв. на М. Р. Д., в качеството му на
представляващ и управляващ ищцовото дружество.
В двата записа на заповед, освен че са платими на предявяване е посочен и падеж –
16.07.2015г.. По тези причини с влезли в сила решения по приложените гр.д. № 925/2018г. и
гр.д. № 926/2018г., двете поописа на КРС исковите молби против настоящия ответник, с
3
които са претендирани суми от по 7500лв. на основание цитираните записи на заповед са
отхвърлени, като е прието, че тези записи на заповед от 16.05.2015г. са нищожни като
издадени в противоречие с императивните изисквания на чл.486, ал.1 и ал.2 от ТЗ.
От показанията на разпитания по делото свидетел Б. Ц. се установява, че също е бил
служител в ищцовото дружество за периода от 18.06.2012г. до 23.02.2015г., но не е боравел
със служебни пари. Ответника е бил негов колега във фирмата. Сочи, че ответникът е
работел с материални ценности, като работата му е била свързана с парични средства –
занимавал се с събиране на обороти, продажба на интериорни и входни врати. Свидетелят
посочва, че е чувал от колеги, че много служители на фирмата от София са подписвали
документи и в частност записи на заповеди. Чувал е от колеги, че са подписвали запис на
заповед предимно за други документи не знаел. Не знае защо са подписвали такива
документи, но предполага, че са били като гаранция за да не изчезнат парични средства. Той
самият не е подписвал такива документи, защото не е работил с парични средства и
дейността му е била съвсем различна. Посочва, че ответникът първоначално работел във
Варна, а после от фирмата го преместили в София.
По делото други релевантни доказателства не са представени.
При така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна
страна, за която решението поражда неблагоприятни правни последици. Поради това, е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предметният обхват на въззивното произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от
ГПК. Според правилото на цитираната норма въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Подписано е и е
разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената
защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно, а
подадената срещу него въззивна жалба – неоснователна, по следните съображения:
По твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения с оглед неприето
от съда изменение на иска:
Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. първо от ГПК в първото заседание за разглеждане на
делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника
съдът прецени това за уместно. Ищецът изменя иска си по основание тогава, когато се
позовава на нов юридически факт, от който произтича претендираното с исковата молба
материално право. Новият факт може да бъде въведен наред с първоначалния или ищецът да
се позовава на новия юридически факт вместо заявения с исковата молба. Предприемането
на такова процесуално действие, съставляващо изменение на обстоятелствата, на които се
основава искът, е свързано със спазване на предвидените в ГПК преклузивни срокове - в
първото заседание за разглеждане на делото в общия исков процес / чл. 214, ал. 1, изр. 1
ГПК/ или в срока за допълнителна искова молба в производство по търговски спор/ чл. 272,
ал. 2, изр. 2 ГПК/. По валидно предприето от ищеца изменение на основанието на иска
съдът дължи произнасяне с изрично определение и то след преценка доколко изменението
на основанието е уместно с оглед защитата на ответника (така и Решение № 162 от
17.12.2014 г. по т. д. № 1742/2013 г. на II TO на ВКС). Изменението на иска се допуска по
преценка на съда, тъй като ответникът ще трябва да организира защитата си по нов иск,
който се основава на различен факт.
4
В конкретния случай, първата съдебна инстанция се е произнесла с определение, с
което не е допуснала исканото изменение, като преценката относно обстоятелствата по
чл.214, ал.1, изр.1-во от ГПК не подлежи на проверка. Защитата на страната, която иска
изменение на първоначално заявеното основание, не е ограничена, защото определението
нито прегражда развитието на процеса по първото основание, нито е пречка за предявяване
на новото основани самостоятелно, в отделно производство. Ето защо, след като се е
произнесла по първоначалния иск, производството по който е било висящо, първата съдебна
инстанция не е допуснала процесуално нарушение. Изменение на иска пред въззивния съд, в
това число чрез искане за изменение на доклада, изготвен по първоначално предявения иск
по реда на т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е недопустимо.
Не са налице и твърдяните нарушения за непълнота в доклада на съда довела до
неправилно разпределена от съда доказателствена тежест, в резултат на която ищецът не е
могъл да установи наличието на сключен договор за заем. Видно от протокол от о.с.з.,
проведено на 04.11.2020г.по гр.д. № 540/2020г. на КРС, съдът е направил подробен доклад,
имащ изискуемото по чл.146 ГПК съдържание. Видно от този доклад на ищеца е изрично
указано, че следва „…да докаже при условията на главно и пълно доказване възникналото
между страните облигационно отношение….., както и следва да докаже, че представените
като доказателства разписки произхождат от ответника и същите са свързани с твърдяното
възникнало облигационно отношение, а именно договор за заем и ответника е поел
ангажимента да върне посочените в разписките суми…., да докаже връзката между
посочените в разписките лица и ищцовото дружество, както и че същите са действали в
качеството на управители на ищцовото дружество….; ищецът следва да докаже връзката
между представените разписки и представените ценни книги-записи на заповед…“
Представеният и приет за окончателен, без възражения от страните, доклад по делото не
страда от твърдяната непълнота.
Както правилно е посочено в обжалваното решение, за да бъде успешно проведен
искът по чл.240 ЗЗД ищецът следва при условията на главно и пълно доказване да установи
твърденията си в исковата молба, а именно наличието на договорни правоотношения между
страните, произтичащи от договор за заем, сключен на 16.05.2015г., предоставянето в заем
на ответника на сумата от 15 000 лева и уговореният падеж за връщане на заемната сума
16.07.2015г.. При липса на писмен договор сделката възниква с фактическото предаване на
вещта от заемодателя на заемополучателя срещу поето задължение за връщане от
последния. Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която
търси изпълнение по него, като ищецът трябва да проведе главно доказване на фактите,
изпълващи същественото съдържание на сделката /в т.см.Р. по гр.д.№ 574/2012г. на ВКС, ІV
г.о./.
Споделя се извода на първостепенния съд, че в настоящия случай не са ангажирани
доказателства, годни да обосноват възникването на твърдяната от ищцовото дружество
облигационна връзка и изправността именно на ищеца като кредитора по нея. Това е така,
защото в представените разписки/съответно от 16.05.2015г. и от 16.06.2015г./, липсват
данни посочените в тях суми да съставляват парични средства именно на ищцовото
дружество. Напротив, в разписките е отразено, че посочените в тях физически
лица/идентифицирани с ЕГН, постоянен адрес и № на лични карти/ са предали на
въззиваемия ответник отразените суми от по 7500лв., като няма данни някое от тези
физически лица да е извършило предаването в друго качество. На следващо место в
разписките липсват данни за основанието, поради което посочените в тях суми са предадени
на въззиваемия. Що се отнася до представените два броя записи на заповед от 16.05.2015г.
първо следва да се отбележи, че няма как запис на заповед от 16.05.2015г. да обезпечи
несъществуващ към момента на съставянето й договор за заем/сключен на 16.06.2015г./. На
следващо место с посочените по-горе съдебни решения и определения КРС и БОС са
констатирали нищожността на записите на заповед, доколкото падежът в същите е отразен
по два начина – на предявяване и на определен ден, което се явява нарушение на
императивните изисквания на чл.486, ал.1 от ТЗ. Поради което не може да се приеме за
5
доказано съгласие на страните за уговорен падеж на дата 16.07.2015 г.. По силата на чл.535,
т.2 ТЗ редовният от външна страна запис на заповед материализира само безусловно
обещание на издателя за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е получил
пари от поемателя (в т.см.вж.Р. №88/27.05.201Зг. на ВКС по т.д. №374/2012г., II т.о.). Освен
това, както е посочено по-горе видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 698/2018г.
по описа на КРС, в приложеният запис на заповед от 16.05.2015г. с издадел А.В. за поето
задължение да заплати при предявяване на всеки от записите на заповед суми от 7500лв. на
Х. А. Д., като представляващ и управляващ ищцовото дружество, е вписано джиро съгласно
което Х. Дамянов е прехвърлил вземането си по записа на М. Р. Д. идентифициран с лични
данни като физическо лице, като липсва отбелязване за друго качество.
При така изложеното настоящата инстанция споделя крайния извод, че представените
доказателства не покриват изискването за пълно и главно доказване на твърденията за
сключен договор за заем, при който именно ищцовото дружество е предоставило
претендираните суми на ответника срещу задължението на последния да ги върне на
посочения в исковата молба падеж.
Изложените в този смисъл мотиви на районния съд са правилни и обосновани,
поради което настоящата инстанция препраща към тях на основание чл.272 от ГПК без да ги
пресъздава и допълва.
По тези съображения, жалбата на „Изток Инвест 96“ ЕООД е неоснователна и трябва
да се отхвърли със следващото от това потвърждаване на първоинстанционното решение.
При този изход на спора въззиваемата страна има право на съдебни разноски. Такива
са поискани своевременно в размер на 1000лв. за заплатено адв.възнаграждение, съобразно
представени пълномощно, договор за правна помощ и списък по чл.80 ГПК за въззивната
инстанция, поради което следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260046/01.04.2021г., постановено по гр.д. № 540/2020г.
по описа на Районен съд – Карнобат.
ОСЪЖДА „Изток Инвест 96“ ЕООД с ЕИК-20028575 да заплати на А. ИВ. В. с ЕГН-
********** сумата от 1000лв./хиляда/, представляващи сторените съдебни разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6