№ 1434
гр. Варна, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20223100501688 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба,
подадена от Б. Л. Л., ЕГН **********, гр. Варна, срещу Решение № 1822/09.06.2022 г.,
постановено по гр.д. № 6119/2021 г. на РС – Варна, с коeто е признато за установено в
отношенията между страните, че Б. Л. Л. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 750 лева,
представляваща главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
284806/13.02.2020 г., сумата от 136.15 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 13.02.2020 г. до 09.12.2020 г., както и сумата от 11.67 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 09.12.2020 г. до 02.02.2021 г., ведно със законна лихва, считано
от датата на сезиране на съда – 09.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед №
261110/10.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
1911/2021 г. по описа на ВРС.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното решение. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е взел предвид
изложените в отговора на исковата молба съображения, касаещи недействителност на
процесния договор. Навежда доводи за неправилност на приетата по делото съдебно-
техническа експертиза. Сочи, че от заключението на вещото лице не става ясно как се
установява, че процедурата по кандидатстване за договор за кредит е изпълнена. Сочи, че не
е установено и обстоятелството досежно наличието на регистриран профил на ответника в
1
системата, а се предполага, че съгласно договора за кредит последният е предоставил
личните си данни на кредитора, без това да е подкрепено с доказателства. Моли за отмяна
на решението и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Изи Финанс“ ЕООД депозира
отговор на въззивна жалба, с който навежда доводи за недопустимост на последната, тъй
като назначеният по делото особен представител не е легитимиран да инициира въззивно
производство и представителната му власт се изчерпва с приключване на делото пред първа
инстанция. Излага съображения за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Счита,
че възраженията, касаещи експертизата, са преклудирани в заседанието, в което същата е
приета по делото. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на
съдебно-деловодни разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното:
ВРС е бил сезиран с иск по реда на чл. 422 от ГПК от „Изи финанс“ ЕООД да бъде
установено между страните, че ответникът Б. Л. Л. му дължи следните суми: 750 лв. –
главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние №******, 136.15 лв. –
възнаградителна лихва; 11.67лв. – лихва за забава, както и законна лихва за забава считано
от 09.02.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№1911/2021г. по описа на ВРС, и да се присъдят сторените в
заповедното и исковото производства разноски.
В исковата молба се излага, че на 13.02.2020 г. „Изи финанс“ ЕООД е сключило с
ответника Б. Л. договор за предоставяне на кредит от разстояние № 284806, по силата на
който ищецът е отпуснал на ответника кредит с главница в размер на 750 лв., с уговорка за
погасяване на 10 вноски, всяка една от които в размер на 75 лв., за периода 14.03.2020 г. -
09.12.2020 г. Уговорена била фиксирана договорна лихва в размер на 40,15% годишно.
Сключването на договора се извършило въз основа на подробна информация, достъпна на
уеб адрес: www.minizaem.bg, при спазване на общите условия за предоставяне на кредит от
разстояние, предвиждащи процедура за кандидатстване чрез он-лайн платформа, вкл. и
двукратно потвърждаване от кредитополучателя сключването на договора за предоставяне
на финансови услуги от разстояние. Паричните средства били преведени за усвояване на
каса на „Изи пей" АД. Според ищеца, ответникът не е погасявал задълженията си по
договора, падежът на последната вноска по кредита е настъпил на 09.12.2020 г. и
ответникът дължи и лихва за забава в размер на 11.67лв. за периода 09.12.2020г. -
02.02.2021г.
2
Назначеният особен представител на ответника е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва иска като допустим, но частично неоснователен. Възразява, че уговорката за
плащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е нищожна и че в
резултат от тази нищожност договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен,
тъй като не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от ЗПК – чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва. Евентуално, оспорва част от
претендираните лихви на основание чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск с правно основание чл. 79,
ал. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД възлага в тежест на ищеца да установи в условията на пълно и
главно доказване съществуването на договорна връзка с ответника, в изпълнение на която
ищцовото дружество е предоставило на ответника паричен кредит в уговорения размер
срещу задължение на последния да върне получената сума заедно с договорна лихва в
определен размер, както и изпадането на ответника в забава.
Не се спори по обстоятелството, че сумата в размер на 750 лева главница е
предоставена на ответника, като това се установява от представената разписка за извършено
плащане по нареждане на ищеца в полза на ответника на договорената сума и приетата по
делото ССчЕ. Не се оспорват и установените в производството ред ВРС размери на
задълженията на кредитополучателя за главница и лихви, както и изискуемостта на
вземанията.
Спорният въпрос във въззивното производство касае възражението на ответника за
недействителност на процесния договор за кредит поради недействителност на уговорката,
по силата на която кредитополучателят е поел задължение да заплаща възнаградителна
лихва в размер на 40,15% годишно.
Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят дължи лихва на заемодателя само ако това е
уговорено писмено.
Процесният договор за кредит е сключен чрез поддържана от ищеца интернет
платформа, достъпна на сайта www.minizaem.bg и отговаря на легалната дефиниция за
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние разписана в чл. 6 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Доколкото в случая е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление, на основание чл. 3, ал. 2 от Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) писмената форма се смята за спазена. Видно от чл. 2, ал.
1, т. 3 от договора за кредит, между страните е постигнато съгласие за начисляване на
възнаградителна лихва на база фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 %.
Като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действащ
3
извън рамките на своята търговска или професионална дейност, ответникът се явява
потребител по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР. Ответникът има качеството на потребител и
по смисъла на § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което и като
страна по процесния договор за предоставяне на кредит № 284806/13.02.2020 г. се ползва от
защитата, предвидена в ЗЗП, както и в Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Уговореният лихвен процент участва във формирането на годишния процент на разходите
по кредита, който в случая е 48,3 %, с което не е нарушено изискването на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Съгласно чл. 18, ал. 5 ЗПФУР, за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 – чл. 148 ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съдът приема, че не е налице нищожност поради противоречие със ЗЗП и ЗПК, тъй
като в съответствие с принципите на свободата на договаряне страните са постигнали
съгласие относно размера на възнаградителната лихва по заема, която в процесния договор е
изначално определена по ясен и разбираем начин в погасителен план. Същият е
инкорпориран в договора и съдържа точен размер на начислената лихва като част от
размера на всяка погасителна вноска, което позволява на кредитополучателя да прецени
произтичащите за него икономически последици при обвързването му с договора.
Годишният процент на разходите не надвишава нормативно определената горна граница. Не
се установяват нарушения на императивните разпоредби, към които препраща чл. 22 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира за неоснователно възражението за нищожност на
уговорката за възнаградителна лихва, респ. на договора за кредит на това основание.
Оплакванията относно недоказаност, че процедурата по кандидатстване за договор за
кредит е изпълнена в т.ч., че не е установено наличието на регистриран профил на
ответника в системата, са въведени за първи път с въззивната жалба и не кореспондират с
надлежно направени в срока за отговор на исковата молба възражения, поради което не
следва да се обсъждат от въззивния съд извън изложеното по-горе във връзка с общото
възражение за нищожност на договора за кредит.
На основание гореизложеното, обжалваното решение ще бъде изцяло потвърдено
като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща и към мотивите на ВРС.
С оглед на изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените в производството пред ВОС
съдебно-деловодни разноски в общ размер 250 лева, в т.ч. 150,00 лева внесен депозит за
възнаграждение за особен представител, както и юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в размер на 100,00 лева.
4
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1822/09.06.2022 г., постановено по гр.д. № 6119/2021
г. на РС – Варна.
ОСЪЖДА Б. Л. Л., ЕГН **********, от ******, да заплати на „Изи финанс“ ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Иван Вазов“, ул.
„Балша“ № 17, ап.1, сумата от 250 лева сторени съдебно-деловодни разноски в
производството пред ОС – Варна, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5