№ 321
гр. София, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Мария Малоселска
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100508208 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20084213 от 01.04.2021 г., постановено по гр. д. № 38959/2020 г. по
описа на СРС, II ГО, 178 състав са отхвърлени предявените от А.з. В., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. София, бул. **** срещу К. за з. на п., адрес: гр. София, ул. ****,
представлявана от председателя й Д.М.Й. искове с правна квалификация чл. 296, ал. 1 КТ вр.
чл. 3 вр. чл. 6 от Наредбата за безплатно работно и униформено облекло и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 1250 лв. – представляваща
сбор на дължимити парични средства за непредоставено работно облекло за периода от 2015
г. до 2019 г., ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба – 17.08.2020 г.
до окончателното й изплащане, както и сумата от 406,71 лв. – представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 01.06.2015 г. до
16.08.2020 г., като ищцата А.з. В. е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 100,00 лева- разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство А.з. В., чрез пълномощника й адв. В.З., в която същото
се обжалва изцяло като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата се навеждат
доводи, че при постановяване на първоинстанционното решение неправилно и
неоснователно съдът е приел, че не са представени доказателства за наличие на задължение
на работодателя да осигурява работно облекло в процесния период, с оглед на което е
прието, че предявеният иск е неоснователен. В тази връзка се поддъжа, че съдът не е взел
предвид, че по време на действие на трудовия договор, скбючен с ищцата, на служителите,
работещи по трудови правоотношения в К. за з. на п. (КЗП) са били изплащани парични
суми за закупуване на работно облекло. Сочи се, че със Заповед № 291/20.03.2012 г. на
1
Председателя на КЗП, издадена на основание чл. 296, ал. 1 от КТ, Наредбата за безплатно
работно и униформено облекло е признато правото на служителите, работещи по трудови
правоотношения в КЗП, с оглед спазването на деловия вид, да закупуват работно облекло,
съгласно утвърден списък на длъжностите в Приложение № 1 към заповедта. Навеждат се
доводи, че съгласно т. 3.2. от заповедта, на служителите, назначени по трудово
правоотношение, на експертни длъжности със спомагателни функции е определено работно
облекло на обща стойност 250 лв. със срок на износване 12 месеца, а съгласно т. 2 сред
длъжностите, за които се полага такова облекло е и длъжността „старши счетоводител“, на
която е назначена ищцата.
В жалбата се излага, че със Заповед № 216 от 20.03.2015 г. на Председателя на КЗП е
отменена Заповед № 291 от 20.03.2012 г. за изплащане на средства за работно облекло на
служителите, наети по трудово правоотношение в КЗП, поради което от 2015 г. до 2019 г.
вкл., на ищцата не са били изплащани средства за работно облекло, нито й е било
предоставено такова от нейния работодател КЗП. Поддържа се, че през 2020 г. КЗП е
подновила изплащането на средства за работно облекло на служителите. В тази връзка се
излагат съображения, че с действията си, изразяващи се в изплащането на средства за
работно облекло на служителите, КЗП е приела, че е налице правно основание същите да
получават средства за закупуване на работно облекло, тъй като същото им е необходимо, а с
фактът на изплащане на средства за закупуване на работно облекло, КЗП е изразила
съгласието си с обстоятелството, че спецификата на извършваната дейност на служителите,
назначени надлъжността „старши счетоводител“ налага използването на работно облекло,
което да осигури з. на личното им облекло. Поддържа се, че задължението на К. да
осигурява работно облекло на ищцата в процесния период е регламентирано в Наредбата за
безплатно работно и униформено облекло и по конкретно в разпоредбите на чл. 3, чл. 6, ал.
1 и чл. 8, ал. 1 от НБРУО. Навеждат се доводи, че решаващият орган неправилно и
неоснователно е приел, че вземане на ищцата за паричната равностойност на неполученото
през процесния период работно облекло не е възникнало, с оглед изричната забрана на чл.
8, ал. 4 от НБРУО. Излагат се съображения, че поради неизпълнението на задължението на
КЗП да й предостави работно облекло, ищцата със свои средства е закупувала такова, тъй
като същото й е било необходимо, за да запази личното си облекло при извършването на
възложената й работа. Поддържа се, че поради факта, че ищцата сама със свои средства е
закупувала необходимото работно облекло в периода от 2015 г. до 2019 г., то за ответника е
възникнало задължението да й възстанови паричната равностойност на вече закупеното
работно облекло, поради което съдът неправилно е приел, че предявените искове са
неоснователни.
Поради изложеното, от настоящата инстанция се иска да отмени изцяло
първоинстанционното решение и вместо него въззивният съд да постанови друго решение, с
което да уважи исковете като основателни и доказани. Претендира разноски.
Въззиваемата страна по делото – Комисия за з. на п. е депозирала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез процесуален представител, в който
оспорва жалбата като неоснователна, поради което моли съда да я остави без уважение. В
тази връзка се излага, че съгласно изричната разпоредба на чл. 8, ал. 4 от НБРУО, не се
допуска заменянето на работно и/или униформено облекло с пари, поради което и за ищцата
не е възникнало вземане за паричната равностойност на неполученото за този период
работно облекло и съответно не е налице основание претендираната по делото сума да й
бъде присъдена. Поддържа се, че правото на чл. 296, ал. 1 от КТ не принадлежи на всеки
2
служител, а е в зависимост от конкретното трудово правоотношение. В тази връзка се сочи,
че в конкретния случай следва да се има предвид, че спецификата на извършваната дейност
и работното място за длъжността „старши счетоводител“ в дирекция „ФСДУС“ не налага
използването на работно облекло, което да осигурява з. на личното облекло. Поддържа се, че
правилно първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение, че при приложение на
разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от НБРУО липсва възможност за парична компенсация на
несвоевременно предоставено работно облекло.
В тази връзка, моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди изцяло
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, а подадената срещу него
въззивна жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира разноски за
юрисконултско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени искове от А.з. В., ЕГН **********
срещу Комисия за з. на п. с правно основание чл. 296, ал. 1 КТ вр. чл. 3 вр. чл. 6 от
Наредбата за безплатно работно и униформено облекло и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 1250 лв. – представляваща сбор на дължимите парични средства за
непредоставено работно облекло за периода от 2015 г. до 2019 г. вкл., ведно със законна
лихва от предявяването на исковата молба – 17.08.2020 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 406,71 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода от 01.06.2015 г. до 16.08.2020 г.
Въззивната инстанция намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят така приетата за
установена от първостепенния съд фактическа обстановка.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка, настоящият състав намира, че обжалваното
решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради което
следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените констатации
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК,
настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
В конкретния случай не се спори между страните, че между ищцата и ответника е
съществувало трудово правоотношение по сключен трудов договор № 182/01.03.2000г., по
силата на което ищцата А.з. В. е заемала длъжността „старши счетоводител“ към Дирекция
„Финансово – стопански дейности и управление на собствеността“ към Комисия за з. на п.
3
/КЗП/, както и че със Заповед № 250/23.06.2000 г. на основание чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ,
трудовият договор на ищцата е бил прекратен, считано от 26.06.2000 г. Не се спори също
така, че за периода 2012 – 2014 г., ищцата е получавала пари за работно облекло по силата
на Заповед № 291/30.03.2012 г. на Председателя на КЗП срещу представени доказателства за
закупуването на такова, както и че със Заповед № 216 от 20.03.2015 г. на Председателя на
КЗП е била отменена Заповед № 291/30.03.2012 г. за изплащане на средства за работно
облекло и през процесния период от 2015 – 2019 г., ответникът не е предоставил на ищцата
работно облекло или неговата парична равностойност.
За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че при
действието на Заповед № 216 от 20.03.2015 г. на Председателя на КЗП, с която е била
отменена Заповед № 291/30.03.2012 г. за изплащане на средства за работно облекло до
последващо приемане на нова заповед, с която се разпорежда заплащането на работно
облекло, не са представени доказателства за наличие на задължение на работодателя да
осигурява работно облекло в процесния период, с оглед на което предявеният иск е
неоснователен. Прието е, че съгласно чл. 8, ал. 4 от Наредбата за безплатно работно и
униформено облекло не се допуска заменянето на работно и/или униформено облекло с
пари. В мотивите на съдебния акт е изложено, че дори и да се приеме, че работодателят е
имал задължение да осигурява работно облекло на работещите по трудово правоотношение
в процесния период, с оглед изричната забрана на чл. 8, ал. 4 от НБРУО, вземане за
паричната равностойност на неполученото през процесния период работно облекло за
ищцата не е възникнало, поради което и не са налице предпоставки претендираната сума да
й бъде присъдена на посоченото основание.
Въззивната инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд.
Исковата претенция е с правно основание чл. 296 от КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 296, ал. 1 от КТ, работодателят осигурява на
служителите и работниците работно или униформено облекло при условия и ред,
установени от МС или в колективен трудов договор.
По делото не се установи, че за процесния период от време е действал колективен
трудов договор, в който да е уговорено задължение на работодателя да осигурява безплатно
работно облекло на работниците и служителите в КЗП. В настоящия казус, ищцата се
позовава на наличието на заповед, издадена на основание чл. 296, ал. 1 КТ и Наредбата за
безплатно работно и униформено облекло, с които е признато на служителите, работещи по
трудово правоотношение в КЗП, правото да закупят работно облекло, съгласно утвърден
списък на длъжностите.
Твърди се в исковата молба, че съгласно разпоредбата на чл. 296 КТ, ответникът е
бил длъжен да предоставя на ищцата работно облекло, което да запази личното й облекло по
време на работа. Съгласно чл. 8 от Наредбата за безплатното работно и униформено
облекло, такова се предоставя на работника или служителя в готов вид в деня на
постъпването му на работа.
Въззивната инстанция намира, че в настоящия казус, от една страна по делото не се
установи, че по отношение на ответната страна - КЗП, в качеството й на работодател на
ищцата е било налице задължение за предоставяне на работно облекло през процесния
период от време. В този смисъл, въззивният съд намира за правилни и законосъобразни
изводите на първоинстанционния съд, че предвид действието на заповед № 216 от
20.03.2015 г. на Председателя на КЗП, с която е отменена предходната заповед №
4
291/30.03.2012 г., по силата на която е било признато правото на служителите, работещи по
трудово правоотношение в КЗП да закупуват работно обекло, се налага извод, че през
процесния период от време предвид липсата на изрично издадена заповед за това, не са
налице доказателства относно наличието на съществуващо задължение за ответната страна –
като работодател да предоставя работно облекло на служителите, наети по трудово
правоотношение при нея. В този смисъл, при действие на заповедта от 20.03.2015 г. на
Председателя на КЗП до последващото приемане на новата заповед, с която е разпоредено
осигуряването на работно облекло, която по твърдения на ищцата е издадена през 2020 г.,
съдът намира, че по делото не се доказа, че от страна на работодателя е било налице
неизпълнение на задължението му за осигуряване на работно облекло през визирания
период от време. В тази връзка, въззивният съд намира, че само на това основание,
предявеният иск за заплащане на паричната равностойност на неполученото работно
облекло е неоснователен и следва да се отхвърли.
На следващо място, следва да се посочи, че във връзка с предоставянето на работно
облекло е приета Наредбата за безплатното работно и униформено облекло (НБРУО) с ПМС
№ 10 от 20.01.2011 г., обн. ДВ. бр. 9 от 28.01.2011 г., действаща в процесния период от
време, в която са уредени конкретните условия, начинът и редът за предоставяне на
безплатно облекло. Работното и униформено облекло е имущество на работодателя, което е
необходимо за спазване на хигиената на труда и личната такава на работниците и
служителите му докато работят и изпълняват трудовите си задължения. Съгласно чл. 3 от
НБРУО, работно облекло се осигурява, за да се запази личното облекло на работниците и
служителите при извършване на възложената работа като униформеното облекло се
осигурява, когато при изпълнение на задълженията се налага отличаване на работниците и
служителите от останалото население, както и с оглед дейността на предприятието – чл. 4 от
НБРУО. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от НБРУО, работодателят осигурява на
работниците и служителите подходящо работно и/или униформено облекло в съответствие
със спецификата на извършваната дейност. Посочената норма корспондира и с разпоредбата
на чл. 284, ал. 1 от КТ, съгласно която работодателят е длъжен да предоставя безплатно
работно облекло на работниците и служителите, които работят с или при опасни или вредни
за здравето или живота машини, съоръжения, течности, газове, стопени метали, нажежени
предмети и др.
Въззивният съд намира за неоснователни твърденията във въззивната жалба, че с
факта на изплащане на средствата за закупуване на работно облекло, ответната страна е
изразила съгласие с обстоятелството, че спецификата на извършваната дейност и работно
място на служителите, наети по трудови правоотношения, включително тези, назначени на
длъжност „старши счетоводител“ налагат използването на работно облекло с цел да се
запази тяхното лично облекло. Това е така, тъй като правоимащ да получи безплатно
работно облекло, с оглед разпоредбите на НБРУО е този работник или служител, чиято
възложена работа е от естество, което предпоставя да се извършва в условия, при които ако
не се предостави такова, не би се съхранило личното му облекло. В този смисъл работното
облекло трябва да е подходящо на тези условия и на работното място – съласно нормите на
чл. 3, чл. 6, чл. 8, ал. 1 от НБРУО като преценката за необходимост от получаване на право
на безплатно работно облекло от всеки един работник или служител се прави по реда на чл.
6, ал. 2 от НБРУО - индивидуално с оглед на спецификата на заеманата длъжност и работно
място от работодателя, от представители на синдикални организации, от представители на
работниците или служителите и др. Във връзка с изложеното, въззивният съд намира, че
5
обстоятелството, че на ищцата са били изплащани средства за закупуване на работно
облекло в предшестващ период от време, не води до извод, че е налице изразено съгласие от
ответната страна, че спецификата на извършваната дейност на служителите, назачени на
длъжност „старши счетоводител“ налага използването на работно облекло с цел да се запази
тяхното лично облекло, предвид необходимостта от индивидуална преценка от страна на
работодателя, както и от посочените по-горе органи и представители. Нещо повече, следва
да се вземе предвид и обстоятелството, че в конкретния случай е налице изрично издадена
заповед на председателя на КЗП, с която е отменено признато правото на служителите,
работещи по трудово правоотношение /вкл. на тези, назначени на длъжност „старши
счетоводител“/ в КЗП да закупуват работно обекло, поради което липсва валидно правно
основание за получаването му.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от НБРУО работното и унифореното облекло трябва: да
осигуряват з. на личното облекло на работника или служителя; да отговарят на условията на
съответното работно място; да са съобразени с индивидуалните особености на работниците
и служителите; да не създават риск за здравето и безопасността на работниците и
служителите. С нормата на чл. 8, ал. 4 НБРУО изрично е забранено заменянето
(компенсирането) на работно или униформено облекло с пари.
Съгласно нормата на чл. 284, ал. 4 КТ, също липсва възможност за парична
компенсация на неизползвано или несвоевременно предоставено защитно облекло.
Забраната за парична компенсация на дължимото облекло е насочена към двете страни по
трудовото правоотношение, а и самият закон не позволява даването на облекло за минало
време. Въззивният съд намира за неоснователни твърденията във въззивната жалба, че с
действията си, изразяващи се в изплащането на средства за работно облекло на служителите
по трудово правоотношение, ответната страна е приела, че е налице правно основание
служителите да получават средства за закупуване на работно облекло. В тази връзка,
настоящият състав намира, че основателно СРС е приел, че с нормата на чл. 8, ал. 4 от
НБРУО изрично е забранено заменянето (компенсирането) на работно и/или униформено
облекло с пари, поради което и при приолжение на посочената норма липсва възможност за
парична компенсация на несвоевременно предоставено работно облекло. Всъщност целта на
работното облекло, което се предоставя на работниците или служителите е да се запази
личното им облекло при изпълнение на трудовите функции. В тази връзка, настоящият
състав споделя напълно изводите на СРС, че безплатното работно облекло не е доход по
смисъла на закона и следователно не следва да се присъжда като обезщетение.
Необходимите средства за работно облекло не се включват в състава на индивидуалната
работна заплата. Касае се до безплатно работно облекло, което следва да се получава в
натура, а не като парична равностойност.
Във връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че дори и за се
приеме, че за работодателя е съществувало задължение да осигурява работно облекло на
служителите, наети по трудово правоотношение в процесния период от време, при
съществуващата нормативно регламентирана забрана на чл. 8, ал. 4 от НБРУО за парична
компенсация на непредоставено работно облекло, в случая не е възникнало вземане на
ищцата срещу ответника за заплащане на суми за работно облекло в размер на 1250 лв. за
периода от 2015 г. до 2019 г.. Поради изложеното, настоящият състав намира, че
предявеният иск по чл. 296 КТ е неоснователен и следва да се отхвърли и на това основание,
до който извод е достигнал и първоинстанционният съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на
6
първоинстанционния съд, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна
жалба да се остави без уважение като неоснователна.
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна, поради което
въззивникът следва й да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева -
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20084213 от 01.04.2021 г., постановено по гр. д. №
38959/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 178 състав.
ОСЪЖДА А.з. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „**** да
заплати на К. за з. на п., с адрес: гр. София, ул. **** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС по арг. от чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7