О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер V - 2224 Година 2020,
04.08
град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро гражданско отделение,V-ти въззивен състав
На четвърти август, две хиляди и двадесета година
в закрито съдебно заседание на осн. чл.267 ГПК, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с. Александър Муртев
Секретар
като разгледа въззивно гражданско дело номер 1615 по описа за 2020 година.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.268 ГПК, СЪДИЯТА – ДОКЛАДЧИК
В.КАМБУРОВА ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
]Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба вх.№17599/27.05.2020г., подадена от ,,ЦАМ ПРОПЪРТИС
МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:гр.Бургас,
ул.,,Перущица“№22- партер, ответник в първоинстанционното производство, представлявано
от управителя Петър Анатолиев Панов, чрез адв.М.А.-БАК, със съдебен адрес: ***,
срещу Решение №980/09.04.2020г., постановено по гр.д.№352/2019г. по описа на Районен
съд- Бургас.
С
посоченото решение, Бургаският районен
съд е приел за установено между
ищцата Л.А.М., гражданин на Руската Федерация, род. на ***г. в гр.Пенза, СССР и
ответника ,,ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД , че на основание чл.26 от ЗЗД вр.с
чл.2 от ЗУЕС, сключения помежду им договор за обслужване и управление от
06.03.2013г., е нищожен поради липса на форма.
Със същото решение, съдът е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата,
на основание чл.55, ал.1, предл.първо вр.чл.34 от ЗЗД, сумата от 1628 евро-
главница, представляваща недължимо платена на ответника без основание сума въз
основа на сключения помежду им нищожен договор за обслужване и управление от
06.03.2013г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба-
17.01.2019г. до окончателното й изплащане и е осъдил ищцата да заплати на
ответното дружество на основание чл.61, ал.2 от ЗЗД,
съразмерно на притежаваните от нея ид.ч. от общите части на сградата, находяща
се в к/с,,Мохито клуб“ в гр.Царево, в който се намира собствения й недвижим
имот – апартамент, сумата от 109.63 евро /в левовата равностойност от 214.42 лв/- главница, представляваща
извършени от дружеството разходи за охрана, работни заплати и осигуровки
на работници на дружеството във връзка с охрана и поддръжка на
к/с,,Мохито клуб“, направени за периода 01.01.2016г. до 31.12.2018г., и сумата
от 28.08 евро (левовата равностойност от 52.92 лева)- главница, представляващи
извършени от дружеството разходи за материали и консумативи във връзка с
почистването, поддръжката и профилактиката на общите части на сградата в
комплекса, в т.ч. басейн, асансьор и зелени площи в к/с ,,Мохито клуб“, в който
се намира притежавания от ищцата обект, направени за периода от 01.01.2016г. до
31.12.2018г., като съдът е отхвърлил в
останалите им части предявените насрещни искове съответно над уважената
част от 109.63 евро до претендираната сума от 1103.47 евро- главница и над
уважената част от 28.08 евро до
претендираната от 524.53 евро, като
неоснователни.
Страните
са осъдени да заплатят разноски по делото съобразно уважената /отхвърлена част
от исковите претенции.
С жалбата се изразява недоволство от
решението, като на първо място се излагат
доводи за неговата недопустимост- като постановено по непредявен
насрещен иск. Жалбоподателят намира обжалваният съдебен акт за неправилен и
необоснован, постановен в противоречие с материалния закон и процесуалните
правила.
Излага становище, че първоинстанционният съд
не е извършил цялостен анализ на събраните по делото доказателства (писмени,
гласни, заключение на вещите лица по експертизи) и не е обсъдил в пълнота
наведените от ответника възражения (чл.293,ал.3 от ТЗ). В тази връзка излага,
че аргументите на насрещната страна по
делото за нищожност на сключения между страните договор за обслужване и
управление, били неоснователни.
Оспорва изводите на районния съд, че процесният
комплекс, в който се намира имотът на ищцата, представлявал такъв от затворен
тип по смисъла на §1,т.3 от ЗУЕС. Счита, че в конкретния случай липсвали
елементите, посочени в закона-контролиран достъп на външни лица, както и
допълнително построени обекти, обслужващи собствениците и обитателите. Сочи, че
наличието на паркинг, басейн и зелени площи не означавало, че са изпълнени
съответните законови изисквания. Подчертава, че по силата на приращението,
всичко застроено върху поземления имот се явявало собственост на собственика на
земята (,,ЦАМ БАЛКАН ИНВЕСТ“ООД).
Изразява несъгласие и с извода на съда, че поддръжката
и управлението на комплекса следвало да се урежда съгласно изискванията на чл.2
от ЗУЕС- с писмен договор с нотариална заверка на подписите между инвеститора
(,,ЦАМ БАЛКАН ИНВЕСТ“ООД) и
собствениците на самостоятелни обекти.
Развива съображения, че липсата на решение на Общо събрание на ЕС
относно реда за ползване и управление на общите части, не следвало да се
отразява на валидността на сключените договори на собствениците на имоти в
комплекса с дружеството- изпълнител.
Посочва, че с подписването на договора за обслужване и управление, с приети от ищцата условия, възникнала валидна облигационна
връзка-договор за изработка, по която ответното дружество било изправна страна.
В подкрепа на изложеното, цитира показанията на свидетелите в първоинстанционното
производство по делото.
Излага становище относно правната природа на
процесния договор- търговска сделка доколкото е сключена от търговец във връзка
с упражняваното от него занятие. Позовава се на съдебна практика на ВКС.
Заявява,
че ищцата като собственик на намиращия се в комплекса имот, приела изпълнението
по договора от насрещната страна, поради което не следвало да се позовава на
нищожност. Пояснява, че видно от представените по делото платежни нареждания,
същата заплащала редовно таксата за поддръжка на комплекса.
Оспорва
изложеното в мотивите на обжалваното решение, че възражението на ответното
дружество(въззивник) за приложение на чл.293,ал.3 от ТЗ се явявало
неоснователно, тъй като разпоредбата на чл.2 от ЗУЕС предвиждала специална
форма за действителност.
Навежда доводи относно направеното възражение
за конверсия като посочва, че този правен институт намирал приложение най- вече
при нищожните сделки поради противоречие със закона (чл.26,ал.1 от ЗЗД), както
и липса на форма (чл.26,ал.2, предл.3). Развива подробни съображения в тази
насока. Цитира съдебна практика (ТР№2 от 20.07.2017г. на ВКС по т.д.№2/2015г., ОСГТК;
Решение№1104/12.01.2009г. на ВКС по гр.д.№4858/2007г., ІV-то г.о.;
Решение№1168/17.12.2008г. на ВКС по гр.д.№3511/2007г., ІІІ-то г.о.; Решение№541/06.02.2012г.
на ВКС по гр.д.№810/2010г., ІV-то г.о.; Решение№316 от 23.01.2014г. на ВКС по
гр.д.№2371/2013г., ІІІ-то г.о.,).
Жалбоподателят
твърди, че първоинстанционният съд не разгледал предявените насрещни искове по
чл.55 и чл.59 от ЗЗД, не разпределил тежестта на доказване съобразно правната
квалификация и се произнесъл по иск с правно основание чл.61, ал.2 вр. ал.1 от ЗЗД (невключен в доклада по чл.146 от ГПК). Горното се явявало съществено
нарушение на процесуалните правила. Намира за неправилна дадената от районния съд правна квалификация
на насрещните искови претенции. Обосновава становище за недопустимост.
Посочва, че съгласно извършената по делото
съдено- техническа експертиза, разходите по управлението и поддръжката на
комплекса възлизали на сума в размер на 42644.87 лева. Изразява несъгласие с
извода на съда, че дружеството- изпълнител извършило тези разходи в свой
интерес с оглед реализиране на печалба. Намира, че извършеното от съда изчисление
(съразмерно с притежаваните от ищцата общи части в комплекса) по чл.162 от ГПК
се явявало погрешно и не кореспондирало със събрания по делото доказателствен
материал. Навежда доводи за основателност на насрещните искови претенции за
неоснователно обогатяване.
Иска се, атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо.
В случай, че настоящата инстанция не констатира основания за недопустимост, се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което предявените искови претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни.
При условията на евентуалност, в случай, че съдът потвърди обжалваното решение, се моли за уважаване изцяло на насрещните искови претенции според правна квалификация, определена от въззивната инстанция.
Претендират се направените в производството пред двете инстанции разноски.
При проверката, извършена на осн. чл.267,
ал.1 ГПК се установи следното:
Препис от
първоинстанционното решение е връчено на процесуалния представител на ответното
дружество- адв. А. на 18.05.2020г. Въззивната жалба е входирана в деловодството
на БРС на 27.05.2020г.- следователно е подадена в законния двуседмичен срок.
Жалбоподателят е страна, която има правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение и е допустима за разглеждане по същество.
Препис от
постъпилата въззивна жалба е връчен на процесуалния представител на ищеца на
12.06.2020г.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор от ответната страна – Л.А.М., чрез адв. Д.Я.-БАК, с който се оспорва въззивната жалба изцяло.
Въззиваемата
намира атакуваният съдебен акт за правилен и законосъобразен. Счита подадената
въззивна жалба за неоснователна и моли за нейното отхвърляне.
Оспорва наведените от въззивника доводи,
посочвайки, че от заключението на съдебно- техническата експертиза се
установило, че се касае за жилищен комплекс от затворен тип, обособен като
отделен урегулиран имот, в който са построени сгради в режим на етажна
собственост.
Заявява,
че правилно първоинстанциониият съд приел, че поддръжката и управлението в
комплекс ,,Мохито клуб“ следвало да се осъществява съгласно чл.2 от ЗУЕС. Позовава
се на съдебна практика (Определение №868 от 15.09.2015г. по гр.д.№2897/2015г.,
ІІІ-то г.о. на ВКС; Определение№432 от 05.11.2010г. по гр.д.№420 на ВКС).
Навежда доводи, че съгласно задължителната
съдебна практика, правилата на ЗУЕС се прилагали за сгради, съществуващи в
режим на етажна собственост при наличието на поне четири самостоятелни обекта,
принадлежащи на повече от един собственик
Изразява
се несъгласие с твърденията на въззивника, че процесният договор бил такъв за изработка,
като в тази връзка е направен подробен анализ на неговото съдържание и текстове
от ЗУЕС. Намира за неоснователно
възражението на ответната страна(въззивник) за приложение на чл.293,ал.3
от ТЗ, като твърди, че в случай не се касаело за сделка между
търговци.(Решение№14 от 04.02.2013г. по т.д.№1201/2011г.).
Посочва се, че въззвиникът(ответник) не успял да проведе пълно и главно
доказване относно обстоятелството дали е
проведено Общо събрание на ЕС, на което да е взето решение за възлагане
дейности по поддържането на общите части на сградата. Излага аргументи, че договорът
бил нищожен и като противоречащ на закона (чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД).
Оспорват
се наведените във въззивната жалба твърдения за приемане на договорната
престация на ,,ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД.
Излага се становище, че първоинстанционният
съд правилно квалифицирал предявените насрещни искове по чл.61, ал.2 от ЗЗД и
разпределил доказателствената тежест съобразно правната квалификация. Твърди се,
че отношенията във връзка с поддържане, възстановяване и подобряване на общите
части се уреждали съгласно чл.41 от ЗС, като всеки собственик съобразно дела си
бил длъжен да участва в разноските. С решение на ОС на ЕС се определяла базата,
въз основа на която се формирал размерът на паричното задължение за полезни
разноски.
Изтъква се още, че изцяло в съответствие с
утвърдената съдебна практика, съдът изчислил размера на притежаваните от ищцата
идеални части и припадащата й се част от дължимите разходи. Развиват се
подробни съображения във връзка с направеното от въззивника искане за приемане
на писмено доказателство.
Иска се от съда, атакуваното решение да бъде потвърдено като
правилно, законосъобразно и обосновано.
Претендират се разноски пред
въззивната инстанция.
В рамките на своите правомощия, на основание чл.267 ГПК и при извършване на проверката по чл.262 ГПК, въззивната инстанция установи, че въззивника ,,ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД, ЕИК ********* не е представил пълномощно, свидетелстващо за представителната власт на адв. А. за производството пред Бургаски окръжен съд. Според пълномощното, намиращо се на л.62 от делото пред районния съд, ответникът е упълномощил адв.А. да го представлява само пред Районен съд -Бургас и не е налице представителна власт за производството пред Бургаски окръжен съд. Предвид горното, въззивната жалба от адв.М.А.-БАК – процесуален представител на въззивното дружество, не отговаря на изискванията на чл.261, т.2 ГПК.
Следва да се укаже на въззивника, да потвърди извършените без представителна власт процесуални действия по подаване на въззивна жалба.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
С въззвината жалба е направено доказателствено искане за приемане на писмено доказателство-НА за учредяване на възмездно право на строеж№139, том І, рег.№894, нот.дело№131/2011г. на нотариус Мария Василеа, рег.№370, район на действие- Районен съд-Царево..
Съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 от ГПК, във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство.
В първоинстанционото производство не е било
нарушено правото на страната на защита- съдът е допуснал събиране на гписмени,
гласни доказателства и извършване на експертиза. Поради това и доколкото не се
твърдят предпоставките на чл.266, ал.2 от ГПК, а съдът не констатира наличие на
такива по чл.266, ал.3 от ГПК, горното доказателствено искане следва да бъде
оставено без уважение. Отделно от това,
съдът намира горното за неотносимо към предмета на спора.
Бургаският окръжен съд, след проверка допустимостта на подадената въззивна жалба и отговора, намира, че делото следва да бъде внесено в съдебно заседание за разглеждане и решаване.
С оглед на гореизложеното и на осн.267, ал.1
ГПК, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ВНАСЯ в.гр.д.№1615/2020г.
в съдебно заседание за разглеждане и решаване на 17.08.2020.г. от 10,00 ч., за която дата и час на страните са изпратени
призовки.
НЕ ДОПУСКА направеното с въззивна жалба
вх.№17599/27.05.2020г., подадена от
,,ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД, ЕИК *********, чрез адв.М.А.-БАК, доказателствено искане за приемане на писмено
доказателство.
УКАЗВА на въззивника ,,ЦАМ
ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД, ЕИК *********, да представи доказателства за
представителна власт на адв. М.А.
*** пред въззивната инстанция, в срок до 17.08.2020г.
На страните да се връчи препис от настоящото определение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: