№ 2908
гр. София, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100507948 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 99709 от 26.05.2020 г., постановено по гр. д. № 17331/2018 г. по описа
на СРС, ІІІ ГО, 142 с-в е ОСЪДЕН П. Ц. П., ЕГН ********** да заплати на И. М. И., ЕГН
********** сумата в размер на 15 818.97 лв., от които 15 695.14 лв., представляваща
обезщетение за лишаване право на ползване над процесния имот - апартамент № 54,
находящ се в гр. София, ж. к. **** за времето от 15.06.2012 г. до 09.05.2016 г., както и от
123.86 лв., представляваща сума за сторени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за
процесния имот, като е ОТХВЪРЛЕН иска частично за сумата над уважената част от 15
818.97 лв. до пълния предявен размер от 19 887.49лв., като погасен по давност за сумата в
размер на 3504.86лв. - обезщетение за лишено право на ползване на имота за периода от
27.05.2010 г. до 14.06.2012 г., а за сумата от 563.63лв., като неоснователен и недоказан.
С постановеното решение, П. Ц. П., ЕГН ********** е ОСЪДЕН да заплати на М. П.
И., ЕГН ********** и И. П. И., ЕГН ********** на всеки един по отделно сумата в размер
на 3923,78 лв. - представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване над
процесния имот - апартамент № 54, находящ се в гр. София, ж. к. ****, за времето от
15.06.2012 г. до 09.05.2016 г., както и сумата в размер на 30.96 лв., представляваща сума за
сторени разходи за ел. енергия, топлоенергия и вода за процесния имот, като е ОТХВЪРЛЕН
иска частично за сумата над уважената част от 3956.74 лв. до пълния предявен размер от
4971.87 лв., като погасен по давност за сумата в размер на 876,22 лв. - обезщетение за
лишено право на ползване на имота за периода от 27.05.2010г. до 14.06.2012 г., а за сумата
от 140.91лв., като неоснователен и недоказан.
С решението, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, П. Ц. П., ЕГН ********** е осъден да
1
заплати на ищците И. М. И., ЕГН **********, М. П. И., ЕГН ********** и И. П. И., ЕГН
********** на всеки един сумата в размер на 68.11 лв. – разноски по делото, както и да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на Софийски районен съд сумата от 1064,12
лв. – държавна такса, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищците И. М. И., ЕГН **********,
М. П. И., ЕГН ********** и И. П. И., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на
процесуалния представител на П. Ц. П. - адвокат В. К., всеки един от тях сумата от по
85,26лв., разноски за безплатна адвокатска защита.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от П. Ц. П.
/ответник в първоинстанционното производство/, подадена чрез пълномощника му адв. В.
К., в която се обжалва изцяло постановеното решение като неправилно, необосновано,
постановено при неправилно прилагане на процесуалния закон, при направени погрешни
изводи от фактическа страна и в разрез със събраните по делото доказателства. В жалбата се
навеждат доводи, че в постановеното решение са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че неправилно СРС е приел за
разглеждане исковата претенция, като такава с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква в случаите, когато ищецът не разполага с
друг иск, с който може да се защити. В тази връзка се поддържа, че в конкретния случай,
ищците са разполагали с право на иск срещу И. П. И., който е признат за виновен за
извършено от него престъпление по чл. 316, пр. 1, във вр. с чл. 309 от НК с Присъда от
19.12.2014 г. по НОХД № 4953/2013 г. на СРС, НО, 106 с-в. Излага се, че И. П. И. е признат
за виновен за извършеното деяние, че съзнателно се е ползвал с неистински документ при
продажбата на имота на П. П. през 2008 г. и е причинител на вредата, за която е заведен
иска срещу ответника по настоящото дело. Твърди се, че в конкретния случай, ищците -
като пострадали от деликт са разполагали с право на иск срещу И. П. И., като причинител на
вредата за заплащане от последния на обезщетение за причинените вреди и пропуснати
ползи съгласно чл. 45 ЗЗД, като е налице и причинно следствена връзка между вредата и
обедняването.
На следващо място в жалбата се излага, че първоинстанционният съд е постановил
решението си в разрез със събраните по делото доказателства и със законовите разпоредби.
Навеждат се доводи, че исковата претенция, съгласно уточняващата молба от 08.10.2019 г. е
предявена на основание чл. 59, ал. 1 от ГПК, т.е. че ответникът се е обогатил, като е спестил
разходи за наем, като претенцията по отношение на неоснователното обогатяване, поради
факта, че ищците са обеднели за сметка на ответника, като не са събирали доходи от имота е
прекратена. Поддържа се, че по делото не са събрани никакви доказателства и ищецът не е
доказал размера на спестените разходи за наем, с които ответникът се е обогатил. В тази
връзка се излагат съображения, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 59 ЗЗД при
липса на доказателства за спестени разходи за наем, вследствие на което се е обогатил
ответника. Сочи се, че първоинстанционният съд не е извършил изследване и на въпроса за
остойностяване на обедняването за собственика, представляващи разходи за наем, а
обезщетението е за пропуснати ползи по заключение за средно месечния пазарен наем. В
тази връзка, жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение следва да бъде отменено
като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и да
бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Излага се, че СРС
неправилно не е приел и изложените доводи в отговора на исковата молба, че влязлото в
сила решение, с което е ревандикиран един имот на ищеца и ответникът е осъден да предаде
владението му, има действие за в бъдеще, от което следва, че влязлото в сила решението по
2
чл. 108 ЗС не се ползва с обратна сила, поради което в този случай не може да се търси
полученото на отпаднало основание по чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД. Навеждат се доводи, че СРС е
извършил неправилен анализ на правните норми по отношение на прилагането на
разпоредбите на чл. 59 ЗЗД, като в този случай не са налице общи факти между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. На следващо място се сочи, че
първоинстанционният съд е анализирал неправилно и направеното възражение за
погасяване по давност на претенцията за заплащане на обезщетение, като в тази връзка
неправилно е приел, че същата се погасява с изтичане на 5 годишна давност от датата на
предявяване на исковата молба, вместо с изтичане на 5 години от датата на предаване на
фактическата власт /протокол за въвод във владение.
Предвид изложеното се моли съда да отмени първоинстанционното решение и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, както и да
присъди направените по делото разноски.
По делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемите И. М., И.
П. и М. И., подаден от пълномощника им адв. К. Т., в който се излага становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа се, че изводите на
първоинстанционния съд, обективирани в постановеното съдебно решение са правилни и
законосъобразни, поради което се отправя искане решението да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде отхвърлена
като неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени субективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД от И. М. И. с ЕГН: **********, М. П. И. с ЕГН:
**********, И. П. И. с ЕГН: ********** срещу П. Ц. П. с ЕГН: ********** за осъждане на
ответника да заплати на ищците обезщетение за лишено право на ползване на собствения им
недвижим имот, както и суми за сторени разходи, свързани с ползването на имота, както
следва на: И. М. И. /съобразно правото й на собственост в размер на 4/6 ид. ч. от процесния
имот/ сумата в размер на 687, 49 лв., от които 134, 73лв, - разходи за доставена вода за
периода от 1. 1. 2016г. до 31. 10. 2016г., както и сумата в размер на 401 лв. - разходи за
процесния имот за ел. енергия за периода от 04. 01. 2016г до 31. 7 2016г. и сумата от 548. 75
лв. - разходи за топлинна енергия за периода от 1. 12. 2015г. до 31. 12. 2016г., както и
обезщетение за лишаване от право на ползване на процесния имот в размер на сумата от 19
200лв. - представляваща 4/6 ид. ч от общото обезщетение за лишаване от упражняване право
на ползване над процесния имот за времето от 27. 05. 2010 г. до 19. 05. 2016г., т. е 4/6 от 72
броя месечни наема всеки ден от тях в претендирай размер от общо 400 лв - месечно, а за И.
И. и М. И. с права всеки един от тях 1/6 ид. ч. от правото на собственост над процесния имот
за всеки , както следва: за всеки един от тях: сумата в размер на по 171.87 лв. - от които 33.
68 лв. -претенция за сторени разходи за ползвана вода за периода от 01. 01. 2016г. до 31. 10.
2016г. - 1 лв. разходи за ел. енергия за периода от 04. 01. 2016г. до 31. 07. 2016г. и сумата от
137. 19 лв. – разходи за парно и топла вода за периода от 01. 12. 2015г. до 31. 12. 2016г.,
както и сумата от 4800 лв. - представляваща 1/6 ид. ч. от обезщетението за лишаване
упражняването на право за ползване над процесния имот за времето от 27. 05. 2010 г. До 19.
05. 2016г., т. е 1/6 от 72 броя месечни наема, всеки един от тях в претендирай размер от
общо 400 лв. – месечно.
В исковата молба ищците твърдят, че са собственици на недвижим имот в посочения
в исковата молба обем, като ответникът е ползвал имота за процесния период без основание,
тъй като основанието, на което му е било предоставено владението е отпаднало с обратна
3
сила. Твърдят, че нотариален акт № 48, том IV, нот. дело № 959/2008 г. по описа на нотариус
И., peг. № 271 на НК, по силата, на който ответникът е придобил правото на собственост
над процесния имот - апартамент № 54, находящ се в гр. София, ж. к. ****, не е произвел
вещно - правното си действие, поради това, че с Решение № 5630 от 17.07.2015г. по в. гр. д.
№ 5919/2013г. по описа на СГС и Решение от 5.02.2013г. по гр. д. № 42184/2010 г. на СРС е
прогласена нищожността на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 144/2008 г.,
том IV, дело № 686/2008 г. на помощник нотариус М.З., по силата на който договор за
дарение, надареният И. П. И. е използвал за обективиране на собствеността си над
процесния имот и е продал последния на ответника, с договор за покупко - продажба,
обективиран в нотариален акт № 48 дом IV, нот. дело № 959/2008г. по опис на нотариус И..
Тъй като при дарението не е било налично съгласие е отменено със сила на присъдено нещо,
то надареният не е имал право да се разпорежда с имота, поради което считат, че договорът
за покупко - продажба не е породил правно действие изобщо, като приобретателят по
сделката - ответник по делото, дължи и обезщетение за лишаването от правото на
действителните собственици да ползват имота, равняващо се на наемно възнаграждение за
процесния период.
Ответникът П. Ц. П. в депозиран отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК
оспорва иска по основание и размер, прави възражение за настъпила кратка три годишна
давност. Не оспорва ищците да са собственици на имота в посочения в исковата молба
размер на дяловете в съсобствеността, не оспорва да е ползвал имота за процесния период,
поддържа обаче, че е имал правно основание да ползва имота, като спорът е от кой момент
се дължи обезщетение за лишено право на ползване, като счита, че съдебното решение по
иск по чл. 108 ЗС няма обратно действие, поради което едва след влизане в сила на
съдебното решение може да се говори за дължимо обезщетение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния
съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи следва да се добави следното:
Съдът намира с оглед изложените твърдения в исковата молба и петитума на същата,
че предявените искове са с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, визиращ обогатяването без основание
включва следните елементи: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2) обедняване
4
на това лице, свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и
обогатяването; 4) липса на валидно основание за това имуществено разместване в
отношенията между двата субекта.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е да докаже както своето
обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат
обедняването и обогатяването. Съществени условия за възникване на претенцията за
неоснователно обогатяване е отсъствието на правно основание /конкретен източник на
права и задължения/ за преминаване на имуществените блага от патримониума на
обеднялото в патримониума на обогатеното лице.
Вземането, произтичащо от неоснователно обогатяване е субсидиарно - чл. 59, ал. 2
от ЗЗД. То не съществува, ако съответната престация се дължи на договорно или на някакво
друго извъндоговорно основание (деликт, гестия или неоснователно обогатяване по чл. 55 -
чл. 58 от ЗЗД). Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 9 от ППВС № 1/1979 г., ако
законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, недопустимо е
приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД. Същото е прието и в постановеното по реда на
чл. 290 ГПК, решение № 75 от 15.05.2009 г. по т. д. № 770/2008 г. на ВКС, ІІ ТО.
В настоящия случай, между страните по делото няма спор, че с Решение № 5630 от
17.07.2015г. по в. гр. д. № 5919/2013г. по описа на СГС и Решение от 5.02.2013г. по гр. д. №
42184/2010 г. на СРС е прогласена нищожността на договор за дарение, сключен с
нотариален акт № 144/2008 г., том IV, дело № 686/2008 г. на помощник нотариус М.З., по
силата на който договор за дарение, надареният И. П. И. е използвал за обективиране на
собствеността си над процесния имот и е продал последния на ответника по делото П. Ц. П.
с договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт № 48 дом IV, нот. дело №
959/2008 г. по опис на нотариус И., с peг. № 271 на НК.
Безспорно е също така, че между същите страни по делото е налице влязло в сила
решение по иск по чл. 108 ЗС, с което е признато за установено, че ищците са собственици
на процесния недвижим имот със съответни притежавани от тях дялове в съсобствеността,
като ответникът е осъден да им предаде владението върху имота.
С иска по чл. 108 ЗС, съдът установява вещното право на собственост на ищеца на
посоченото от него придобивно основание, упражняване на фактическа власт върху същата
вещ (владение или държане) от ответника и липсата на основание за това.
Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се
държи и ползва от друго лице - несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем
на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни
цени за конкретния имот. Неоснователното обедняване на собственика за сметка на
неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от
средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в
ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в практиката на Върховния съд и
Върховни касационен съд (така: решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., на
ВКС, ІІІ ГО, решение № 463/20.12.2011 по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
Ето защо, по настоящото дело следва да се приеме за установено, че ищците са
собственици на процесния недвижим имот, както и че ответникът е упражнявал фактическа
власт върху посочения имот (владение или държане) при липса на основание за това. В тази
връзка, въззивната инстанция намира, че след като по делото е установено, че ищците са
5
собственици на процесния недвижим имот, а ответникът е упражнявал фактическа власт
върху посочения имот, правилно и законосъобразно СРС е приел, че е сезиран с искове за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползване срещу ответника, чието правно
основание е в разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД - в този смисъл решение № 69/4.03.2010 г. по
гр. д. № 159/2009 г. на III ГО на ВКС, решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр.д. № 30/2011 г.
на II ГО на ВКС. Доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на
претенцията в рамките на посочените от ищците основание и петитум на претенцията,
настоящия състав намира, че правилно е прието от СРС, че съдът дължи произнасяне по
съществото на спора при правната квалификация на исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
По наведените възражения, че съдът неправилно е приел за разглеждане исковата
претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, която се приема единствено в случаите, в които ищецът не
разполага с друг иск, с който да се защити, във връзка с поддържаните доводи във
въззивната жалба, че в случая ищците са разполагали с право на иск срещу И. П. И., който е
признат за виновен за извършено от него престъпление по чл. 316, пр. 1, във вр. с чл. 309 от
НК с Присъда от 19.12.2014 г. по НОХД № 4953/2013г. на 106 с-в на СРС, че съзнателно се е
ползвал с неистински документ при продажбата на имота на ответника П. П. и съответно е
причинител на вредата, за която е заведен иска срещу ответника по настоящото дело,
въззивният съд намира следното:
При преценката дали в действителност няма друг иск, с който обеднелият може да се
защити, от значение е дали е налице правна възможност за ищеца да реализира своите права
по друг ред с оглед на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения. В
съответствие с принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, предвиждащ, че
страната определя предмета на делото и обема на търсената защита, както и предвид
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, че съдът основава решението си върху закона следва, че
посочената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда, който е длъжен да
приложи относимата към спора правна норма с оглед наведените от ищеца в исковата молба
твърдения. В тази връзка, извод за недопустимост на иск по чл. 59 ЗЗД би бил верен само в
случаите, в които твърденията на страните в исковия процес сочат на наличие на договорно,
деликтно отношение или такова основано на доброволно водене на чужда работа без
пълномощие, респ. неоснователно обогатяване по чл. 55- 58 ЗЗД, а съдът се е произнесъл по
претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД. Само в този случай може да се говори за
недопустимо съдебно решене, доколкото неправилната квалификация на твърденията на
ищеца ще доведе по същество до произнасяне по непредявен иск. В задължителната
практика на ВКС – ТР № 2/2011 от 29.02.2012 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГТК, се приема, че
когато съдът не се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото и извън
обхвата на търсената от ищеца защита, дадената от съда правна квалификация на исковата
претенция, с която е сезиран обуславя правилността, а не недопустимостта на решението.
Когато, обаче, съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е
дал неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на
материалния закон, което не е основание за обезсилване на решението и връщането му за
ново разглеждане. Това е така, защото предмет на делото е спорното субективно материално
право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се извършва от съда,
съобразно въведените от ищеца твърдения.
Във връзка с изложеното и доколкото спорното субективно материално право,
претендирано или отричано от ищците, индивидуализирано чрез основанието и петитума на
6
иска е лишаването на същите като собственици на процесния недвижим имот от неговото
ползване, доколкото същият се е държал и ползвал от друго лице несобственик, а именно от
ответника по делото П. Ц. П. и съответно обедняването на ищците, изразяващо се в
пропуснатите от имота наемоподобни доходи не сочат в случая да е налице правна
възможност за ищеца да реализира своите права по друг ред, с оглед на наведените в
исковата молба твърдения. В тази връзка, въззивният съд намира за неоснователни
поддържаните доводи, че в случая е налице фактическият състав за предявяване на иск от
ищците срещу лицето И. П. И. /като причинител на вредата/ с правно основание чл. 45 ЗЗД
за заплащане от последния на обезщетение за причинени вреди и пропуснати ползи в
резултат на непозволено увреждане. Както вече бе изложено от настоящия съд, съгласно
принципа на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК, страната определя предмета на делото и
обема на търсената защита, а наред с това следва да се посочи, че съставът на посочената
разпоредба на чл. 45 ЗЗД не касае конкретния казус, с оглед наведените от ищците
твърдения в исковата молба и търсената от тях защита в петитума на същата.
Съгласно приетото в решение № 339 от 4.11.2015 г. по гр. д. № 1520/2015 г. на ВКС,
IV г.о. предпоставките за възникване на отговорността по чл. 45 ЗЗД включват виновно
извършване от ответника на противоправно действие/отнемане на фактическа власт върху
недвижим имот чрез насилие/; причиняване на вреди на ищеца, изразяващи се в лишаването
му от възможността в процесния период да ползва имота; причинна връзка между
противоправното поведение и вредата; установен размер на обезщетението за лишаване от
ползване по предназначение на имота, изчислен на базата на средната пазарна наемна цена.
Доколкото, по делото съобразно изложените твърдения от ищците в исковата молба не се
съдържат данни за осъществено от ответника П. П. такова виновно и противоправно
поведение, то въззивният съд намира, че по настоящото дело не са налице основания за
ангажиране на деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД.
Неоснователни са и възраженията относно подсъдността на иска, че съобразно
правилото на чл. 104, ал. 1 ГПК, същият е подсъден на окръжен съд като първа инстанция,
доколкото цената на предявения иск е 29 796,55 лв. В случая се касае за субективно
съединени искове, предявени с една искова молба, като ищците по делото имат качеството
на обикновени другари, като цената на исковете се определя от вземането на всеки ищец
поотделно. В тази връзка, въззивният съд намира, че родово компетентен съд да разгледа
предявените искове, съобразно чл. 104 ГПК е СРС.
Въззивният съд споделя и изводите на СРС за неоснователност на наведените от
ответника възражения, че обезщетение за ползване на имота се дължи от момента на
постановяване на съдебното решение по ревандикационния иск, тъй като в случая, когато
лице несобственик ползва недвижимия имот без правно основание за това и препятства
собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на
правата, които има, то ползването от несобственика на имота препятства възможността
собственика лично да ползва или да отдава под наем /на правно основание/ имота и да
реализира имуществена облага. В случая от едни и същи факти - ползването без правно
основание от несобственика на собствения недвижим имот на ищците произтича
обедняването на същите, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам
собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от
време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем
за ползване на недвижимия имот за процесния период. За основателността на тези искове
следва да бъде установено, че ответникът е ползвал имота през процесния период, в резултат
7
на което ползване, същият се е обогатил за сметка на ищците, както и размера на вредите,
които се съизмеряват със средния пазарен наем от ползването на съответната част от имота
за процесния период. За възникване на задължението за заплащане на обезщетение в
общия случай на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е необходимо ищците да са изпратили покана, а
обезщетение се дължи от момента на установяване на фактическата власт върху имота, респ.
от датата на неоснователното владение върху вещта. Фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, от
който се поражда вземането за обезщетение за ползване на недвижим имот без основание,
не включва покана до лицето, което държи имота. Обезщетението се дължи от момента, от
който собственикът е бил лишен от възможността да ползва собствената си вещ и да
реализира доходи от нея. Поканата за заплащане на обезщетение има значение само за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил.
В конкретния случай, както се установи от събраните доказателства по делото,
ответникът е ползвал процесния недвижим имот през целия процесен период, визиран в
исковата молба, като същият не е собственик на имота, поради което дължи на
собствениците – ищци по делото обезщетение за лишаване от ползване в размер на средния
пазарен наем за имота през процесния период, който се равнява в общ размер на сумата от
27 279,05 лв. за периода от 27.05.2010 г. до 09.05.2016 г. или по 200.62 евро – среден
месечен наем, за който размер е изслушано заключение на съдебно-оценителната експертиза
по делото.
По отношение на релевираните във въззивната жалба възражения, че
първоинстанционният съд е анализирал неправилно и направеното възражение за
погасяване по давност на претенцията, въззивният съд намира следното:
Възражението за погасяване на претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД по давност в
тригодишен срок е неоснователно. Обезщетението се изчислява на база пазарната наемна
цена, но не представлява задължение за наем или за периодично плащане, а за заплащане на
едно общо обезщетение за неоснователно обогатяване, поради което тази претенция се
погасява с общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не с 3-годишната давност по чл.
111, б. "б. " или б. "в" от ЗЗД, считано от датата на предявяване на исковата молба. В случая,
искът е предявен на 15.06.2017 г. и съответно най-далечният момент на исковия период
отстои именно на пет години от подаването на исковата молба – 15.06.2012 г., поради което
и правилно е било прието от СРС, че претенцията за периода преди 15.06.2012 г. е погасена
по давност.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва да се остави без
уважение като неоснователна.
С оглед изхода от настоящото съдебно производство, въззивникът дължи на
въззиваемата страна разноски по делото, но предвид обстоятелството, че от страна на
същата не е заявена претенция за разноски, такива не следва да се присъждат.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 99709 от 26.05.2020 г., постановено по гр. д. №
17331/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 142 с-в.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчване на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9