ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 875
гр. Бургас , 06.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на шести август, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500944 по описа за 2021 година
Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл.274, вр.чл.413, ал.2
ГПК и е образувано е по частната жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД с ЕИК
*********, против разпореждането, от 12.04.2021 г. по ч.гр.д.2114/2021 г. по описа на
Районен съд Бургас, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и изпълнителен лист срещу
длъжника В. П. П. с ЕГН ********** от ***, за следните вземания по договор за паричен
заем № 159776/18.12.2017 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД – 568,56 лв – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 18.01.2018 г. - 19.11.2018 г., и 2116,79 лв – обезщетение
за забава за периода от 19.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и в
частта на разноските – за разликата над присъдения до претендирания размер.
Твърди се, че са неправилни изводите на съда, че обстоятелството, че „годишният
лихвен процент надвишава многократно размера на законната лихва“, представлява
противоречие на добрите нрави. Лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед
риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да
получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност, поради което меродавна следва да е пазарната цена на кредитите в
сектора, а не законната лихва. Сочи се, че Министерският съвет не е установил горна
граница на договорната лихва, съгл.чл.10, ал.2 от ЗЗД, а съгласно чл. 2 от Постановление №
5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и
фирмите лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се договаряли между
банките и кредитополучателите, съответно депозантите (вложителите), на пазарна основа.
Твърди се, че към момента на сключване на процесния договор, действа само ПМС № 72 от
08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, което намира приложение само за определяне на размера на законната лихва по
1
чл.86, ал.1 от ЗЗД и не може да бъде прилагано за други случаи. Твърди се на следващо
място, че законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и
размерът й е неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва, тъй като
по своята правна и икономическа природа възнаградителната лихва е цена
(възнаграждение), което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични
средства. Посочва се, че с изменението на Закона за потребителския кредит от 2014 г. е
въведен максимален размер на годишния процент на разходите (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което е
50%.. Твърди се, че не може да бъде налице недействителност поради противоречие с
добрите нрави за това, което е позволено от закона. На последно място се сочи, че
законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е определил
максимален размер на последния, именно за да защити потребителя и да се избегне
неоснователното обогатяване на финансовите институции. По отношение на обезщетението
за забава се твърди, че производството по чл.410 ГПК не е исково, съотв.не е състезателно и
не е двустранно. В този смисъл законът не изисква заявителят да представя доказателства в
подкрепа на твърденията си, достатъчно е да е депозирал пред съда заявление в изискуемата
форма, в което да са описани обстоятелствата, от които произтича вземането. Сочи се, че
доказване на претенцията ще следва да се извърши в исковото производство по чл.422 ГПК,
в случай, че против издадената заповед по чл.410 ГПК постъпи възражение от длъжника.
Твърди се, че при неизпълнение на договора, каквото е налице в случая, по силата на чл.79,
ал.1 ЗЗД, кредитополучателят дължи обезщетение за това.
Претендира се въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови
издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните сума за
възнаградителна лихва и за обезщетение за забава.
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на
обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за основателна и доказана.
Производството пред Районен съд Бургас е образувано по подаденото заявление по
чл.410 ГПК от частния жалбоподател, срещу длъжника В. П. П. от ***, за следните вземания
по договор за паричен заем № 159776/18.12.2017 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД: 3000 лв
– главница за периода 18.01.2018 г. – 19.11.2018 г.; 568,56 лв – договорна (възнаградителна)
лихва за периода 18.01.2018 г. - 19.11.2018 г., 2116,79 лв – обезщетение за забава за периода
от 19.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, и съдебни разноски в размер на
113,71 лв – за заплатена държавна такса и 50 лв – за юрисконсултско възнаграждение.
Посочено е, че вземанията на заявителя произтичат от Договор за паричен заем №
2
159776, сключен на 18.12.2017 г. между „Сити кеш“ ООД и длъжника П., което вземане е
прехвърлено от „Сити кеш“ ООД на заявителя – частен жалбоподател с Приложение № 1 от
25.03.2019 г. към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.03.2019 г.
Изложени са твърдения за сключен между цедента „Сити кеш“ ООД и длъжника
Договор за паричен заем за сумата от 3 000 лв, срещу задължението на длъжника като
кредитополучател да върне заема на 11 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка от
които – по 342,61 лв, съгласно Погасителен план. Посочено е, че страните са се договорили
за заплащане и на договорна лихва в размер на 768,76 лв, при което общата стойност на
плащанията по заема е 3768,76 лв, платима на 11 равни месечни вноски Изложени са
твърдения, че крайният срок на погасяване на заема е бил 19.11.2018 г. Посочено е още, че
съгласно Общите условия, действащи по време на сключване на заема, в случай, че
заемателят забави плащането на дължима погасителна вноска, , същият дължи на
заемодателя обезщетение в размер на законната лихва за забава върху неплатената главница
за всеки ден просрочие, считано от датата на забавата до окончателното изплащане
дължимите по договора суми. Поради неизпълнение от длъжника на задължението му да
заплаща погасителните вноски, кредиторът му е начислил обезщетение за забава в размер на
2116,79 лв.
Към заявлението са приложени Договор за паричен заем № 159776/18.12.2017 г.,
сключен между „Сити кеш“ ООД и длъжника П., от който е видно, че дружеството е
предоставило на длъжника заем в размер на 3 000 лв при договорена лихва в размер на
40,08% и ГПК в размер на 48,25%, който заем е платим на договорени 11 погасителни
месечни вноски – 3 х 100,20 лв и 8х433,52 лв, съгласно погасителен план и падеж на всяка
вноска – 18-то число на месеца.
По заявлението е издадена Заповед № 509/12.04.2021 г., за следните суми: 3 000 лв -
главница; законна лихва върху главницата от 3000 лв, считано от датата на подаване на
заявлението – 26.03.2021 г., и 86,38 лв – съдебни разноски съразмерно с уважената част от
заявлението.
С обжалваното разпореждане е отхвърлено заявлението за сумата от 568,56 лв –
възнаградителна договорна лихва за периода от 18.01.2018 г. до 19.11.2018 г.; 2116,79 лв -
обезщетение за забава за периода от 19.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението в
съда, като за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислена лихва за забава, както и
за разноски в размер на разликата между присъдената сума от 86,38 лв и пълния
претендиран размер от 163,71 лв. Първоинстанционният съд е изложил съображения, че
размерът на договорната лихва е прекомерен с оглед размера на сумата предоставена по
заема (3000 лв и срока, в който той е следвало да бъде погасен), излиза извън предела на
договорната свобода между страните по смисъла на чл.9 ЗЗД, поради което клаузата е
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с морала и добрите нрави. По
отношение на лихвата за забава съдът е изложил съображения, че в заявлението не е
3
посочено как е формиран размерът на това задължение, още повече, че се претендира лихва
за забава от дена, следващ падежа на първата неплатена вноска, а не е посочен размерът на
главницата, върху която е начислена лихвата. Съдът се е позовал и на частичното
отхвърляне на заявлението – за договорна лихва, която също е включена в погасителната
вноска.
Настоящият състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че е налице
нищожност на клаузата в процесния договор за потребителския кредит, посочваща размера
на годишния лихвен процент поради противоречие с добрите нрави.
На първо място, по делото е представен погасителен план, който, според настоящия
състав, отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Както се посочи по-горе, уговореният между страните по процесния договор за заем
годишен лихвен процент, е 40,08%, при законна лихва в размер на 10% към датата на
подписване на договора. В договора за заем е посочено, че е договорен фиксиран лихвен
процент.
В случая се претендира договорната възнаградителна лихва, при която е подписан
договора и същата не е едностранно изменяна от страната, предоставила кредита. С текста
на чл.9 от ЗЗД е уговорена широка договорна свобода на страните, лимитирана единствено
от непротиворечие с добрите нрави. Като се вземе предвид това, както и факта, че размера
на ГПР (48,25%), в който е включен ГЛП, е съобразен с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, не
може да се направи извод в едностранното заповедно производство за вероятно
противоречие на клаузата за договорна лихва с добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че длъжникът П. дължи заплащане на
уговорените и начислени суми за възнаградителна лихва.
Съдът не споделя изводите на първоинстанционния съд и досежно дължимостта на
обезщетението за забава. Заповедното производство по чл.410 ГПК е едностранно. Съгласно
чл.410, ал.2 ГПК, заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и
чл.128, т.1 и 2. В това производство не се изисква представяне на доказателства за
дължимостта на вземането /с изключение на хипотезата на чл.410, ал.3 ГПК/, поради което в
това производство съдът преценява дължимостта на вземането само на база твърденията на
заявителя в заявлението. Доказването на претенцията се извършва в исковото производство
по чл.422 ГПК.
В случая заявителят твърди изпадане на длъжника в забава, поради което
претендира обезщетение за забава от този момент. Дължимостта на обезщетение за забава е
предвидена както в чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, така и в чл.7, ал.1 от процесния Договор за
паричен заем. Доказването на конкретния размер на обезщетението за забава следва да се
извърши в исковото производство при подаване на възражение от страна на длъжника в
законовия срок, или в случаите по чл.415, ал.1, т.2 ГПК.
Поради несъвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното определение
следва да бъде отменено и вместо това следва да се постанови издаване на заповед за
4
изпълнение за сумата 568,56 лв – възнаградителна договорна лихва и за сумата 2116,79 лв –
обезщетение за забава.
Предвид постановения резултат, на заявителя се дължи пълния размер на сторените
от него съдебни разноски – 163,71 лв за заповедното производство, което налага отмяна на
обжалваното разпореждане и в частта му, с която е отхвърлено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение за разноски над сумата от 86,38 лв до претендирания размер от 163,71
лв.
В частната жалба не е заявено искане за присъждане на съдебни разноски за
настоящото производство, поради което съдът няма да се произнася по разноските.
По така изложените съображения, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 974 от 12.04.2021 г. по ч.гр.д.2114/2021 г. по описа на
Районен съд Бургас, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение в полза на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД с ЕИК *********, против длъжника В. П. П. с ЕГН ********** от ***, за
следните вземания по договор за паричен заем № 159776/18.12.2017 г., сключен със „Сити
Кеш“ ООД: 568,56 лв – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 18.01.2018 г. до
19.11.2018 г., и 2116,79 лв – обезщетение за забава за периода от 19.01.2018 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, както и в частта на разноските – за разликата над
присъдения размер от 86,38 лв до претендирания размер от 163,71 лв.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5