Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София,10.02.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 10.02.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня И.а
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 928 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр.
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Д.М. срещу, с което на жалбоподателя
са били наложени мерки по ЗЗДН. В жалбата се твърди, че първоинстанционното
решение е неправилно и необосновано, както и че е постановено в нарушение на
материалния закон. Жалбоподателят твърди, че с подаването на молба за защита по
ЗЗДН съпругата му преследва цели, различни от предвидените в закона, като желае
да го дискредитира и да предизвика уволнението му от структурите на МВР.
Заявява, че изложеното в молбата не отговаря на истината и че е останало
недоказано по делото. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените
правила, първоинстанционният съд не е уважил доказателствените му искания. Неправилно били ценени и
събраните гласни доказателства. Намира, че свидетелите на насрещната страна
били предубедени и че на показанията им не следвало да се дава вяра. Неправилно
било допуснато до разпит и детето на страните, а самото провеждане на разпита
било опорочено. Оспорва решението на БРС да издаде заповед за незабавна защита,
с която го лишава от контакт с децата си. Счита за необосновано и лишено от
мотиви първоинстанционното решение в частта му, с
която е определено местоживеенето на децата при молителката за срок от 18
месеца. Моли съда да отмени изцяло обжалвания съдебен акт. Алтернативно моли за
намаляване на периода, за който е определено местоживеенето на децата при
молителката.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не са подадени
възражения срещу въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят Д.М. се явява лично и се
представлява от адв. Пейов,
който поддържа жалбата и се позовава на новонастъпили
обстоятелства в отношенията между страните. Твърди, че молбата за защита има други
цели, различни от регламентираните в закона и свързани с личния живот на
молителката. Счита за недостоверни показанията на свидетелите П. Б., Б. Б. и П.. Същевременно намира, че неправилно БРС не е
ценил показанията на св. Т. относно това, че въззивникът
не е употребявал алкохол, бил е спокоен, и не е бил агресивен. Поддържа, че е
трябвало да се обсъдят показанията на св. Д. в същия смисъл, както и да бъдат
интерпретирани по различен начин показанията на св. И.. Оспорва взетия предвид
от БРС социален доклад. Сочи, че районният съд е изслушал детето П. в нарушение
на чл. 15 от Закона на закрила на детето – в отсъствие на родителите и без да
се осигури необходимата информация по чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от закона. Моли
съда да отмени обжалваното решение, а алтернативно - да намали срока, за който
е определено местоживеенето на децата при майката. Представя писмени бележки, в които възпроизвежда
основните си доводи и поддържа, че необходимостта от консултация на децата с
психолог поради раздялата на родителите им се е наложила от действията на самия
съд, който е предизвикал тази раздяла, издавайки заповед за незабавна защита по
делото. Изтъква обстоятелства, настъпили след приключване на делото пред първоинстанционния съд. Прави извод, че в настоящото
производство молителката преследва нехарактерни за него цели.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемата Т.М. се явява лично и се представлява
от адв. Б., който оспорва жалбата и моли съда да
постанови решение, с което изцяло потвърждава обжалваното такова. Счита за
доказан акта на физическо, психическо и емоционално насилие.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото е вярно и
изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Правилно първоинстанционният съд е
приел, че страните по делото са съпрузи,
както и че са родители на децата П., С. и Д..
Също така правилно БРС е обсъждал и ценил представената от
молителката декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, тъй като, по аргумент от чл.
13, ал. 2, т. 3 от ЗЗДН, същата е годно доказателствено
средство в производствата по този закон.
Неоснователно жалбоподателят счита, че БРС не е следвало да цени
показанията на свидетелите П. Б., Б. Б., и А. П., с
оглед близките родствени и приятелски
връзки между тях и молителката. Съдът намира, че техните показания са детайлни
и обстойни, както и че в преобладаващата си част не противоречат нито помежду
си, нито на други доказателства по делото, а подкрепят изложеното в
декларацията на молителката.
Неоснователно жалбоподателят оспорва необсъждането от страна на първоинстанционния съд на показанията на св. Д.. Същите са неотносими към предмета на делото, тъй като отразяват
принципното отношение на свидетеля към жалбоподателя, а впечатленията му от
конкретната дата касаят период, предхождащ процесните
събития. Поради това не може да се изключи възможността, впоследствие
жалбоподателят както да е употребил алкохол, така и да е извършил претендираните от молителката действия, които не би било
възможно да бъдат възприети от свидетеля.
Също така неоснователно е и оспорването на начина, по който БРС е
ценил показанията на св. И., доколкото последният е възприел състоянието на
жалбоподателя едва след събитията, квалифицирани от молителката като домашно
насилие. Освен това, самият свидетел изрично заявява, че не може да
свидетелства за обстоятелства от преди пристигането му на мястото на инцидента.
Правилно, макар и отчасти поради различни съображения, първоинстанционният съд не е ценил показанията на св. Т. и
не е направил изводите, които жалбоподателят претендира, че следват от тях. В
частта си, в която касаят характеристични данни на жалбоподателя и предходни
отношения в семейството му, те са неотносими към
спора – също както показанията на св. И.. В друга част те не съдържат
релевантни обстоятелства по спора, а в трета своя част са изолирани и противоречат
на останалите събрани свидетелски показания (напр. относно момента, в който свидетелката
говорила с брат си пред жилището на страните). С оглед гореизложеното, БРС
правилно не е ценил тези показания.
Настоящият съдебен състав намира, че процесуалните усилия на
страните излишно са се концентрирали върху доказване, респ. опровергаване, на
обстоятелството, дали жалбоподателят е употребявал алкохол през процесната вечер (или в предходни периоди). Консумацията на
алкохол, сама по себе си, не е акт на домашно насилие, поради което не е
необходимо да се обсъждат свързаните с нея части от горните показания, нито
противоречията между тях по този въпрос.
Неоснователно жалбоподателят претендира, че първоинстанционният
съд е нарушил съдопроизводствените правила при
допускане и провеждане изслушването на детето П. С.. Противно на поддържаното
от жалбоподателя, нито общият процесуален закон, нито специалният ЗЗДет, предвиждат задължение за съда да обсъди
предварително със страните въпросите, които ще бъдат зададени на детето. Що се
отнася до задължението на съда по чл. 15, ал. 3 от ЗЗДет,
то следва да се тълкува като такова, касаещо
изявления на детето с конститутивен характер, докато
в случая П. С. е била изслушана не за да формира мнение и да изрази желание
относно бъдещи събития, а да съобщи впечатленията си от процесните
минали събития, както и отражението им върху нея. Поради това изискванията на
чл. 15, ал. 3 от ЗЗДет са неприложими към случая.
Същевременно е било спазено изискването на чл. 15, ал. 4 от ЗЗДет,
тъй като детето е било изслушано в присъствие на социален работник от дирекция
„Социално подпомагане“. Правилна е била и преценката на съда по чл. 15, ал. 5
от ЗЗДет, че в случая не е в интерес на детето да
бъде изслушвано в присъствие на неговите родители – страни по делото с
противоречиви интереси.
По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира,
че БРС не е допуснал претендираните от жалбоподателя
процесуални нарушения при събиране и обсъждане на доказателствата по делото.
При така установената въз основа на горните доказателства фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбите на чл. 3, т. 1 от ЗЗДН, защита по този закон
може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено от съпруг
или бивш съпруг. Поради това и с оглед доказателствата за сключен граждански
брак между страните, съдът намира, че молителката е надлежно легитимирана да
търси защита срещу ответника в настоящото съдебно производство. Молбата за
защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН и в рамките на едномесечния
срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от момента на осъществяване на твърдените
актове на домашно насилие, поради което е процесуално допустима.
Основателността на молбата предполага кумулативно установяване на
извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН
от страна на конкретния ответник по отношение на пострадалото лице/лица, както
и времето и мястото на извършването им.
За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените средства по ГПК (арг.
от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на производството, както и
поради обстоятелството, че проявите на домашно насилие протичат обикновено в
домашна обстановка и възможностите за доказването им са ограничени,
законодателят разширява кръга на годните доказателствени
средства по тези дела (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като придава такова качество
и на документи, създадени в хода на административни процедури, инициирани по
повод твърдяното насилие, както и на едностранни писмени изявления на молителя,
обективирани в декларация. Материалната доказателствена сила на последната, обаче, не е абсолютна.
Тя, обаче, е задължителна за съда, само ако няма други доказателства, които я
оборват (арг. от Решение № 22 от 31.03.2009 г. на ОС
- Разград по гр. д. № 53/2009 г.). Освен това, за да изпълни доказателствената си функция, декларацията по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН трябва да съдържа ясно, точно и изчерпателно описание на твърдените
актове на домашно насилие – „дата, час, място, начин на извършване, последици
и т. н.” (арг. от Решение
№ 4480 от 19.06.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 1069/2012 г., Решение № 4396 от
14.07.2011 г. на СГС по гр. д. № 6175/2011 г., ГО, 2-ри възз.
бр. с-в).
В конкретния случай е представена декларация, която дословно съответства
на обстоятелствената част на молбата за защита, поради което следва да се
приеме за относима към конкретния правен спор. Тя посочва
вида на твърдените от молителката действия на ответника, както и конкретно
време и място на тяхното извършване. Поради това по принцип тя е годно доказателствено средство за установяване на процесните действия на ответника, и – дори самостоятелно –
би притежавала необходимата доказателствена стойност,
за да послужи като основание за издаване на заповед за защита по реда на чл.
13, ал. 3 от ЗЗДН, стига тези действия да се квалифицират като прояви на
домашно насилие и да не се опровергават от останалите доказателства по делото.
В процесния случай:
1. Отправените от жалбоподателя заплаха и обида срещу
молителката в семейния автомобил на страните (установени от декларацията по чл.
9, ал. 3 от ЗЗДН), съставляват доказано емоционално насилие срещу нея, доколкото
по естеството си надхвърлят границите на социално приемливото поведение, а и няма
доказателства, които опровергават декларацията в тази й част.
2. В частите, които касаят отвеждането на молителката
против волята й от тържеството, декларацията се подкрепя от събраните
доказателства, а именно – показанията на св. Б. Б. и св. А. П., които
съобщават, че молителката се е качила в семейния автомобил по настояване на
ответника, за да разговаря с него, а той е потеглил рязко и по начин, който свидетелят
Бешков характеризира като рисков. Също така, показанията на св. П. Б. и св. Б.
Б. доказват, че тези действия на ответника са нарушили емоционалното равновесие
на молителката, тъй като непосредствено след тях я прибрали от парка разстроена
и притеснена. Наистина, показанията на тези лица следва да се ценят по реда на
чл. 172 от ГПК, с оглед близките родствени връзки между тях и въззиваемата, както и са частично компрометирани с оглед
противоречията помежду им, но съдът не намира основание за тяхното пълно некредитиране,
доколкото в съвпадащите си части те не противоречат на останалите данни по
делото, а и се подкрепят от показанията на св. П., респ. от декларацията по чл.
9, ал. 3 от ЗЗДН. Поради това възраженията на жалбоподателя в този смисъл са
неоснователни. Отделен е въпросът, до каква степен така установените действия на
ответника съставляват акт на домашно насилие. По този въпрос настоящият съдебен
състав има принципно становище, че целта на ЗЗДН е да осигури защита на лица,
пострадали от конкретни действия и бездействия, които съставляват домашно
насилие (чл. 1, ал. 1, вр. чл. 2 от ЗЗДН), но не
предвижда налагане на санкции за всеки семеен скандал, особено когато не може
да се направи несъмнен извод за сериозно засягане на пострадалото лице. В
конкретния случай, за да прецени интензитета на процесните
действия и начина на засягане на молителката, на първо място съдът взе предвид,
че молителката доброволно се е качила в семейния автомобил. На второ място, показанията
на св. Б. Б. за проведени разговори с ответника по време на движение на
автомобила и за възприетото от него по време на тези разговори противоречат на
показанията на св. П. Б., поради което не следва да се ценят. На трето място от
значение е и последващото поведение на самата
молителка, която, независимо от наподобяващите филмов сценарий твърдения за отвличане,
опит за убийство и скачане от движещ се автомобил, е останала да се весели още
шест часа на тържеството, вкл. до ранната сутрин на следващия ден и то – заедно
с трите си малолетни деца. Всичко това показва, че или самите действия не са
били с посочената от молителката интензивност, или че са я засегнали в
значително по- малка степен, отколкото твърди. Затова, при съобразяване с тези
обстоятелства, преценени в съвкупност с останалите събрани доказателства по
делото, се налага извод, че обсъжданите действия на ответника, макар и с малко,
надхвърлят границите на обичаен семеен конфликт, предизвиквайки отрицателни
емоции у молителката, поради което следва да се квалифицират като проява на
емоционално домашно насилие.
3. Декларацията е опровергана в частта й, в която се
твърди, че ответникът бил заплашил молителката с оръжие. От показанията на св. П.,
както и от изслушването на детето П. се установява различна фактическа
обстановка, а именно – че ответникът бил провокиран от тропащи по вратата на
апартамента съседи, и използвал празния пистолет, за да ги сплаши и да ги
накара да преустановят тези си действия. Безспорно това поведение е засегнало съществено
правната сфера на намиращите се пред вратата лица и би могло да покрива
престъпен състав по НК, във връзка с което е сезирана и РП- Ботевград (л. 35 от
първоинстанционното дело). Без да отрича неговата укоримост, обаче, съдът намира, че данните по настоящото
дело не дават основание да се приеме, че то е било насочено пряко срещу
молителката, нито че е било провокирано от личния й конфликт с жалбоподателя.
Поради това доказателствената стойност на
декларацията е компрометирана в тази й част, а съдът намира за опровергано
твърдението на молителката, че заплахата с оръжие е била насочена именно срещу
нея. Следователно, не може да се приеме, че това действие на М. съставлява акт
на домашно насилие срещу молителката и – съответно – срещу децата по реда на
чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН, независимо че е било извършено в тяхно присъствие.
С оглед така изложените съображения относно вида, интензитета и
последиците от доказаните по делото актове на домашно насилие, съдът намира, че
подходящите мерки са тези по чл. 5, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗЗДН, а именно –
задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие и
временно ограничаване на достъпа му до пострадалото лице, местата му за социални контакти и отдих, жилището и местоработата му. Същевременно, обаче, видът,
тежестта и насочеността на процесните действия не
дават основание за налагане на тези мерки в определените от районния съд максимални
размери, а същите следва да бъдат ограничени до минималния предвиден в закона
период. Също така липсва основание за определяне на временно местоживеене на
децата при майката, тъй като по делото не се установи, те да са били обект на
домашно насилие – нито пряко, нито по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН.
Поради това обжалваното решение следва да бъде изменено, като на Д.М.
се забрани съгласно чл.
5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН да приближава дома, местоработата и
местата за социални контакти и отдих на Т.М. за минималния предвиден в
закона срок от три месеца (чл. 5, ал. 2 от ЗЗДН), считан от датата на
постановяване на първоинстанционното решение, а
именно – 07.11.2019г. (арг. от чл. 20 вр. чл. 17, ал. 3 и
ал. 5, изр. първо от ЗЗДН).
Също така, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта му, с която на основание чл. 5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН е определено
временно местоживеене на децата П., С. и Д. при майка им Т.М. за срок от осемнадесет
месеца, тъй като те не са били обект на домашно насилие. Допълнително основание
за отмяна на тази мярка са и съвпадащите изявления на страните, че към
настоящия момент между тях има висящо бракоразводно дело, в рамките на което
съдът е задължен да се произнесе по въпроса за упражняването на родителските
права и местоживеенето на децата (чл. 59, ал. 1 и 2 от СК), т.е. е налице хипотеза, аналогична
на уредената в чл. 5, ал. 3 от ЗЗДН.
Тъй като постановяваният с настоящото решение
правен резултат не съставлява отказ за издаване на заповед за защита, нито
отмяна на вече издадената заповед, а единствено
изменя вида и обема на наложените мерки, съдът намира, че няма основание за
преизчисляване на разноските в производството пред Ботевградския районен съд.
Страните не са претендирали разноски във въззивното
производство, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
С оглед изхода на делото
пред въззивната инстанция, разпоредбата на чл. 17,
ал. 2 от ЗЗДН, вр. чл. 18, ал. 1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален
кодекс, и т. 22 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, определената
и заплатена държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 12,50 лв. остава в тежест на жалбоподателя.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 277 от 07.11.2019г., постановено по гр.д. № 1586/2019г. на
Ботевградския районен съд, В
ЧАСТТА относно определения с него срок на наложената мярка за защита по чл.
5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН, като намалява същия от осемнадесет месеца на три
месеца, считано от 07.11.2019г.
ОТМЕНЯ решение № 277 от 07.11.2019г., постановено по гр.д. № 1586/2019г. на
Ботевградския районен съд, В
ЧАСТТА, с която, на основание чл. 5, ал. 1, т. 4 от
Закона за защита от домашното насилие, временно е определено местоживеенето на
децата П. С., С. С. и Д. С. при майка им Т.П.М. на адрес ***, за срок от осемнадесет
месеца.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 277 от 07.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 1586/2019г. на Ботевградския районен съд, в останалите
му части.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.