РЕ Ш Е Н И Е
Гр. София, 10.7.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ВЪЛКОВ
РАДОСТИНА
ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното
от съдия Вълков ч.гр.д. № 5691 по
описа за 2020 г., установи от
фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 435 ГПК.
Предмет на
разглеждане е жалба от името на длъжника по изп.д. № 20208380401169 – „З.А.Д.” АД чрез юрк. Й.С., срещу постановление
за определяне размера на разноските. В жалбата се твърди, че длъжникът е платил
дължимото по изпълнителния лист в срока за доброволно изпълнение, не са
предприети действия, насочени към събиране на вземането, а признатият размер
превишава предвидения от наредбата за подаване на молба за привеждане в изпълнение
на изпълнителния лист от 200 лв. Същевременно оспорва възнаграждението да е
било платено с довод, че в рамките на исковото производство правната защита е
била осигурена безплатно. Иска се разноските да бъдат ограничени до 200 лв.
както и на жалбоподателя да бъдат присъдени разноски по делото, както и
юрисконсултско възнаграждение.
В указания срок
от името на взискателя в изпълнителното производство – Б.Г., чрез адв. В.Н.е
застъпен довод, че решението, утвърдило изпълняемото право, е подлежало на
предварително изпълнение. Длъжникът не изразил желание и не предприел никакви
действия за доброволно плащаена присъдените суми и то въпреки обявената сметка
в исковото производство. При забавяне с три месеца от страна на застрахователя
било инициирано и образуване на изпълнителното производство. Счита, че понеже
длъжникът е дал повод за образуване на изпълнителното дело, дължи да понесе и
разноските. Застъпва теза за неприложимост на чл. 78 ал. 5 ГПК с довод, че
извършеното плащане цели единствено оспорване на заплатеното адвокатско
възнаграждение, а изключително големия размер на сумата определя като
предпоставящо адекватна и професионална правна помощ и извършването на правни и
фактически действия от професионалист в областта. Смята договореното
възнаграждение за съответстващо на извършените действия по подготвяне и
депозиране на необходимите документи за образуване на изпълнителното дело,
посочване на начин на изпълнение и всички други последващи действия за
процесуално представителство, защита и съдействие, включително и изготвяне на
възражението по повод депозираната жалба. Определя установения минимум в
Наредба № 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения като средство
за избягване нелоялната конкуренция между адвокатите, а меродавен е
определеният между адвоката и неговия клиент. Поддържа и довод, че договореният
в случая е само 2,5% от дълга и е в рамките на нормалното предвид трайната
практика.
В мотивите си
съдебен изпълнител Б.сочи, че приетото възнаграждение отчита както действията
по образуване на изпълнителното производство, така и процесуално
представителство, осъществявано било активно, било пасивно. Застъпва теза, че
липсващото доброволно изпълнение преди образуване на изпълнителното производство
ангажира длъжника да заплати и всички разноски, направени след образуване на
изпълнителното дело. Навежда съображения, че към момента на определяне размера
на разноските не са известни необходимите процесуални действия за
удовлетворяване на вземането, не може да се предвиди броят, правната сложност и
процесуалните действия, съответно продължителността на изпълнителното
производство, което смята за обективно препятстващо намаляването на размера
поради прекомерност.
Жалбата е
подадена в предписания от закона срок от лице с признат интерес да инициира
настоящото производство срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния
изпълнител. Следващата се държавна такса е внесена, което определя и правото на
жалба като надлежно упражнено.
Като обсъди
наведените в процеса доводи настоящият състав намира следното.
Изпълнителното
дело е образувано въз основа на изпълнителен лист от 05.02.2020 г., издаден в
полза на Б.Л.Г.чрез адв. Н.за сумата от 50000 лв. и законна лихва върху
главницата, считано от 10.10.2015 г. Поискано е да бъдат наложени запори в
посочени банки, съответно във всички останали, а при липса на налични средства
– да бъде пристъпено към опис на имуществото му. Към молбата е приложен и
препис от договор за правна защита и съдействие, отразяващ подпис на адв. Н.за
получена сума в размер на 1215 лв. за главния иск и 610 лв. за иска за лихви
при поет ангажимент за образуване на изпълнително дело и процесуално
представителство.
На 26.02.2020 г.
за длъжника е приета покана за доброволно изпълнение, изх. № 16105/25.02.2020
г. с указание общата дължима сума да възлиза на 79145,20 лв. в това число и
адвокатско възнаграждение в размер на 1825,00 лв., авансови такси в размер на
48 лв., сума по т. 26 в размер на
5019,72 лв.
По делото не се
спори, а и от представеното платежно нареждане следва извод за нареден на
11.03.2020 г. превод по сметка на ЧСИ М.Б.на сумата 79145,20 лв. На същата дата
по указаната в молбата за образуване на изпълнителното производство банкова сметка
***,46 лв.
На 29.04.2020 г.
длъжникът е поискал съдебният изпълнител да разгледа депозираната частна жалба
при условията на чл. 248 ГПК като на 04.05.2020 г. съдебен изпълнител Б.е
отказал да измени постановлението си.
Жалбата е
основателна.
Длъжникът не
отговаря за разноските на взискателя, които макар и направени след образуване
на изпълнителното производство, касаят изоставени от взискателя изпълнителни
действия или неприложени изпълнителни способи – чл. 79 ал. 1 т. 2 и 3 ГПК.
Следователно законът не признава придавания от съдебния изпълнител санкционен
характер на отговорността за разноски, а възлага в негова тежест да възстанови
тези, които са били необходими за
принудителната реализация на изпълнението.
В случая писменото
изявлението на адвокат Н., че е получил сумата, посочена в договора за правна
защита и съдействие, е достатъчно за извод, че адвокатското възнаграждение е
заплатено. Без значение остава при какви условия е осъществена адвокатската
защита в рамките на исковото производството. Кредиторът е в правото си да
ползва адвокатска защита и в изпълнителното производство. Реализацията на това
право пряко го ангажира да заплати и възнаграждение за предоставената услуга,
обуславящо допълнителен разход за него. Правото на защита определя този разход
като безусловно необходим в рамките на всяко производство, засягащо субективни
права. За разлика от всички останали разноски, размерът на адвокатското
възнаграждение пряко зависи от избора на адвокат, предопределящо и
непосредствения контрол на взискателя върху стойностното му изражение. Ето защо
и нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК овластява както съда, така и съдебния изпълнител
като орган, ръководещ изпълнителното производство да определи справедливия
размер на възнаграждение. Нормата изрично придава на утвърдения праг на
адвокатското възнаграждение меродавност спрямо отговорността за разноски,
поради което доводът за предназначението на механизма е неоснователен.
Предписаният минимален праг е обективен критерий за сумата, която ползвателят
на адвокатска услуга дължи да заплати, за да си осигури квалифицирана помощ за
типово определено дело. В тази насока предвиденият праг се явява и основа за
определяне размера на възнаграждението, когато адвокат се ангажира с услугата,
без да му е предплатено в хипотезите по чл. 38 ал. 2 ЗА или когато, по една или
друга причина, възнаграждението не е определено с договор – чл. 36 ал. 3 ЗА.
При тези обстоятелства настоящият състав възприема утвърдения минимален праг
като меродавен за обичаен спор при указаната в Наредба № 1 предметна
диференциация. Евентуално установено отклонение на конкретния спор, определящо го
като усложнен от фактическа или правна страна, обосновава съответно завишение в
размера на възнаграждението.
В качеството си на
орган, ръководещ изпълнителното производство, съдебният изпълнител е овластен
пряко да разреши въпроса за отговорността за разноски на длъжника. Действително
съобразяването адекватността на договореното адвокатско възнаграждение е
невъзможно към момента на определяне на подлежащите за изпълнение разноски и в
частност на адекватния на фактическата и правна сложност на делото размер на
адвокатското възнаграждение. Това предполага нарочно възражение, което, според
процедурните правила, следва акта на съдебния изпълнител. На общо основание
обаче съдебната практика е утвърдила правомощието на съдебния изпълнител при
постъпило възражение от длъжника да преразгледа този въпрос като съпостави
възражението с обстоятелствата, обективно проявили се към момента на разглеждане
на възражението.
Изпълнителното
производство се развива двуфазно. Макар и законът да очаква доброволно
изпълнение на утвърдено със съдебно решение задължение, изрично ангажира
съдебния изпълнител да осигури такава възможност и в рамките на изпълнителното
производство. Тази задължителна фаза от изпълнителното производство изключва
възможността за осъществяване на принуда (арг. от чл. 428 ал. 2 ГПК), на
каквато обаче почива изпълнителният способ, чиято реализация едва обосновава
отговорност за обезвреда по аргумент от противното чл. 79 ал. 1 т. 3 ГПК. От
друга страна първата фаза на изпълнителното производство е ограничена във
времето и обхваща кратък времеви период – две седмици. Следователно както
обемът от действия, необходими за подготовка на принудителното изпълнение, така
и съдържанието на ангажимента на адвоката в тази фаза са обективно предвидими.
Не така стои
въпросът с последващата факултативна фаза на изпълнителното производство – същинско
принудително изпълнение. Тя се осъществява само ако и доколкото липсва
доброволно изпълнение в рамките на задължителната първа фаза, но същевременно продължителността
и обема на дължимите усилия зависят изключително от длъжника и обективно са
непредвидими от взискателя.
Доколкото
образуването на изпълнително производство предпоставя процесуално
представителство, диференциацията на минималния
размер на адвокатското възнаграждение в Наредба № 1 съответно за образуване на
изпълнително дело (чл. 10 т. 1) и за процесуално представителство за
процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително
дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на
парични вземания (чл. 10 т. 2), може
да бъде обяснена именно с очертаната специфика в естеството на очаквания
ангажимент, включващ усилия и ангажимент за адвоката. Макар и във фазата на
доброволно изпълнение да е предвидена възможност за налагане на запор и
възбрана, тези действия не са израз на упражнена принуда, а средство да се
осигури следващата фаза на принудително изпълнение. Поради тази причина и
действията са отразени като типични, а посочването на способа като реквизит на
молбата за образуване на изпълнителното производство (чл. 426 ал. 2 ГПК).
Следователно, така предприетите действия не обосновават процесуално
представителство по смисъла на чл. 10 т. 2 от Наредба № 1.
Понеже погасеното
вземане в срока за доброволно изпълнение изключва вероятността да бъдат извършени действия с цел принудително удовлетворяване на парични вземания,
предварително договореното възнаграждение за процесуално представителство,
защита и съдействие на взискателката за обективно изключена фаза на
принудително изпълнение не обосновава необходими разноски в указания смисъл и
поради тази причина подлежащи на възстановяване. По аргумент от чл. 79 ал. 1 т.
3 ГПК разходът, основан на предпочитанието на взискателя да си осигури
процесуално представителство за факултативната фаза на производството, е
непротивопоставим на длъжника.
По изложените
съображения настоящият състав приема, че предприетите действия по подготовка и
образуване на принудителното изпълнение срещу длъжника не разкриват нито фактическа, нито правна
сложност, открояваща конкретния случай от обичайните над неоспорения размер на
възнаграждението от 200 лв. Ето защо постановлението за разноските следва да
бъде изцяло отменено в обжалваната част – над сумата от 200 лв.Съдът е обвързан
от заявеното искане за защита – чл. 6 ал. 2 ГПК, сочещо на оспорен размер на
възнаграждението за адвокат над сумата от 200 лв. При така очертания предмет на
делото не подлежи на изследване дължимостта на начислените и заплатени авансови
такси както и таксата по т. 26.
По искането за разноски, предявено при условията на
чл. 81 ГПК
Настоящият
състав приема, че предвиденият особен ред по чл. 74 ал. 1 от Закона за частните
съдебни изпълнители, изключва приложението на регламентирания от процесуалния
закон ред за обезвреда. Съдебният изпълнител не е страна в настоящото
производство, което е пречка да бъде ангажирана неговата отговорност.
Същевременно развитието му е предпоставено от неправилната преценка на
отговорността за разноски, поради което няма основание да бъде ангажирана имуществената
сфера на взискателката както за заплатената такса, така и за юрисконсултското
възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ постановление за разноски от 25.02.2020
г. по изп.д. № 20208380401169 по описа на частен съдебен изпълнител рег. № 838
за сумата над 200 лв. – адвокатско възнаграждение в изпълнителното
производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „З.Д.Е.“
АД да му бъдат присъдени разноските и адвокатско възнаграждение.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.