№ 2665
гр. София, 18.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110132559 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от Д. П. Б., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ..., чрез адв. М., против „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ..., „САП
Център София“, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор ...., чрез
процесуалния представител мл.адв. Б.-К., със съдебен адрес: гр. София, ..., ет.
1 и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „...“ № 25, офис – сграда „Л....., представлявано
заедно и поотделно от изпълнителните директори ..., чрез юрк. ... П., с иск за
прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № ...,
сключен с първия ответник на 22.08.2018 г., вземанията по който са
прехвърлени с договор за цесия на втория ответник, поради противоречие със
закона, заобикаляне на закона и наличие на неравноправни клаузи по смисъла
на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, обективно съединен в условията на
евентуалност с иск за прогласяване на нищожността на неустоечната клауза от
процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на поръчителство, както и осъдителни искове срещу „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД за връщане на платената по нищожния договор за възлагане на
поръчителство сума в размер на 10 лв. /частичен иск от общо 407,10 лв./
поради начална липса на основание, както и срещу „Агенция за събиране на
1
вземания“ ЕАД за връщане на платената по нищожния Договор за
потребителски кредит № .../22.08.2018 г. сума в размер на 50 лв. /частичен иск
от общо 619 лв./ поради начална липса на основание.
Ищецът твърди, че на 22.08.2018 г. е сключил с ответника „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД договор за потребителски кредит № ..., но при подписването на
договора не му били представени изискуемите документи съгласно чл. 10 ЗПК
/липсвала сумата на договора, годишният лихвен процент и други съществени
елементи от правоотношението/, като същите били посочени в отделно
приложение към договора, съгласно което сумата по кредита била в размер на
800 лв., със срок от 10 месеца. Поддържа, че съгласно чл. 1 от посоченото
приложение, кредитополучателят бил длъжен да представи обезпечение по
кредита , най-късно до деня, следващ деня на сключването на договора, като в
случай на неизпълнение на посоченото задължение, същият дължи неустойка
в размер, посочен в погасителния план. Твърди, че въпреки формално
дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в срок от
24 часа, още със сключването на Договора на същия била начислена
„неустойка“ в размер, надхвърлящ многократно допустимия по закон. Сочи,
че е получил уведомление от втория ответник „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД за прехвърляне на вземането му към „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД.
Навежда твърдения, че уговорената неустойка противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което, на основание чл. 26 от ЗЗД,
същата се явява нищожна. Счита, че с клаузата за неустойка се цели да се
заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите
/ГПР/ съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в резултат на което да
бъде осигурено допълнително възнаграждение за предоставяне на процесиите
заемни суми - т.нар „скрита възнаградителна лихва“.
На следващо място твърди, че така уговорената неустойка излиза извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, като
същата противоречи на закона и добрите нрави, тъй като е начислена в
необосновано висок размер. Счита, че е налице заобикаляне на закона.
Навежда твърдения за неравноправност на посочената клауза на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗПК. Отбелязва, че предвидената неустойка следвало да бъде
включена към ГПР, доколкото в него следва да бъдат описани всички
дължими от кредитополучателя разходи, вследствие на което е била нарушена
2
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид гореизложеното, навежда твърдения за нищожност на целия
договор за паричен заем, поради което моли да бъде прогласена неговата
нищожност, а в условията на евентуалност – да бъде обявена за нищожна
клаузата, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение по
кредита. Моли да бъде осъден ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД да му
заплати сума в размер на 10 лв. /частичен иск от общо 407,10 лв./
представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание,
представляваща неустойка по договора за кредит за периода от 12.12.2018 г. до
10.09.2019 г., както и да бъде осъден ответникът „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД да му заплати сума в размер на 50 лв. /частичен иск от общо
619 лв./, представляваща недължимо платена сума при начална липса на
основание, по договора за кредит за периода от 13.09.2019 г. до 13.04.2020 г.
Претендира сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
Към исковата молба са приложени документи, като се иска тяхното
приемане за установяване на твърдените обстоятелства, направени са
доказателствени искания за задължаване на ответниците да представят
преписките по сключване на процесните договори в оригинал, както и да
представят справки за всички извършени плащания във връзка с процесните
договори, за издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред
БНБ за снабдяване с информация за всички сключени договори за кредит
между страните, както и за допускане изслушването на съдебно-счетоводна
експертиза с конкретно формулирани въпроси.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП”
АД е постъпил писмен отговор на исковата молба, с който предявените искове
се оспорват като неоснователни. Не оспорва сключването на процесния
договор, като навежда твърдения, че същият е сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние (електронна поща, уебсайт и телефон), при
спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗЗД и ЗЕДЕУУ. Оспорва твърденията за
нищожност на процесния договор, като сочи, че са спазени изискванията на
чл. 10 от ЗПК и договорът съдържа всички изискуеми от закона реквизити.
Поддържа, че в договора изрично е записан ГПР и условията за прилагането
му, както и че размерът е съобразен със законовите изисквания. Сочи също, че
размерът на ГПР е изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1
3
към чл. 19, ал. 2 ЗПК, както и че в ОУ към договорите е посочен начинът на
изчисляване на ГПР, поради което, при сключване на договора за кредит, не е
било допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Развива подробни
съображения в насока, че задължението за неустойка не е разход по кредита,
който следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на
ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. Оспорва
наведените от ищеца твърдения, че неустойката, установена в сключения
между страните договор, е недействителна на основание чл. 143 от ЗЗП, както
и поради заобикаляне на закона, включително поради накърняване на добрите
нрави, доколкото същата не надхвърля функциите, присъщи на всяка
неустойка. Подробно аргументира, че клаузата, уреждаща неустойката, е
действителна, както и че същата е била индивидуално уговорена. Оспорва
твърденията на ищеца за недействителност на неустойката поради
противоречие с чл. 71 от ЗЗД, както и че по отношение на неустойката следва
да се прилага ограничението на разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗПК. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца
вземания. Моли съда да отхвърли предявените искове, като претендира
направените в производството разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който
отговор предявените искове се оспорват като неоснователни и недоказани.
Поддържа, че между ищеца и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД е налице валидно
съществуващо правоотношение по силата на процесния договор. Оспорва
твърдяната недействителност на процесния договор, като счита, че същият
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Навежда твърдения, че
горепосочената неустойка е уговорена с оглед принципа на свобода на
договаряне, поради което същата не накърнява добрите нрави и не е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Поддържа, че неустойката обезпечава изпълнението на конкретно задължение,
а именно да се представи обезпечение. Предвид гореизложеното, моли
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Към отговорите на исковата молба са приложени документи, като се
иска тяхното приемане за установяване на твърдените обстоятелства.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговорите на
4
исковата молба фактически твърдения и съобрази формулираните искания,
намира, че е сезиран с обективно съединени в условията на евентуалност
искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно
разпоредбата на чл. 235, ал.2 и 3 от ГПК, установи следното от
фактическа страна:
С Определение № 38131 от 20.09.2024 г. съдът е отделил за безспорно в
отношенията между страните и ненуждаещо се от доказване в процеса
обстоятелството, че между ищеца и ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД е
сключен Договор за заем № ... от 22.08.2018 г., вземанията по който са били
прехвърлени на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
От представените по делото писмени доказателства се установи, че
между ищеца и ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД в настоящото производство
е сключен Договор за заем № ... от 22.08.2018 г., по силата на който
ответникът, в качеството му на кредитодател, е предоставил на ищеца, явяващ
се кредитополучател по процесния договор, сума в размер на 800 /осемстотин/
лева срещу насрещното задължение на ищеца да възстанови горепосочената
сума от отпуснатия кредит, посочена в Погасителен план, представляващ
Приложение №1 към процесния договор, в рамките на 10 /десет/ погасителни
месечни вноски, за срок от 10 /десет/ месеца, считано от датата на изпращане
на сумата по кредита от страна на кредитодателя, както и годишен лихвен
процент (ГЛП) от 41,00 % и ГПР от 49,66 %. Общата дължима сума по кредита
възлиза на 957,90 /деветстотин петдесет и седем лева и деветдесет стотинки/, с
падежна дата на първата вноска - 21.09.2018 г. В договора е било предвидено,
че ищецът следва да представи обезпечение, представляващо банкова
гаранция или поръчителство на поне две лица, в срок най-късно до деня,
следващ деня на сключването на договора, като при непредоставяне на
обезпечението, същият следва да дължи неустойка в общ размер на 792,10 лв.
В чл.3.2. от посочения договор е било уговорено, че неустойката се
начислява на месец, считано от датата на изтичането на срока за
предоставянето й, както и че същата се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение. В допълнение, в случай, че срокът,
5
за който е била начислена неустойката, е по-кратък от срока между две
погасителни вноски, горепосочената сума следва да бъде начислена на ден и
би била в размер на 1/30 от месечната неустойка.
С оглед твърденията на страните и предвид приложеното по делото
уведомление за изплатени задължения към втория ответник „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД /л.11 от делото/ се установи, че по силата на
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 06.07.2021 г., сключен
между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, в качеството му на цедент, и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, в качеството му на цесионер, е било прехвърлено
вземането по сключения между ищеца и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД договор за
заем № ... от 22.08.2018 г., ведно с всички привилегии, обезпечения и лихви, за
възникването на което обстоятелство ищецът е бил надлежно уведомен от
страна ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
От заключението на приетата и неоспорена от страните по делото
съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и
компетентно изготвена от вещото лице, се установява, че стойността на ГПР е
49,66 %, изчислен на базата на вноските за главница и договорна лихва,
съобразно представения по делото погасителен план, без да е включена
начислената неустойката. Според предоставената счетоводна справка от
страна на ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД при изготвяне на експертизата, се
установи, че ищецът е заплатил сума в общ размер на 1 365 лв., от които сума
в размер на 531,22 лв., представялваща вземане за главница, сума в размер на
139,31 лв., представляваща възнаградителна лихва, сума в размер на 554,47
лв., представляваща начислена неустойка за непредоставяне на обезпечение и
сума в размер на 140 лв., касаеща допълнителна такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит. Видно от изчисленията на вещото лице и
съобразно предоставената счетоводна справка от страна на ответника
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в периода след датата на цесията, а
именно 06.07.2021 г., ищецът е заплатил сума в общ размер на 619 лв. В тази
връзка, вещото лице дава заключение, че действителният размер на ГПР, при
включване на начислената неустойка в размер на 792,10 лв., е на стойност
99,01 % от размера на предоставената и усвоена главница, а след добавяне на
начислената неустойка към задълженията за дължимата договорна лихва, ГПР
ще бъде на стойност 148.67 %.
6
В законоустановения срок, с протоколно определение от съдебно
заседание, проведено на 29.01.2025 г., съдът е допуснал увеличение на
осъдителния иск по реда на чл. 214 от ГПК, вследствие на което същият се
счита предявен за сума в размер на 565 лв., която сума представлява пълния
размер на първоначално предявения като частичен иск за вземането на ищеца
срещу ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, както и увеличение по реда на чл.
214 от ГПК на иска срещу ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
в резултат на което същият се счита за предявен за сума в размер на 619 лв.,
също представляваща пълния размер на първоначално предявения като
частичен иск за процесното вземане.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага
следните правни изводи:
В качеството му на кредитодател, ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД
представлява небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът, от друга страна, е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем,
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата.
В конкретния казус, при съобразяване с приетите по делото писмени
доказателства и неоспореното заключение на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, съдът намира, че между ищеца, в качеството му на
кредитополучател, и ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, в качеството му на
7
кредитодател, е сключен Договор за заем № ... от 22.08.2018 г., вземанията по
който са прехвърлени на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД посредством цесия, от което обстоятелство следва и надлежната пасивна
процесуална легитимация на последния в настоящото производство.
Посочения договор е сключен при следните условия, а именно: сума по
кредита, касаеща главница, в размер на 800 лв., обща дължима сума по
кредита, с включена лихва, в размер на 957,90 лв., договорна неустойка, при
липса на надлежно предоставено обезпечение, в размер на 792,10 лв., обща
дължима сума за връщане, с включени главница, лихви и неустойка, когато не
е осигурен поръчител или банкова гаранция, в размер на 1 750 лв., уговорен
ГПР по кредита на стойност 49.66%, ГЛП в размер на 41%, срок за връщане на
кредита – 10 месеца с падежна дата на първата вноска - 21.09.2018 г.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени
доказателства, така и от неоспорената съдебно-счетоводна експертиза, че
сумата за кредита е била изцяло погасена от страна на ищеца.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на договора, както и служебно да извърши проверка за
нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Това е така, тъй като
съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2013 г., ОСГТК „при проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна
норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във
въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца
при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище“, от което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно
и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови
клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае
за потребителски спор, съдът следи и например за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex
lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП, както и
за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за
8
спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела
C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния
процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата
предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените
максимални размери.
В настоящият случай, в процесния договор е предвидена неустойка,
предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на
договорното задължение, касаещо предоставяне на надлежно обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заема, съобразно договора и общите условия. В тази връзка,
съдът намира, че с оглед въведените в договора условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му, а именно в деня, следващ
деня на сключване на договора, може да се обоснове извод, че изпълнението
му ще бъде свързано със значителни затруднения за длъжника при
изпълнението на процесния договор.
На следващо място, посочената уговорка влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
9
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая
е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
условията по същия.
От ангажираните доказателства по делото се установява, че в настоящия
случай е налице противоречие с императивно установеното изискване на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Ето
защо, съдът намира, че начислената неустойка, при неосигурена банкова
гаранция или поръчител, в това число и договорната лихва, следва да бъдат
включени към ГПР по кредита, тъй като същите се обхващат от легално
дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК на ЗПК за общ разход, съгласно която
„общ разход по кредита за потребителя“ представляват всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
С оглед установеното в констативно-съобразителната част на съдебно-
счетоводната експертиза по делото, като обща дължима сума по договора е
записана сума в размер на 957,90 лв., представляваща сбор от главницата и
начислените лихви. Несъмнено, заплащането на неустойка при неосигурена
банкова гаранция или поръчител от страна на ищеца, представлява
допълнителна услуга, която произтича от договора за паричен заем. В тази
връзка и доколкото в посочената обща сума не е било включено
10
допълнителното плащане в размер на 792,10 лв., представляващо начислена
неустойка за непредоставяне на надлежно обезпечение, което, както бе
посочено по-горе, е задължително условие за предоставянето на заемната
сума, съдът счита, че с това допълнително плащане се покриват разходи във
връзка със задължението за предоставяне на процесната сума, поради което
същото следва да бъде включено при изчисляването на стойността на ГПР,
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което последният би надхвърлил законовото
ограничение, вземайки предвид посочения от ответника размер.
Поради това, следва да се приеме, че така уговорената неустойка, по
същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите
(ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съобразно разпоредбата на
чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, се счита за
нищожна.
Съдът намира, че поради тези особености на сключения между страните
договор, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите,
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с
добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно
решение № 1/2009 г. ОСТК/. С оглед изложеното съдът, предвид и дадените
му правомощия служебно да установява нищожност, намира, че начислената
по договора неустойка не се дължи поради нищожността на клаузата от
договора, която я урежда. В допълнение, съобразно разпоредбата на чл. 21, ал.
1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Предвид гореизложените съображения, съдът намира така предявения
установителен иск за обявяване нищожността на процесния договор за кредит
за основателен, поради което същият следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск за обявяване нищожността на целия
договор за кредит, съдът не се произнася по предявения евентуален иск за
нищожност на клаузата, предвиждаща дължима неустойка при
11
непредоставяне на надлежно обезпечение по кредита, обективирана в чл. 3,т.3
от процесния договор.
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД срещу ответниците.
Разгледан по същество искът срещу „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД е основателен.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание,
е длъжен да го върне. Съобразно така посочената разпоредба и с оглед
допуснатите и събрани по делото доказателства, решаващият съдебен състав
приема, че в настоящия случай фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД е осъществен и доказан от ищеца при условията на пълно и главно
доказване поради следните съображения:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е
моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва
да е липсвало основание. Началната липса на основание за преминаването на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго ще е налице във
всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за получаването
на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване
унищожаемостта на сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от
Постановление № 1 от 28.05.1979 г., ПЛЕНУМ на ВС.
Предвид така установената недействителност на договора за
потребителски кредит и на основание чл. 23 ЗПК ответникът следва да върне
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по
кредита. С оглед обстоятелството, че в настоящия случай неоснователното
обогатяване е налице в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдържаща се в
договора за заем, сумата в общ размер на 565 лв., заплатена на „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД преди прехвърляне на вземането, както и сумата в размер на 619
лв., съответно заплатена на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД след
сключения между двамата ответници договор за цесия, се явяват заплатени от
страна на ищеца без наличие на валидно правно основание за това, поради
което предявените от ищеца Д. П. Б. осъдителни искове против ответниците
следва да бъдат уважени в пълния им размер, ведно със законната лихва от
12
подаване на исковата молба в съда, а именно 05.06.2024 г.
В тази връзка следва да се обсъди възражението на ответника на „АЙ
ТИ ЕФ ГРУП“ АД за погасяване на претендираната от нея сума по давност.
Съобразно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД е прогласено, че с изтичането на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания. В случая поставеният въпрос е относим само към
последната хипотеза на посочената правна норма. За да е налице периодично
плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер, или
да е установено като такова със закон. Периодичните плащания представляват
самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и
произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е
независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то
това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане
на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното
основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Ето
защо в случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД
/в този смисъл са Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795 от 2010 г., ІV
г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г.
о., ГК /. Доколкото в случая, видно от представените по делото писмени
доказателства, се установява, че погасителната давност, която е изтекла за
вземанията, съставляващи получени от ответника суми по процесния договор
за кредит, е настъпила на 05.06.2019 г., а исковата молба е депозирана на
05.06.2024 г., то вземането се счита погасено по давност относно
падежиралите вноски по договора в периода преди 05.06.2019 г., касаещ
следните реализирани плащания от страна на ищеца в полза на ответника „АЙ
ТИ ЕФ ГРУП“ АД съобразно приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, извършени на 28.09.2018 г. в размер на 175 лв., на
02.11.2018 г. в размер на 195 лв. и на 12.12.2018 г. в размер на 195 лв.,
възлизащи на сума в общ размер на 565 лв.
Предвид изложеното, искът по чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, предявен срещу
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, макар доказана по основание, следва да бъде
13
отхвърлен, поради погасяване на вземането по давност.
С оглед изхода на делото, право на разноски имат ищецът и ответникът
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, които са направили своевременно искане за
присъждане на разноски и са представили доказателства за извършени такива.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на направените от
него разноски и платеното адвокатско възнаграждение, съразмерно на
уважената част от исковете. В тази връзка, ищецът е представил доказателства
за сторени разноски в общ размер от 400 лв., от които 150 лв. за държавна
такса и 250 лв. депозит за вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза, като
процесуалния представител на ищеца претендира заплащането на 1 440 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ по
три иска. Ответникът своевременно е направил възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което
съдът намира за основателно, предвид действителната фактическа и правна
сложност на делото. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6
от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В
случая, съдът намира, претендираното и заплатено от ищеца адвокатско
възнаграждение за прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на
настоящото съдебно производство, поради което същото следва да бъде
намалено в размер на 480 лв. Като последица и на основание чл. 78, ал. 3 и, ал.
8 от ГПК, ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, има право на направените
разноски по делото, както и на адвокатско възнаграждение в минимален
размер, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
14
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността, по иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД и чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП, предявен
от Д. П. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ..., чрез адв. М.
против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:
гр. София, ..., „САП Център София“, ет. 8, представлявано от изпълнителния
директор ...., чрез процесуалния представител мл.адв. Б.-К., със съдебен адрес:
гр. София, ... на Договор за потребителски кредит № ... от 22.08.2018 г.,
вземанията по който са вземанията по който са били прехвърлени с договор за
цесия на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ...,
като противоречащ на закона и добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. П. Б., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, ..., чрез адв. М. иск на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:
гр. София, ..., „САП Център София“, ет. 8, представлявано от изпълнителния
директор ...., чрез процесуалния представител мл.адв. Б.-К., със съдебен адрес:
гр. София, ..., за заплащане на сума в размер на 565 /петстотин шестдесет и
пет/ лева, представляваща недължимо платена на ответника сума преди
прехвърляне на вземането, при начална липса на основание, по нищожен
Договор за потребителски кредит № ... от 22.08.2018 г., поради изтекла
погасителна давност на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответника „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „...“ № 25, офис – сграда „Л....., представлявано заедно и
поотделно от изпълнителните директори ..., чрез юрк. ... П., да заплати на Д.
П. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ..., чрез адв. М., сума в
размер на 619 /шестстотин и деветнадесет/, лева, представляваща недължимо
платена сума при начална липса на основание, по нищожен Договор за
потребителски кредит № ... от 22.08.2018 г., за периода от 13.09.2019 г. до
13.04.2020 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК
..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ..., „САП Център София“,
ет. 8, представлявано от изпълнителния директор ...., чрез процесуалния
представител мл.адв. Б.-К., със съдебен адрес: гр. София, ... и „Агенция за
15
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „...“ № 25, офис – сграда „Л....., представлявано заедно и
поотделно от изпълнителните директори ..., чрез юрк. ... П., да заплатят на Д.
П. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ..., чрез адв. М., сума в
размер на 264 лв., представляващи разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК
..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ..., „САП Център София“,
ет. 8, представлявано от изпълнителния директор ...., чрез процесуалния
представител мл.адв. Б.-К., със съдебен адрес: гр. София, ... и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „...“ № 25, офис – сграда „Л....., представлявано заедно и
поотделно от изпълнителните директори ..., чрез юрк. ... П., да заплатят на
ЕАД Д. М. с БУЛСТАТ № *********, сума в размер на 480 лева с включен
ДДС, представляваща сторени в съдебно-деловодни разноски в настоящото
производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищеца Д. П. Б., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ..., чрез адв. М. да заплати на
ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ..., „САП Център София“, ет. 8, представлявано от
изпълнителния директор ...., чрез процесуалния представител мл.адв. Б.-К.,
със съдебен адрес: гр. София, ..., сума в размер на 400 лева, представляваща
сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16