№ 3189
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20241100504846 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 1034 от 18.01.2024 г., постановено по гр. д. №
24864/2023 г. на Софийски районен съд, 56-и състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу Д. И. К. положителни установителни искове с
правно основание чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД,
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата
от 701,02 лв., представляваща платена от „Ай тръст“ ЕООД главница, сумата
от 118,88 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 30.09.2021
г. до 31.07.2022 г., и сумата от 76,74 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 01.10.2021 г. до 30.01.2023 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.02.2023 г. по ч. гр. д. №
5426/2023 г. по описа на СРС, 56-и състав.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадена чрез юрк. Н.А., в
която са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на
обжалвания съдебен акт. На първо място въззивникът намира, че в случая не
следва да намери приложение изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, тъй като
процесният договор е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора, а не променлив, с оглед на което е достатъчно да бъде посочен
размерът на същия, което е и сторено по договора. По-нататък в жалбата е
1
застъпена тезата, че в процесния договор ясно са посочени годишният лихвен
процент, годишният процент на разходите, както и общата сума, дължима от
потребителя. В подкрепа на тази теза е цитирана и съдебна практика на
въззивните съдилища в Република България.
Според въззивника договорите за поръчителство имат акцесорен
характер по отношение на договора за потребителски кредит, като е посочено
още, че договорът за поръчителство няма характер на потребителски договор,
тъй като е сключен между две търговски дружества. Намира, че уговорената
между длъжника и поръчителя клауза за заплащане на възнаграждение по
сключения договор съобразно приложение № 1 към договора за предоставяне
на поръчителство срещу задължението на „Ай Тръст“ ООД да сключи договор
за поръчителство с „Кресидимо“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред
кредитора солидарно с длъжника за изпълнение на всички задължения по
договора не е неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 19 ЗЗП. В тази
връзка посочва още, че същата не представлява уговорка във вреда на
потребителя, не накърнява добрите нрави и отговаря на изискването за
добросъвестност. Застъпена е и тезата, че дължимите суми по договора между
поръчителя и длъжника не са част от кредитното правоотношение, сключено
между кредитора и кредитополучателя, заради което не са включени в общата
дължима сума по кредита, съответно в погасителния план, както и в размера
на ГПР по кредита.
В заключение въззивникът моли да бъде взета предвид и разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, съгласно която при недействителност на договора потребителят
е длъжен да върне само чистата стойност на кредита. Намира обаче, че тази
разпоредба не обхваща обезщетението за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД, тъй
като последното се дължи по силата на закона, независимо от валидността на
договора.
Релевирано е и оплакване по отношение на доказателствения анализ,
извършен от районния съд, като според въззивника неправилно решаващият
съдебен състав е приел за установено, че плащанията по процесния договор за
кредит са на обща стойност от 354 лв., тъй като в представените с отговора на
исковата молба разписки не е посочен номер на договора, с оглед на което не
могат да бъдат по категоричен начин свързани с процесното задължение.
С оглед изложените съображения е отправена молба до настоящата
инстанция за отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и
незаконосъобразно.
В законоустановения срок от въззиваемата Д. К. не е постъпил отговор
на въззивната жалба.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
2
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Първоинстанционното решение е и правилно, като във връзка с
доводите, наведени във въззивната жалба, следва да се добави следното:
Съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение в изпълнение на
принципа за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури
правилното приложение на императивния материален закон, дори и във
въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в
първоинстанционното решение. В настоящия случай се касае за спор относно
вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит, по който съдът
следи за спазване на императивни материалноправни норми (чл. 7, ал. 3 ГПК).
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове, предявени по реда на чл, 422, ал. 1 ГПК, с правна
квалификация чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за
установяване съществуването на вземания по цедиран договор за
потребителски кредит № 2421160/23.07.2021 г. сключен между „Кредисимо“
ЕАД и Д. К. за следните суми: 701,02 лв., представляваща платена от „Ай
тръст“ ЕООД главница, ведно със законната лихва от 31.01.2023 г. (дата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане, сумата
от 118,88 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 30.09.2021
г. до 31.07.2022 г., и сумата от 76,74 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 01.10.2021 г. до 30.01.2023 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.02.2023 г. по ч. гр. д. №
5426/2023 г. по описа на СРС, 56-и състав.
Ищецът е частен правоприемник на „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“
ЕООД, като черпи правата си от рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 01.02.2022 г., по силата на който „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“
ЕООД са прехвърлили възмездно на цесионера „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД свои вземания, подробно индивидуализирани в приложение
към договора, сред които и процесното вземане. Представено е и
потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Видно от пълномощните, приложени към
договора за цесия, цедентите са упълномощили цесионера да уведоми
длъжниците за прехвърлянето на вземанията им. На ответника е изпратено
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-КРС-АТ/2421160 от 17.05.2022 г., като в
приложеното известие за доставяне е отбелязано, че пратката е получена от
ответницата на 26.05.2022 г.
Пред настоящата инстанция не е спорно, а и от представените по делото
писмени доказателства се установява, че между „Кредисимо“ ЕАД в
качеството на кредитодател и ответницата в качеството на кредитополучател е
сключен договор за потребителски кредит № 2421160/23.07.2021 г., с който е
уговорено предоставяне на кредит в общ размер от 800 лв., погасяването на
3
който да се извърши на 12 месечни вноски в размер на 81,94 лв. всяка.
Уговорен е фиксиран лихвен процент по заема от 39,90 % и годишен процент
на разходите – 48,08 %. Посочен е общ размер на всички плащания от 983,28
лв. В приложение № 1 към договора за кредит е инкорпориран погасителен
план.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит, в случай че в
заявлението кредитополучателят е посочил, че ще представи обезпечение на
кредита, същият следва, в случай че е посочил, че ще сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице
(поръчител), да сключи такъв в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В
този случай срокът за одобрение на заявлението е 24 часа. Според ал. 2 на чл.
4, в случай че в посочения срок кредитополучателят не предостави
съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е
одобрено от кредитора, съответно договорът за потребителски кредит не
поражда действие между страните. Според ал. 3 на чл. 4, в случай че
кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение, срокът за одобрение на
заявлението е 14 дни от подаване на заявлението.
На същата дата (23.07.2021 г.) между ответницата и „Ай Тръст“ ЕООД в
качеството му на поръчител е сключен договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който поръчителят се задължил да сключи
договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД (какъвто бил сключен на
23.07.2021 г.), по силата на който да отговаря пред посоченото дружество за
изпълнението на всички задължения на ответницата, възникнали по договора
за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията по този договор, а ответникът се задължил да заплати на
поръчителя възнаграждение в размер на 46,13 лв. месечно (или общо 553,56
лв.), платимо с всяка от 12-е погасителни вноски по договора за кредит по
посочените в чл. 8, ал. 4 от договора за предоставяне на поръчителство
начини, вкл. по банкова сметка на „Кредисимо“ ЕАД, като съгласно ал. 5 на
чл. 8 „Кредисимо“ е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждението.
Отношенията между страните по обезпечения с поръчителство от „Ай
Тръст“ ЕООД договор за кредит са подчинени на специалния режим по Закона
за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция към
датата на сключване на договора.. За да бъде валидно сключен договорът, е
необходимо да отговаря на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Тези условия следва да са налице
кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка между
страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен
съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
пък предвижда, че годишният процент на разходите по кредита изразява
4
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в това число и тези дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния, че
уговореното възнаграждение за предоставено поръчителство е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
В случая следва да се посочи, че от клаузите на чл. 4 на договора за
потребителски кредит следва по несъмнен начин, че получаването на кредита
е било обусловено от сключването на договор за предоставяне на
поръчителство от страна на кредитополучателя. С договора за предоставяне
на поръчителство е било уговорено кредитополучателят да заплати
възнаграждение в общ размер 553,56 лв., а със сключения договор за
поръчителство „Ай Тръст“ ЕООД се е задължил спрямо кредитора да отговаря
за изпълнението на задълженията по договора за кредит – обстоятелство,
което е било известно на „Кредисимо“ ЕАД, съгласно уговорките в чл. 4, ал. 2
от договора за потребителски кредит. Процесният договор за поръчителство е
лично обезпечение и съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било
изрично заявено.
Следва да се посочи още, че по договора за предоставяне на
поръчителство в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „Кредисимо“ ООД,
цялото възнаграждение за който е поето от потребителя. В случай че
поръчителят изпълни и погаси вземането на длъжника, той има право на
регрес срещу него за пълната стойност на платеното. Така срещу заплащането
на възнаграждението по договора за поръчителство, потребителят не е
получил каквато и да било услуга. Чрез договора за поръчителство се
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора по чл. 16, ал.
1 ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
последния. Крайната цел на договора за поръчителство не е да обезпечи
вземанията на кредитора по потребителския договор, а да му осигури
получаването на завишен размер на крайната сума, която следва да бъде
върната от потребителя, предвиждайки възнаграждение по него за
5
поръчителя, заобикаляйки изискванията за максимален годишен процент на
разходите по кредита. В случая със сключването на договора за предоставяне
на поръчителство ще се получи плащане, което като финансов резултат ще е в
полза на кредитора по договора за кредит, което плащане обаче не е включено
в ГПР.
Както бе посочено, законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент 0.1 % плюс 10 %), което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19,
ал. 5 ЗПК. В случая съпоставянето на общия размер на възнаграждението за
поръчителя и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит обуславя извод, че е налице нарушение на императива на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ето защо договорът за поръчителство, който е сключен от „Ай Тръст“
ЕООД на основание клауза от договор за потребителски кредит, която
противоречи на горепосочената императивна законова норма е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. При това положение, противно на
доводите на въззивника, нормата на чл. 23 ЗПК е неприложима, тъй като,
както правилно е посочил районният съд, с представения договор за цесия
ищецът не се установява да е активно материално легитимиран да получи
претендираните вземания.
При това положение според настоящия съдебен състав въззивната жалба
се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3
ответницата има право на разноски за въззивното производство. Последната
обаче не претендира такива, поради което не следва да й се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 1034 от 18.01.2024 г.,
постановено по гр. д. № 24864/2023 г. на Софийски районен съд, 56-и
състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7