Решение по дело №79/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, БУЛСТАТ: *********, гр.София, чрез юрк.К. К., против Решение № 1336/15.11.2024г. на Районен съд - Варна, 38-ми състав, постановено по НАХД № 4097/2024г. по описа на същия съд, с което е от отменен ЕФ № **********, с който за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3, вр. чл.179, ал.3б ЗДвП, на „АВТОТРАНС П.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Б., [жк], [адрес], представлявано от управителя П. Н. П., е наложена имуществена санкция, в размер на 2500,00лв., и в полза на дружеството са присъдени разноски, в размер на 660,00лв.

Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Конкретно сочи, че ВРС е допуснал съществено процесуално нарушение - неправилно в диспозитива е определил съдът, пред който решението може да се обжалва, като по този начин е ограничил правото на защита на всяка от страните. По същество не споделя мотивите на ВРС относно липсата на предвидена възможност за издаването на ЕФ за извършено нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП като в тази връзка се позовава на чл.46, ал.1 ЗНА, на Решение на ВАС № 3326/10.03.2014г. по адм.д. № 9762/2013г. и на мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗДвП като сочи, че точният смисъл на разпоредбите не винаги е буквалния смисъл, поради което разпоредбата трябва да се тълкува с оглед целта на самата правна норма и на нормативния акт като цяло, както и с оглед основните начала на правото. Счита и че ако законодателят е целял да ограничи приложното поле на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП, не би следвало въобще да урежда възможност за налагане на имуществена санкция. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди ЕФ. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай че жалбата не бъде уважена и от ответника се претендира адвокатско възнаграждение, прави възражение за прекомерност.

Ответната страна - „Автотранс П.“ ЕООД, чрез адв.Й. А., оспорва касационната жалба по подробни съображения в писмен отговор вх. № 104315/23.12.2024г. Намира за правилни изводите на ВРС за липсата на възможност за санкциониране на процесното нарушение с електронен фиш, като в допълнение, позовавайки се на практика на Съда на ЕС, сочи, че санкционната разпоредба следва бъде оставена без приложение. Моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и закона, и моли да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна пред ВРС е установено, че в 09:26 часа на 24.02.2022г., в [община], с устройство № 10082 – елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, било установено, че МПС на „АВТОТРАНС П.“ ЕООД - влекач МАН ТГА 18.480, с рег. № [рег. номер], с допустима техническа маса 18000, брой оси - 2, категория Евро 4, в състав с ремарке, с общ брой оси – 5, с обща допустима техническа маса 40000, се движи по път А-2, км. 418+126 с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол - декларация или закупена маршрутна карта - нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, за което бил съставен ЕФ № **********, връчен по надлежния ред.

За да отмени електронния фиш ВРС е приел, че в действащата към датата на установяване на нарушението разпоредба на чл.189ж, ал.1, изр.1 ЗДвП не е предвидена възможност за издаване на електронен фиш за процесното нарушение, поради което е следвало да се издаде АУАН, а впоследствие НП. Към 24.02.2022г. липсва изрична законова разпоредба, предвиждаща възможност да бъде съставен електронен фиш за нарушение по чл.179, ал.3а ЗДвП, като е недопустимо по тълкувателен път и чрез разширително тълкуване на нормата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП, да се приеме, че тя се отнася и до нарушенията по чл.179, ал.3а ЗДвП. Едва с изменението на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП, обн. ДВ, бр.13/13.02.2024г., в сила от 13.02.2024г., законодателят изрично е предвидил възможност за издаване на ЕФ и по отношение на нарушенията по чл.179, ал.3а ЗДвП. По изложените съображения ВРС е приел, че като е нарушил реда за санкциониране, наказващият орган е издал изцяло незаконосъобразен ЕФ, който подлежи на отмяна без да се обсъждат останалите оплаквания за съставомерността на деянието и сроковете по чл.34 ЗАНН.

Така постановеното решение е правилно.

ВРС е установил вярно фактическата обстановка по случая, обсъдил е доводите на страните и събраните доказателства, и е стигнал до обоснован от тях и от закона извод за незаконосъобразност на електронния фиш.

Неоснователно е оплакването, че в диспозитива на обжалваното решение неправилно е определен съдът, пред който същото подлежи на обжалване. В решението е посочено, че „подлежи на обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвяне на мотивите“. Абревиатурата „ВАС“ освен за Върховен административен съд, се използва и за Варненски административен съд, като в случая касаторът е интерпретирал същата правилно и е подал в срок жалба до Административен съд – Варна.

Обосновано от действащата към момента на установяване на нарушението правна уредба и при правилно тълкуване на същата, ВРС е приел, че за процесното нарушение не е било допустимо санкционирането да се извърши посредством съставянето на електронен фиш.

В случая „АВТОТРАНС П.“ ЕООД е санкционирано за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.179, ал.3б ЗДвП. Хипотезата на нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - в действащата към 24.02.2022г. редакция, която изрично предвижда издаването на електронен фиш само за нарушенията по чл.179, ал.3 ЗДвП, които са установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3.

Противно на твърденията на касатора, независимо че в разпоредбите на чл.167а, ал.4 и чл.189ж, ал.7 ЗДвП са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б, разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението по чл.179, ал.3б е следвало да се установи и санкционира по общия ред.

В този смисъл правилно ВРС е съобразил, че това тълкуване се потвърждава от последвалото изменение на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - Доп. - ДВ, бр.13 от 2024г., в сила от 13.02.2024г., при което са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП.

В контекста на доводите в отговора по касационната жалба следва да се посочи и че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение. В този смисъл са Решение на СЕС от 22 март 2017г., Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и С-498/15, Решение на СЕС от 4 октомври 2018г. по дело Dooel Uvoz, С-384/17, както и Решение на СЕС от 21 ноември 2024г. по дело С-61/23.

С последното, Съдът на ЕС е приел, че „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“.

С Решение от 4 октомври 2018г. по дело Dooel Uvoz, С-384/2017г., т.53, СЕС е приел, че т.к. разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62 изисква намесата на държавите членки и им предоставя значителна свобода на преценка, същата няма директен ефект. Обратното тълкуване на практика би довело до премахване на правото на преценка, предоставено единствено на националните законодатели, които следва да разработят подходящ санкционен режим в рамките, определени от чл.9а от Директивата - т.54 от решението.

Според т.55 и т.57 от решението, от това следва, че изискването за съразмерност на наказанията, предвидено в чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, не може да се тълкува в смисъл, че задължава националния съд да замести националния законодател. Въпреки това съгласно постоянната съдебна практика произтичащото от дадена директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по член 4, параграф 3 ДЕС и на член 288 ДФЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи (така и в решения от 14 септември 2016г., Martinez Andres и Castrejana Lopez, C-184/15 и C-197/15, EU:C:2016:680, т.50 и цитираната съдебна практика, и от 24 януари 2018г., Pantuso и др.,C-616/16 и C-617/16, EU:C:2018:32, т.42).

Според т.58 и т.59 от решението по делото Dooel Uvoz, за да изпълни това задължение, принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел (решения от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, EU:C:2016:550, т.43 и от 28 юни 2018г., Crespo Rey, C-2/17, EU:C:2018:511, т.70).

Така, задължението на националния съд да се позове на съдържанието на правото на Съюза, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право (решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, EU:C:2016:550, т.44).

В точка 61 от решението по делото Dooel Uvoz е прието, че въпреки това, от постоянната съдебна практика следва също, че ако не е възможно такова съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат (решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, EU:C:2016:550, т.45).

Именно тази хипотеза е налице в случая. Тъй като разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и 187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата, поради което и единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл.179, ал.3б ЗДвП, вр. чл.187а, ал.2, т.3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

В подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

В случая такава обща санкционна разпоредба липсва. Единствената обща санкционна норма е тази на чл.185 ЗДвП, но същата предвижда единствено налагането на глоба и по арг. от разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗАНН - която изисква случаите, в които на ЮЛ и ЕТ се налагат санкции да са изрично уредени в закон, не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

По изложените съображения обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят сторените в производството разноски, а именно 660,00лв. за адвокатско възнаграждение, което видно от договор за правна защита и съдействие от 03.01.2025г. /л.32/ е изплатено изцяло в брой. Възражението на касатора за прекомерност е неоснователно, т.к. договореното и изплатено адвокатско възнаграждение кореспондира изцяло с фактическата и правна сложност на спора, и с обема на предоставената адвокатска защита, поради което липсват основания за неговото редуциране.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1336/15.11.2024г. на Районен съд - Варна, 38-ми състав, постановено по НАХД № 4097/2024г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК *********, гр.София да заплати на „АВТОТРАНС П.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Б., [жк], [адрес], представлявано от управителя П. Н. П., разноски за производството, в размер на 660 (шестстотин и шестдесет) лева.

Решението е окончателно!