РЕШЕНИЕ №

гр. Ловеч, 20.02.2024 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

        ЛОВЕШКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, първи административен състав в публично заседание на първи февруари две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИМИТРИНА ПАВЛОВА

 

при участието на секретар ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА и прокурор СВЕТЛА И., като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ адм. дело № 35 по описа за 2022 година на Ловешкия административен съд, и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе съобрази:

              Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 1 ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.        

              Административното дело е образувано по искова молба на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адвокат Г.И.Б. от САК, срещу Агенция за социално подпомагане /АСП/, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, представлявана от изпълнителен директор.

    С исковата молба се претендира обезщетение в общ размер на 13 000,00 лева за претърпени вреди, от които имуществени в размер на 8 000,00 лева и неимуществени в размер на 5 000,00 лева, от отменени като незаконосъобразни Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., и двете, издадени от името на изпълнителния директор на АСП, при условия на заместване, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което са отменени незаконосъобразните актове - 12.05.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, като кумулативно са предявени два иска.

   В исковата молба са изложени твърдения, че със Заповед № РД 01-1465/24.09.2015г. и със Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., издадени от името на изпълнителния директор на АСП, на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е било прекратено служебното му правоотношение. Тези заповеди са били отменени с влязло в сила съдебно решение. Поддържа се, че междувременно И.Б. е упражнил и правата си по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл. По отношение на неимуществените вреди в размер на 5 000,00 лева за периода от 24.09.2015 г. до 26.05.2017 г. се сочи, че са причинени от сериозното засягане на личността и достойнството на ищеца в резултат на прекратяване на служебното му правоотношение. Развиват се доводи, че през периода от прекратяване на служебното му правоотношение до датата на възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност същият е претърпял болки и е преживял страдания, негативни изживявания, отрицателни емоции, психическо напрежение и стрес, бил е напрегнат, страдал е от безсъние, умора липса на апетит, влошило се е здравословното му състояние, затворил се е в себе си, отказвал е да излиза и да се среща с хора, появила се е тревожност и раздразнителност у него, изпитвал е чувство за несправедливост от наложеното дисциплинарно наказание, очернено било доброто име, с което се ползвал в обществото. Моли съдът да уважи исковата претенция и присъди направените по делото разноски.

  В писмен отговор на исковата молба с вх. № 1013/04.03.2022 г. /л. 47-55/ ответникът ангажира становище за недопустимост и неоснователност на исковата претенция, като се сочи, че на Б. е било изплатено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 5 880,00 лв. и не са налице предпоставките за уважаване на иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

  В допълнение към отговора на исковата молба с вх. № 1411/30.03.2022 г. /л. 79-81/ е релевирано възражение за изтекла погасителна давност по отношение на исковата претенция за претърпените вреди, включително и за претендираната законна лихва върху сумите от 8 000,00 лв. и 5 000,00 лв. Излага се становище, че ищецът е получил всички възможни дължими плащания от АСП, в т.ч. и обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, ведно със законната лихва.

  В о.с.з. от 12.05.2022 г. с оглед изслушаното по делото заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза от страна на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 214, ал. 1, изр. трето от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ е направено изменение на размера на предявения иск за имуществени вреди от 8 000,00 лв. на 8 335,58 лв.

  С Определение № 513/10.06.2022 г. по настоящото адм. дело, е спряно производството по адм. д. № 35/2022 г. по описа на АдмС Ловеч до приемането на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2021 г. от Общото събрание на колегиите на ВАС. След постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2023 г. по горецитираното тълкувателно дело, с Определение от з.с.з. от 08.11.2023 г. съдът е възобновил производството. Според приетото в посоченото тълкувателно решение   разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е приложима за обезщетение за неимуществени вреди от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение, когато специален закон предвижда право на обезщетение в размер на получаваните възнаграждения.

                  В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява. С писмена молба с вх. № 276/26.01.2024 г. от упълномощения от ищеца адвокат се поддържа исковата претенция в размер на 8 335,58 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от отменените незаконосъобразни административни актове – Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г. и двете издадени от името на изпълнителния директор на АСП, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на решението, с което са отменени незаконосъобразните актове – 12.05.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, и в размер на 5 000,00 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от горепосочените заповеди, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на решението, с което са отменени незаконосъобразните актове – 12.05.2017 г. до окончателното ѝ заплащане. Претендират се направените съдебни разноски съобразно представен списък в о.с.з. от 12.05.2022 г. /л. 148/.

            В съдебно заседание ответникът - Агенция за социално подпомагане /АСП/, представлявана от изпълнителен директор, чрез упълномощен юрисконсулт оспорва исковата претенция по основание и размер като неоснователна и недоказана. В допълнително представени писмени бележки от процесуалния представител на ответника се развиват доводи по същество.

            Участващият по делото прокурор от Окръжна прокуратура - Ловеч дава заключение, че предявеният иск е частично основателен и следва да бъде уважен само досежно тези претенции, за които не е изтекла погасителната давност.

            По делото са събрани писмени и гласни доказателства, като по представените пред съда писмени доказателства няма оспорени такива по реда на чл. 193 и сл. от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Към настоящото дело са приобщени приключилите адм. дело № 217/2015 г. по описа на АдмС Ловеч, ведно с адм. дело № 7318/2016 г. по описа на ВАС - пето отделение, както и адм. дело № 261/2015 г. по описа на АдмС Ловеч, ведно с адм. дело № 6059/2019 г. по описа на ВАС - пето отделение. Назначена е съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/.    

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:  

            Между страните няма спор, а и от събраните по делото доказателства се установява, че със Заповед № ЧР-1 189/18.06.2007 г. на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане И.П.Б. е назначен на длъжността директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – Луковит /л. 6/. На 24.09.2015 г. със Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г., издадена от името на изпълнителния директор ца АСП, при условия на заместване, на И.Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ /л. 7-8/ и със Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., също издадена от името на изпълнителния директор на АСП, при условия на заместване, е прекратено служебното правоотношение на Б. /л. 9/. С Решение № 5953 от 12.05.2017 г., постановено по адм. дело № 7318/2016 г. по описа на ВАС /л. 16-17/, е оставено в сила Решение № 40 от 03.05.2016 г. /л. 10-15/, постановено по приложеното към настоящото дело адм. дело № 217/2015 г. по описа на Административен съд - Ловеч, с което са отменени по жалба на И.П.Б. като незаконосъобразни Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г. - за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г. за прекратяване на служебното правоотношение на същото лице, и двете издадени от името на изпълнителния директор на АСП, при условия на заместване.

            Между страните няма спор, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът Б. е упражнил правата си по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, като в тази връзка е постановено Решение № 32 от 24.02.2018 г. /л. 19-21/ по приложеното към настоящото дело адм. дело № 261/2015 г. по описа на АдмС Ловеч, оставено в сила с Решение № 9304 от 18.06.2019 г., постановено по адм. дело № 6059/2018 г. по описа на ВАС /л. 22-23/. В резултат изпълнението на посочените решения на И.Б. е заплатено обезщетение, на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в присъдения размер от 5 880,00 лв., представляващо сбора от 6 заплати в размер на основната заплата от 980,00 лв. – определена към момента на признаване на уволнението за незаконно – 12.05.2017 г. – датата на влизане в сила на Решение № 40 от 03.05.2016 г. по адм. дело № 217/2015 г. по описа на Административен съд – Ловеч, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 12.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

            Видно от приложената на л. 34 от делото служебна бележка с изх. № 60-04-07-16890/01.06.2017 г., издадена от Дирекция „Бюро по труда“ – Луковит /л. 34/, И.Б. е бил регистриран като търсещо работа лице за периода от 01.10.2015 г. до 25.05.2017 г.

            От съдържанието на представената по делото Заповед № ЧР-1 667/25.05.2017 г.  на изпълнителния директор на АСП /л. 18/ се установява, че И.П.Б. е бил възстановен на длъжността директор на ДСП – Луковит считано от 26.05.2017 г.

  По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза с вх. № 1690/28.04.2022 г. в АдмС Ловеч /л. 132-138/, което съдът кредитира изцяло като обективно, основано на доказателствата по делото и неоспорено от страните. Съгласно заключението на вещото лице, размерът на брутното възнаграждение, което ищецът е следвало да получи за периода от 24.09.2015 г. /датата на прекратяване на служебното му правоотношение/ до 26.05.2017 г. /датата на възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност/ е в размер на 21 021,65 лв., като в този период се включва и период на вътрешно съвместителство по ЗДСл. За същия период в ССчЕ е направено изчисление, че размерът на брутното възнаграждение, което ищецът е следвало да получи, съгласно поименни щатни разписания е 21 090,42 лв.

           Според експерта, размерът на полученото от И.П.Б. обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е в размер на 5 880,00 лв., като същото е формирано от сбора на 6 месечни работни заплати от 980,00 лв., определени към момента на възстановяването му на работа със Заповед № ЧР-1667/25.05.2017 г. на изпълнителния директор на АСП.

           Вещото лице е посочило също, че размерът на полученото от ищеца обезщетение за безработица е 6 909,84 лв., изплатено за периода от м.11.2015 г. до м.10.2016 г.

           В депозираното заключение са направени и изчисления, че разликата между сумата по т.1 и сумата по т. 2 от ССчЕ е в размер на 15 141,65 лв., а съгласно поименни щатни разписания разликата между сумата по т.1 и сумата по т. 2 е в размер на 15 210,42 лв. Разликата между сумата по т.1 и сумата по т. 3 е в размер на 14 111,81 лв., а съгласно поименни щатни разписания разликата между сумата по т. 1 и сумата по т. 3 е в размер на 14 180,58 лв.

 В съдебно заседание вещото лице поддържа депозираното заключение и допълва, че за периода от 01.11.2015 г. до 31.01.2017 г. размерът на основното възнаграждение при 910,00 лева е 13 650 лева  /910,00 лева по 15 месеца/, а съгласно щатните разписания за същия период от 01.11.2015 г. до 31.01.2017 г. са – 13 615,00 лева или разликата е 35,00 лева. Сочи, че има увеличение, което е отразено от 01.02.2017 г. за тази длъжност „директор“ и като се имат предвид тези 35,00 лева, размерът на брутното възнаграждение, което ищецът е следвало да получи за периода от 24.09.2015 г. до 26.05.2017 г. е в размер на 21 125,42 лева. Разликата между т. 1 и платените обезщетения по т. 2 и т. 3 е 8 335,58 лева.

 По искане на ищеца са разпитани двама свидетели.

 От показанията на св. Д.Г.Б. – съпруга на ищеца се установява, че Б. отишъл в гр. София на командировка, като бил извикан служебно на работна среща. След известно време се обадил от там и съобщил, че му е връчена заповедта за уволнението. Свидетелката сочи, че ищецът бил много разстроен, тъй като всъщност не е имало работна среща, а заповедта му е била връчена в коридора от служител на АСП. Излага, че с И.Б. са семейни от 43 години. Св. Б. твърди, че съпругът ѝ е хипертоник и поддържа кръвното си налягане с лекарства, както и че случката с уволнението му е влияела в период от 2 години. Разказва, че когато се е върнал от гр. София бил зачервен и след измерване на кръвното налягане установили, че е високо. След това Б. се затворил в една стая и не е искал да говори, бил притеснен от мнението на хората, тъй като толкова години е заемал отговорни длъжности. Свидетелката сочи, че от 2007 година ищецът е бил директор на ДСП – Луковит, като преди това е бил директор на завод „Звезда“ и винаги хората са го търсили за съвети. Б. трудно и емоционално приел случилото се. Според св. Б., след тази случка животът на семейството се променил коренно, тъй като ищецът говорел само за това и започнал да става все по-напрегнат, избухвал за дребни неща. Б. трудно намирала начин за комуникация с него. Ищецът не искал да се среща с други хора, стоял си у дома и странял от приятелите си. След определен период от време започнал да търси нова работа, но до възстановяването му на заеманата от него длъжност в ДСП - Луковит си останал вкъщи. Свидетелката заявява, че след като се върнал на работа през 2017 г. в дирекцията Б. изпитвал притеснение, че може отново да се стигне до същата ситуация с уволнението и работел под стрес. Според св. Б., преди уволнението ищецът е бил хипертоник и след уволнението това състояние се изострило, като се наложило да взима успокоителни. Сочи още, че Б. търсел конфликт у тях за най-дребните неща и спрял да контактува с хората. 

 Свидетелят Г.И.А. - зет на ищеца, заявява, че познава И.Б. от 20 години и че след като разбрал за уволнението се чул по телефона с Б., който бил разстроен от факта, че е останал без работа и че е дисциплинарно уволнен, и няма да може да си намери друга работа, което би попречило на пенсионирането му. Бил обиден от начина, по който бил уволнен. Ищецът споделил, че му е връчена заповедта в коридора, без възможност да даде обяснения в своя защита. В периода след уволнението се е виждал с ищеца и са се чували по телефона почти всеки ден. Със съпругата си се стараели всеки уикенд да си ходят до гр. Луковит, тъй като живеят в гр. София. Свидетелят сочи, че Б. станал по-тих, по-затворен,  нямал желание за нищо, загубил апетит и не говорел много, дори и с близките си, вдигал кръвно и не можел да спи. Св. А. излага, че темата за уволнението била основната тема на разговори с Б., като последният с болка говорел само за това и се притеснявал, че семейството му остава без пари. Според свидетеля, след периода, в който бил унил, Б. започнал да става избухлив, нервен, по-сприхав. След възстановяването му на работа се радвал, тъй като си обичал работата, но същевременно бил и притеснен дали няма да го уволнят отново. Свидетелят посочва, че поддържат контакти с ищеца и че се чуват по телефона почти всеки ден, както и че често се виждат. Заявява, че в негово присъствие не е виждал посещение от „Бърза помощ“ за Б., но знае за негов сърдечен проблем още преди уволнението, тъй като правел прегледи в болницата, в която свидетелят работи и пиел лекарства за кръвното, за да го поддържа. Св. А. твърди, че имало период, в който Б. контролирал кръвното си налягане с лекарства и след случката с уволнението лекарствата вече не действали така добре, но не знае дали е ходил на прегледи и дали е коригирана дозата.

 Съдът кредитира показанията на свидетелите, тъй като по релевантните факти са непротиворечиви и логически последователни, съответстващи на доказателствата по делото, още повече, че същите са предупредени за наказателната отговорност, която носят по чл. 290 от НК.

            При така установената фактическа обстановка и събраните по делото доказателства, съдът обосновава следните правни изводи:

            Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица.

  При проверка на допустимостта на иска, който е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ съдът намира, че са налице положителните процесуални предпоставки, обуславящи правото на ищеца да иска от съда да се произнесе по предявената претенция, с която е сезиран.

            Според чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от  ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Исковата молба е подадена от лице с надлежна активна процесуална легитимация, което твърди, че е претърпяло вреди в резултат на отменени като незаконосъобразни два административни акта Заповед № РД 01- 1465/24.09.2015 г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., и двете, издадени от името на изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане /АСП/, насочена е против ответник с надлежна пасивна процесуална легитимация и отговаря на формалните изисквания за реквизити, което я прави процесуално допустима за разглеждане в настоящото производство.

           Съобразно разпоредбата на чл. 205, ал. 1 от АПК, исковата претенция е насочена срещу юридическо лице, каквото се явява Агенцията за социално подпомагане, съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 3, чл.5, т.15 от Устройствения правилник на Агенция за социално подпомагане, приет с Постановление на Министерски съвет № 25 от 07.02.2003 година. С оглед на това се прави извод, че исковете са предявени срещу надлежна страна.

           Исковете с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, подлежат на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК. Адресът на ищеца е в гр. Луковит, област Ловеч, с оглед на което и при прилагане на чл. 7 от ЗОДОВ следва, че делото е подсъдно на АдмС Ловеч, като искът е предявен при спазване правилата за родова и местна подсъдност.

   По твърденията в исковата молба вредите са настъпили от два отменени като незаконосъобразни админстративни актове на ответника. Въпрос по съществото на спора е дали исковата претенция е основателна и доказана.

    Разгледана по същество исковата претенция в частта за претендираните имуществени вреди съдът намира за неоснователна по следните съображения: 

   Ищецът претендира присъждане на пропуснати ползи от неполучено брутно месечно възнаграждение, които е пропуснал да реализира в резултат на прекратяването на служебното му правоотношение, за периода от 24.09.2015 г. /датата на прекратяване на служебното правоотношение/ до 26.05.2017 г. /датата на възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност/.

   Видно от доказателствата с Решение № 40 от 03.05.2016 г. по адм. дело № 217/2015 г. по описа на Административен съд – Ловеч, оставено в сила с Решение № 5953 от 12.05.2017 г. по адм. дело № 7318/2016 г. по описа на ВАС, са отменени по жалба на И.П.Б. като незаконосъобразни Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г. - за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г. за прекратяване на служебното правоотношение на същото лице, и двете издадени от името на изпълнителния директор на АСП, при условия на заместване.

  В случая, в специален закон - чл. 104, ал. 1 от от Закона за държавния служител /ЗДСл/, е предвидено обезщетение за държавния служител в случаите на признаването на уволнението му за незаконно, което следва да обезвъзмезди причинените на държавния служител имуществени вреди, изразяващи се в лишаването му от възнаграждение, за времето на оставане без работа. Според цитираната разпоредба, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца.

  Установено с доказателствата и ССчЕ ищецът Б. е упражнил правата си по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, като в тази връзка е постановено Решение № 32 от 24.02.2018 г. по адм. дело № 261/2015 г. по описа на АдмС Ловеч, оставено в сила с Решение № 9304 от 18.06.2019 г. по адм. дело № 6059/2018 г. по описа на ВАС. Видно от приетото по делото заключение по ССчЕ /л. 135/, И.Б. е получил присъденото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 5 880,00 лв.

  Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Според чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения.

  Държавната служба е свързана с нормалното функциониране на държавата и правоотношението на държавния служител, респективно неговото възникване, развитие и прекратяване, се характеризира с особености, които изключват прилагането на правните разпоредби от общ характер.

  Нормативният акт, уреждащ обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, регламентира правото на служителя да получи лимитирано по размер обезщетение за ограничен период от време. След като специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, то пълната ѝ имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица, без оглед на техния статут. Държавният служител няма право на обезщетение за оставането си без работа за различен период от време, тъй като специалният закон е ограничил периода, за което може да се изплати такова обезщетение.

  В случая е налице едновременно уреждане на правото на обезщетение на имуществените вреди и от ЗДСл, и от ЗОДОВ, с оглед на което следва да се приложи правилото на чл. 11, ал. 2 ЗНА, обосноваващо изключване на реда по ЗОДОВ като общ и прилагане единствено реда по специалния закон като особен. Това е така, тъй като двете групи правни норми - на специалния ЗДСл и на ЗОДОВ съвпадат по предметен обхват относно имуществените вреди.

 Във връзка с изложеното, съдът намира, че исковата молба в тази част е неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена, независимо от отмяната на административните актове - Заповед № РД 01-1465/24.09.2015г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., издадени от името на изпълнителния директор на АСП, от които се твърди, че са причинени вредите.    

  В съдебната практика на Върховния административен съд /Решение № 729/24.01.2023 г. по адм. д. № 4695/2022 г. по описа на ВАС и Решение № 1526 от 11.02.2016 г. по адм. д. № 954/2015 г. по описа на ВАС/ е застъпено, че правото на обезщетение за имуществени вреди на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони /в настоящия случай – чл. 104, ал. 1 от ЗДСл/, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имущестевни вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането.

 Макар че във второто цитирано решение на ВАС /Решение № 1526 от 11.02.2016 г. по адм. д. № 954/2015 г./ е застъпено становище за недопустимост на исковата претенция по чл. 1 от ЗОДОВ, при наличие на специалния ред по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, съдът намира, че искът следва да се отхвърли като неоснователен, както е прието и в Решение № 729/24.01.2023 г. по адм. д. № 4695/2022 г. по описа на ВАС, а не да се остави без разглеждане като недопустим. Това е така, тъй като в случая не липсват процесуални предпоставки, т.е. елементи от фактическия състав на субективното право на иск, респективно – не са налице процесуални пречки – наличието на факти, които изключват това право. Наличието на изплатено обезщетение по специалния ред по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл обуславя неоснователност на исковата претенция за имуществени вреди, доколкото държавният служител няма право на обезщетение за оставането си без работа за различен период от време /повече от предвидените в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл 6 месеца/, тъй като специалният закон е ограничил периода, за което може да се изплати такова обезщетение. В този смисъл, неоснователна е претенцията за присъждане на по-голяма сума, с позоваване на чл. 1 от ЗОДОВ, тъй като липсва вменено от материалноправите разпоредби задължение за ответника да заплати така претендираното обезщетение за имуществени вреди.

  Тази воля на законодателя се потвърждава и от текста на разпоредбата на чл. 100, ал. 4 от ЗДСл, която препраща към ЗОДОВ, но в случаите, в които държавният служител е бил незаконно отстранен от работа по смисъла на чл. 100, ал. 1 от с.закон, което не е равнозначно на хипотезата на уволнение, тъй като при незаконосъобразно уволнение е разписан специалният ред за обезщетяване на имуществените вреди по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл.

  С оглед цялостната неоснователност на иска за имуществените вреди не следва да обсъжда размерът му. Неоснователността на главния иск за претендираните имуществени вреди води до неоснователност и на акцесорния такъв за присъждане на законната лихва върху сумата от 8 335,58 лв. от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което са отменени незаконосъобразните актове - 12.05.2017 г., до окончателното ѝ заплащане. 

  По отношение на исковата претенция в частта за претендираните неимуществени вреди, съдът намира същата за основателна по следните съображения: 

  В разпоредбата на чл. 203 от АПК е регламентиран редът за предявяване на исковете за обезщетения, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се посочва, че са приложими разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

  Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Искът е осъдителен и с него се цели възмездяване на лицето, претърпяло вреди вследствие на незаконосъобразни актове, действия и бездействия. Но отговорността на държавата не е безусловна. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата.

  Доказателствената тежест за установяване на наличие на всички три предпоставки се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за вреди. В тази връзка съдът е дал изрични указания на ищеца и ответника относно разпределянето на доказателствената тежест с определение от 10.03.2022 година по настоящото дело. Вредите не се предполагат, а следва да се докажат от ищеца. При липсата на който и да е елемент от фактическия състав, не може да се реализира отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ.

  Съдът съобрази Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2023 г. по тълкувателно дело № 2/2021 г. по описа на Върховния административен съд, което е задължителна практика за всички съдилища и държавни институции. В цитираното решение се приема, че „Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е приложима за обезщетение за неимуществени вреди от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение, когато специален закон предвижда право на обезщетение в размер на получаваните възнаграждения“, както и че „... нормите на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, … не регламентират изрично право да се търси обезщетение за неимуществени вреди, които са последица от незаконосъобразното уволнение, но и не изключват изрично това право“. Застъпено е становището, че не е обосновано, да се приеме, че служителите, получили обезщетение в размер на 6 месечни брутни заплати за оставането си без работа, имплицитно се обезщетяват и за претърпени морални вреди, във връзка със същото уволнение. Житейски възможно е от уволнението да бъдат причинени неимуществени вреди, изразяващи се в психологически страдания или заболявания, а причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ, стига вредите да бъдат доказани.

  Съдът съобразно доказателствата по делото намира, че по отношение на претендираните неимуществени вреди е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

  Първата предпоставка – наличие на административен акт, който е отменен като незаконосъобразен, е налице. Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г. - за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г. за прекратяване на служебното правоотношение на същото лице, и двете издадени от името на изпълнителния директор на АСП са отменени с влязло в законна сила съдебно решение /Решение № 40 от 03.05.2016 г., постановено по адм. дело № 217/2015 г. по описа на Административен съд - Ловеч, потвърдено с Решение № 5953 от 12.05.2017 г., постановено по адм. дело № 7318/2016 г. по описа на ВАС. 

  В резултат на издадените незаконосъобразни заповеди за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на служебното правоотношение на ищецът, същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес, притеснения, депресия, унилост, потиснатост от факта на дисциплинарното му уволнение, т.е. налице е и втората предпоставка за уважаване на иска.  Конкретно тези вреди се установяват от показанията на разпитаните свидетели, които съдът кредитира с доверие и се базират на личните им възприятия за исковия период – след дисциплинарното уволнение ищецът се е затворил в себе си, станал е необщителен, не искал да се среща с други хора, стоял си у дома и странял от приятелите си, вкл. разстроен от факта, че е останал без работа и че е дисциплинарно уволнен, и няма да може да си намери друга работа, което би попречило на пенсионирането му. Установено с гласните доказателства след определен период от време ищецът започнал да търси нова работа, но до възстановяването му на заеманата от него длъжност останал вкъщи, дори след като се върнал на работа през 2017 г. в дирекцията Б. изпитвал притеснение, че може отново да се стигне до същата ситуация с уволнението и работел под стрес. 

  Съдът приема, че е налице и пряка причинна връзка между отменените като незаконосъобразни Заповед № РД 01-1465/24.09.2015г., с която на И.Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., с която е прекратено служебното му правоотношение и двете издадени от името на изпълнителния директор на АСП, и претърпяните от ищеца неимуществени вреди, при което са изпълнени кумулативните предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника на това основание.

  Границите на отговорността съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се разпростират върху вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата, без намесата на други фактори на въздействие, т.е. увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразният акт, действие или бездействие на държавния орган или на длъжностното лице.

  С оглед ангажираните гласни доказателства съдът приема, че именно незаконосъобразното процедиране на администрацията, в случая изпълнителния директор на АСП, издал незаконосъобразните заповеди за дисциплинарно уволнение и прекратяване на служебното правоотношение на Б. е довело до влошаване здравословното и психическо-емоционално състояние на ищеца в периода м.09.2015 г. – м.05.2017 г.. След уволнението той е преживял отрицателни емоции, психическо напрежение и стрес, бил е напрегнат, страдал от липса на апетит, изживял е психически и емоционален дисбаланс, затворил се е в себе си, отказвал е да излиза и да се среща с хора. Въпреки липсата на медицински документи, които да установяват пряка причинно-следствена връзка със заповедта на дисциплинарно наказание, то периода от време на преживяване на всички тези негативни емоции са безспорно в логическа причинно-следствена връзка с преживяното дисциплинарно наказание „уволнение“.

  Съдът кредитира показанията на свидетелите Д.Б. /съпруга на ищеца/ и Георги А. /зет на ищеца/, тъй като и двамата установяват, че са негови близки, поради което често са контактували с него. Това определя показанията им като на свидетели-очевидци на състоянието на ищеца. Същевременно, показанията им са безпротиворечиви и житейски логични предвид уволнението от заеманата длъжност със заповед от 24.09.2015 г. и възстановяването му през м. май 2017 г.

  Въпреки, че е съпруга на ищеца, показанията на св. Б. са ясни и конкретни, те са и взаимно допълващи се с показанията на другия свидетел Георги А., като следва да се отчете и обстоятелството, че именно най-близките до ищеца хора биха могли да дадат ясна картина за нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на същия. В показанията си и двамата свидетели заявяват, че Б. се е чувствал потиснат, изпитвал е страх, че няма да може да намери друга работа и това ще попречи на бъдещето му предстоящо пенсиониране, бил е затворен, не е общувал с хора извън семейството. От така събраните гласни доказателства   следва да се приеме, че ищецът е претърпял твърдените негативни емоции и преживявания.

            Съдът приема за доказано, че преживените от ищеца негативни преживявания, отчуждение и нежелание за социални контакти представляват неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ и са последица именно от отменените като незаконосъобразни заповеди на изпълнителния директор на АСП. С изпълнението на заповедите е въздействано директно и непосредствено върху правната сфера на увреденото лице-ищец. Вредите не биха били претърпени, ако тези заповеди не бяха издадени.

  От съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът намира, че искът с правно основание чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, предявен от И.П.Б. е доказан по своето основание. Ищцът е претърпял твърдените в исковата молба неимуществени вреди, а от свидетелските показания се установява, че негативните му преживявания са в пряка причинна връзка с отменените като незаконосъобразни Заповед № РД 01-1465/24.09.2015г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г. Въз основа на горното, следва да се приеме, че при условията на пълно и главно доказване са установени всички предпоставки на иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ относно преживените и претърпените от Б. неимуществени вреди от отменените заповеди. Негативните преживявания на ищеца са в пряка и непосредствена последица от издаването на незаконосъобразните  административни актове и подлежат на възмездяване чрез обезщетение. 

            Обезщетение се дължи за всички претърпени преки и непосредствени неимуществени вреди за исковия период от издаване на заповедите на 24.09.2015 г. до 26.05.2017 г. - датата на възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. Неимуществените вреди нямат материален еквивалент за пострадалия, поради което законът постановява следващото се за тях обезщетение да се определи на принципа на справедливостта – чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, с оглед характера на деянието, естеството на увреждането и степента на претърпените морални страдания. Понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/, като например - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото е възможно да бъдат компенсирани вредите в техния паричен еквивалент.

  Понесените вреди са със среден интензитет и несъмнено са рефлектирали върху емоционалното и духовното състояние на ищеца с негативен ефект. Отчитайки цитираната разпоредба, както и общоприетите критерии за справедливост в съдебната практика, а от друга страна вида, характера, интензитета, периода от време, през който ищецът е търпял негативните последици от незаконосъобразното му дисциплинарно уволнение, настоящият състав приема претендираната сума от 5 000,00 /пет хиляди/ лева като справедлив размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. При определяне на този размер съдът отчита преживените от ищеца болки и страдания, произтичащи от незаконосъобразните Заповед № РД 01-1465/24.09.2015г., с която на И.Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., с която е прекратено служебното му правоотношение, отменени с Решение № 40 от 03.05.2016 г. по адм. дело № 217/2015 г. по описа на Административен съд – Ловеч, оставено в сила с Решение № 5953 от 12.05.2017 г., постановено по адм. дело № 7318/2016 г. по описа на ВАС. Безспорно по делото се доказва настъпването на неимуществени вреди, които са търпени през един продължителен период от време от почти две години - от 24.09.2015 г. /датата на уволнението/ до 26.05.2017 г., когато Б. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, като се отчете естеството на незаконосъобразните два акта, интензитета и времетраенето на негативните преживявания, при съобразяване с това, че негативните последици са дали значително отражение върху емоционалното и духовното състояние на ищеца с негативен ефект.

   Претендираната от ищеца сума от 5 000,00 лв. представлява справедлив размер на обезвредата. Обезщетението е съразмерно с вредите и отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост. Изхождайки от характера на претърпените вреди, трайността на търпенето им, продължителния период на развилото се срещу ищеца производство от издаване на административните актове до отмяната им с влязло в законна сила съдебно решение, доказаните душевни страдания и общото му психическо състояние, като следствие от търпени морални вреди, съдът намира, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 5 000,00 лв по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, вр. чл. 4 от ЗОДОВ за причиненото състояние на безпокойство, притеснение и огорчение. Присъдената сума е съобразена и със съдебната практика на ВАС, по  подобен тип дела - Решение № 956 от 26.01.2024 г. по адм. д. № 3589/2021 г. по описа на ВАС, Решение № 10681/09.07.2019 г. по адм. д. № 14327/2018 г. по описа на ВАС.

  По отношение на релевираното възражение за изтекла погасителна давност, съдът намира същото за неоснователно като споделя становището на представителя на прокуратурата и независимо, че обезщетението се претендира за период, в който лицето не е получавало трудово  възнаграждение, то не може да замести липсата на полагане на труд за исковия период, респ. има характер на обезщетение, а не на липсващо трудово възнаграждение при реално положен труд. С оглед на това, относно претенцията за неимуществени вреди e приложима петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД, която започва да тече от датата на отмяната на заповедта за наложено на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“.

 Съгласно § 1 от ЗР на ЗОДОВ, за неуредените въпроси в закона се прилагат разпоредбите на гражданските и трудови закони. Погасителната давност, уредена в чл. 110 - чл. 120 от ЗЗД, представлява институт на материалното гражданско право, което се упражнява чрез възражение и намира приложение и при ангажиране отговорността на държавата и общините. Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а в чл. 114 от ЗЗД е посочено, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като давността не се прилага служебно /чл. 120 от ЗЗД/. По правната си същност искът по чл. 1 от ЗОДОВ е осъдителен. Интересът от осъдителния иск е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Истинността на това твърдение не може да се проверява по повод възражение на ответника за липса на правен интерес, защото дали вземането съществува и дали то е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска, по която съдът се произнася с решение. В този смисъл съдът не споделя становището /вх. № 1411/30.03.2022 г. – л. 79-80 от делото/ на ответника, че поради изтекла давност искът е недопустим.

В исковото производство, регламентирано в глава единадесета „Производства за обезщетения“ от АПК, поради по-тясното по съдържание препращане към ГПК /срв. чл. 204, ал. 5 и чл. 144 от АПК/ са неприложими процесуалните преклузии, установени в чл. 133 от ГПК. Поради това, в исковото производство по ЗОДОВ правото да се противопостави възражение за изтекла погасителна давност не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба и може да бъде направено до приключване на делото пред първата инстанция.

В случая, отменителното съдебно решение е влязло в сила на 12.05.2017 г. Съгласно правилата за броене на сроковете по чл. 60, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК, петгодишният срок за предявяване на иска, на ищеца пред съда изтича на 12.05.2022 г. Исковата молба е депозирана в АдмС Ловеч на 10.01.2022 г. /л. 2/, като видно от товарителницата на л. 36 от делото, е изпратена по куриер на 07.01.2022 г., съответно преди изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, с оглед на което доводите на ответника за погасяване правото на иск на ищеца, са неоснователни.

Предвид уважаване на основния иск, следва да бъде уважен и акцесорният такъв, но при съобразяване на направеното от ответника възражене за изтекла погасителна давност в частта за лихвите.

Относно дължимата законна лихва, като последица от предявения иск, съдът намира за приложимо задължителното тълкуване, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове.

Както вече се посочи, отменителното съдебно решение е влязло в сила на 12.05.2017 г. Съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност, като дължимата лихва се изчислява за последните три години, предхождащи датата на исковата молба.  Така и Решение № 737 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 865/2009 г., III г. о., ГК.

С оглед изложеното, ищецът има право на мораторна лихва, тъй като давността тече от всеки ден на забавата, но не за целия период, а за последните три години преди предявяването на иска - т. е. от 07.01.2019 г.

Следва да се съобрази, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти /какъвто е ищецът по делото/.

Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Законът е обнародван на 13.05.2020 г., поради което течението на давностният срок е възобновено на 21.05.2020 г. Следователно, процесният давностен срок е бил спрян за период от 69 дни считано от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.

С оглед на това, при удължаване на тригодишния давностен срок с периода от 69 дни, през които не е текла давност, следва изводът, че процесната лихва върху главницата за обезщетение се дължи считано от 30.10.2018 г. Ето защо, претенцията на ищеца за заплащане на законната лихва върху сумата от 5 000,00 лева /обезщетението за неимущестевин вреди/ следва да бъде уважена за периода от 30.10.2018 г. до окончателното му изплащане, а за периода от 12.05.2017 г. до 29.10.2018 г. следва да бъде отхвърлена като погасена по давност.

По отношение на разноските:

Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В настоящия случай, разноските възлизат на 20,00 лв., представляващи внесени държавни такси – по 10,00 лв. за всеки от двата иска /л. 5 и л. 41/ и заплатен депозит по допуснатата ССчЕ в размер на 400,00 лв. /л. 65-гръб/, или общо 420,00 лв. Доколкото обаче, разноските за експертизата /400,00 лв./ и едната държавна такса /10,00 лв./ са направени във връзка с отхвърления иск за имуществени вреди, същите не следва да бъдат присъждани на ищеца. На последния, с оглед посочената разпоредба от ЗОДОВ се дължи присъждане на сумата от 10,00 лева, представляваща разноски по внесената държавна такса за уважената искова претенция за неимуществени вреди.

 Адвокатското възнаграждение, предвид неговото естество, следва да се определи съобразно уважената част от общия размер на двата иска. Видно от доказателствата по делото /л. 152-153/, договореното и реално заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по настоящото дело е в размер на 1 200,00 лв. с вкл. ДДС. Доколкото уважената част от общия размер на двата иска /5 000,00 лв. от общо предявени 13 335,58 лв./ възлиза на 37,49%, то при съобразяване на чл. 10, ал. 3, изр. второ от АПК, адвокатското възнаграждение следва да се присъди в размер на 449,88 лв. Съдът намира за неоснователно направеното от процесуалния представител на ответника възражение /л. 174-гръб/, че заявеният адвокатски хонорар е прекомерен, доколкото същият не надхвърля минималния размер, определен в чл. 7, ал. 2, т. 3, вр. чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Неоснователно се явява и възражението, че адвокатско възнаграждение не се дължи, тъй като ищецът и процесуалният му представител са роднини /баща и дъщеря/ и адв. Б. е можело да предостави на ищеца безплатна правна помощ, тъй като разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата, предвиждаща възможност за предоставяне на безплатна адвокатска помощ и съдействие, е диспозитивна и не вменява задължение за адвоката при наличието на визираните в нейната хипотеза предпоставки да укаже безплатна правна помощ.  

 С отговора на исковата молба от страна на процесуалния представител на ответника е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, юрисконсултското възнаграждение следва да се присъди съразмерно с отхвърлената част от иска, но при съобразяване на минималния размер, определен в чл. 24, изр. второ от Наредбата за заплащането на правната помощ, доколкото ответникът се е представлявал от юрисконсулт, а не от адвокат. Предвид това и като се отчете, че отхвърлената част от общия размер на двата иска /8 335,58 лв. от общо предявени 13 335,58 лв./ е 62,51%, дължимото юрисконсултско възнаграждение, което следва да се присъди в полза на ответника възлиза на 62,51 лева.

           Така мотивиран  и на основание чл.172 ал.1 и ал.2, във връзка с чл.203 и сл. от Административно процесуалния кодекс във вр. с чл.1 ал.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и чл. 10, ал. 3 и ал. 4 от същия закон, Ловешкият административен съд, първи състав,

            РЕШИ: 

           ОТХВЪРЛЯ предявения от И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адвокат Г.И.Б. от САК, срещу Агенция за социално подпомагане /АСП/, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, представлявана от изпълнителен директор, иск за сумата от 8 335,58 лв. /осем хиляди триста тридесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/, претендирано обезщетение за имуществени вреди от отменените като незаконосъобразни два административни акта - Заповед № РД 01- 1465/24.09.2015г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015г., и двете издадени от името на изпълнителния директор на АСП, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на решението, с което са отменени - 12.05.2017 година до окончателното ѝ заплащане, като неоснователен.

 ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, представлявана от изпълнителен директор, да заплати на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 5 000,00 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимущестевни вреди от отменените като незаконосъобразни - Заповед № РД 01-1465/24.09.2015 г. и Заповед № ЧР-2 55/24.09.2015 г., издадени от името на изпълнителния директор на АСП, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 30.10.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.  

 ОТХВЪРЛЯ предявения от И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адвокат Г.И.Б. от САК, срещу Агенция за социално подпомагане, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, представлявана от изпълнителен директор, иск за присъждане на лихви върху сумата от 5 000,00 лв. за претърпени неимуществени вреди за периода от 12.05.2017 г. до 29.10.2018 г., като погасен по давност.

 ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, представлявана от изпълнителен директор, да заплати на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 10,00 лв. /десет лева/, представляваща съдебно-деловодни разноски.

 ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адвокат Г.И.Б. от САК за присъждане на съдебно-деловодни разноски в размер на 410,00 лв. /четиристотин и десет лева/.

 ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, представлявана от изпълнителен директор, да заплати на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 449,88 лв. /четиристотин четиридесет и девет лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща възнаграждение за един адвокат съразмерно с уважената част от общия размер на двата иска.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адвокат Г.И.Б. от САК за присъждане на адвокатско възнаграждение за сумата над 449,88 лв. /четиристотин четиридесет и девет лева и осемдесет и осем стотинки/ до предявения размер от 1 200,00 лв. /хиляда и двеста лева/.

 ОСЪЖДА И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Агенция за социално подпомагане, БУЛСТАТ *********, с адрес: град София 1000, ул. „Триадица“ № 2, сумата от 62,51 лв. /шестдесет и два лева и петдесет и една стотинки/, представляваща юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от общия размер на двата иска.

           Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба чрез Административен съд - Ловеч пред Върховния административен съд на Република България в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните.            

           Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него.

 

 

                                               АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪДИЯ: